Веднъж се връщаха от стола четиримата: тя, Игор Владимирович, Рина и Льовочка. Рина и Льовочка вървяха малко напред, а Игор Владимирович и Варя един до друг. Игор Владимирович й посочи с очи прозорците на „Национал“ и каза:
— Това нищо ли не ви напомня?
Варя минаваше покрай „Национал“ два пъти дневно, когато отиваше и когато се връщаше от стола, и той, общо взето, нищо не й напомняше. Веднъж беше идвала тук с Вика, отдавна, през пролетта, и впечатленията от другите ресторанти, където бе ходила с Костя, бяха изместили спомена за това посещение.
— Спомням си нещо — спокойно отговори Варя, — тук се запознахме с вас, тогава бях с Вика Марасевич.
— Ами спомняте ли си Александровската градина? Пейката, която преграждаше входа, свирката на пазача… Нашето бягство… Вашия скъсан чорап…
Явно тези спомени му бяха скъпи. Те накараха и Вариното сърце да трепне — друго време, друг живот, други надежди… Но в тона на Игор Владимирович долови очакване… Защо? Тя си има мъж! За дълго ли? Сега вече сигурно няма да е за дълго. И все пак…
— Да — равнодушно отговори Варя, — имаше нещо такова…
Дума да няма, Игор Владимирович й харесваше. Но само като човек. И тогава, в „Национал“, тя веднага разбра, че той не е като Вика и нейните приятели. И сега го видя в работата му, сред толкова бележити хора. Идваше Шчусев, идваше известният художник Лансере, който бе изрисувал залите на Казанската гара, сега щеше да рисува тавана в главния ресторант при новия хотел, идваше един американец, консултант по хладилниците и другата най-модерна кухненска техника, идваха архитекти и инженери, за да съгласуват някои подробности от проекта. После Льовочка й казваше имената на тези хора — кое от кое по- прочути.
Вечер на Варя не й се тръгваше от работа, не й се прибираше вкъщи — тя не може да живее живота на Костя, не го обича, просто го съжалява. Тогава той й казваше: „Може би до тебе и аз ще стана човек.“ Празни думи, не стана и няма да стане човек.
След историята с наметката се държеше така, сякаш нищо не беше се случило: такъв е животът на комарджията, днес печели, утре губи, днес е богаташ, утре може и за хляб да няма. Това е, трябва да потърпим, да преодолеем временните несполуки. Варя мълчеше, той разбираше, че тя не приема доводите му, виждаше нейната отчужденост, затвореност. И все пак упорито искаше да я приобщи към своя начин на живот. Веднъж донесе златна гривна, сложи я на ръката й, небрежно подхвърли:
— Носи я!
Тя свали гривната, остави я на масата.
— Няма да я нося.
— Защо?
— Никога не съм носила златни украшения и нямам намерение да нося.
Той я прониза с бесен поглед, но се въздържа.
— Можеш и да не я носиш, гривната е твоя.
Прибра гривната в кутийката, грижливо я зави в хартията, пъхна я в чекмеджето и го заключи, после са пошегува:
— Една дама трябва да има ковчеже за бижута. Но докато нямаш ковчеже, да остане тук.
Тя нищо не отговори, знаеше — тази гривна ще изчезне също така внезапно, както се бе появила.
Същия ден той остави в чекмеджето и пари. Варя не ги пипаше, дори не знаеше колко са.
— Защо не вземаш пари? — попита я веднъж той.
— За какво ми са? Ти не се храниш вкъщи, а аз обядвам в стола.
— И за обеда се плаща.
— Стига ми и заплатата.
Скоро парите изчезнаха, изчезна и златната гривна. Пари на нея не й трябват, гривната не й трябва, но е длъжна да му каже за изчезването им, за да няма недоразумения.
— Ляленка — гальовно отговори Костя, — прости ми и този път, ще си ги върна, не се ядосвай.
— Не се ядосвам и не е необходимо нищо да връщаш. Не ми трябват нито парите, нито гривната. Те изчезнаха и аз сметнах за необходимо да ти съобщя. Макар да ми беше ясно, че си ги взел ти.
Той повиши глас:
— А щом ти е било ясно, че съм ги взел аз, защо трябваше да ми съобщаваш?
— Неприятно ли ти е да ти съобщавам такива неща? Не носи вече скъпи вещи и пари, пази си ги на друго място.
— Какво искаш да кажеш?
— Тук не е заложна къща, нито е спестовна каса. Там ще бъдат на по-сигурно място, а тук аз и Софя Александровна отговаряме за тях.
— Не искаш да разбереш в какви условия живея аз.
— Да, не искам. Не мога нито да разбера, нито да приема такъв живот.
— Разговаряш с мене като с чужд човек.
Тя се обърна, погледна го право в очите.
— Да, ние сме чужди хора и най-правилното ще бъде да се разделим.
— Ах, така значи! — Той изкриви устни, бавно изговори думите: — Когато имам късмет, съм добър, а щом късметът ме изостави, вече не съм нужен.
— Добре знаеш, че не е така. Не съм ти се натрапвала да ме водиш в Крим, не съм ти искала скъпи кожи и златни гривни. Просто се убедих: ние нямаме и не можем да имаме общ живот.
Той все така презрително процеди:
— Започваш любовчица с архитекта ли?
— Глупак! — пренебрежително му отговори Варя. Но си взе едно наум: някой е изклюкарствувал. Но кой? Льовочка или Рина?
— То се знае, глупак съм — той проточваше думите, беше вбесен, но се сдържаше, — ресторантите, видите ли, не й харесвали, а къде се запознахме, не беше ли в ресторант, а?
— Искаш да кажеш, че си ме прибрал от ресторанта, че съм ресторантска развратница ли?
Той се поопомни.
— Искам да кажа само едно: запознахме се в ресторант, и недей да изопачаваш думите ми.
— Няма какво да изопачавам и изобщо нямаме какво да обсъждаме. Трябва да се разделим. Незабавно! Още днес да освободим тази стая.
Той вдигна вежди учудено, дори насмешливо.
— Днес ли?… Интересно… А къде ще се преместим?
— Аз вкъщи. А ти имаш жилище, в което си регистриран.
Той пак изкриви устни, този път подигравателно.
— Нали ти казах: тази регистрация е формална, не мога да живея там. И никъде не мръдвам оттук. Тук ми харесва.
Усмихна се широко, победоносно, разбираше какъв удар нанася на Варя, тържествуваше, понеже видя нейната тревога. Варя наистина изпадна в смут. Не можеше да остави Костя при Софя Александровна. Тя не ще може да се справи с него, не ще посмее да го изсели чрез милицията, ще се уплаши от скандал, ще се уплаши да не й отнемат стаята. Господи, колко лекомислено постъпи, в какво положение постави Софя Александровна.
— Софя Александровна даде тази стая на мен.
Той я пресече:
— На нас! Не „на мен“, а на нас. И между другото аз я плащам.
— Ще ти върна тези пари.
— Виж какво сега, чуй ме внимателно — натъртено произнесе Костя, — когато се запознахме, още тогава, в „Савой“, ти ми каза за тази стая, обеща да поговориш с хазайката, значи я нае за мен. А сега, видите ли, трябвало да се измитам оттук. Къде да отида? На улицата ли? Не, не мога да живея на улицата, ще живея тук. А ти можеш да живееш където искаш.
