— Това очевидно вече никога няма да се върне — казваше с тъга той, — разцветът на символизма, разцветът на руското изкуство… Беноа, Сомов, Добужински, Бакст…
— Аз пък обичам „передвижниците“ — каза Варя, — те са велики художници, техните творби живеят вече толкова години, а „мирискусниците“33 вече почти никой не ги знае.
Михаил Юриевич я погледна косо през стъклата на пененето си.
— Сега не ги признават, не ги пропагандират, но те имат безспорни заслуги: високохудожествена графика, изящна орнаменталност, изтънченост.
Не биваше да казва, че днес никой не познава „мирискусниците“. Михаил Юриевич се огорчи.
— Михаил Юриевич, готова съм да стоя при вас с часове, не вили уморявам?
— Ама моля ви се, Варя, ни най-малко! Радвам се, че идвате.
Той често си спомняше за Саша.
— Саша е художествена натура. Той е простодушен, съзерцателен, много е наблюдателен, оценките му за прочетеното говорят за добър вкус. Ала времето стимулира активните страни на характера му и той не тръгна по пътя, който му сочеше природата. Но Саша широко използуваше библиотеката ми, много четеше.
— Какви книги обичаше той?
— Прекрасно познаваше класиката, особено Пушкин. Можеше да рецитира по цели страници от Пушкин, добре познаваше Толстой, Гогол, Чехов, Салтиков-Шчедрин. Не обичаше Достоевски.
— И аз не обичам Достоевски — каза Варя, — измъчвам се, като го чета.
— След време може и да го обикнете… Да, та за Саша. Обичаше французите, особено Балзак и Стендал, нали ги чете в оригинал.
— Така ли? — учуди се Варя. — В нашето училище се учеше немски.
— Саша е завършил сигурно пет години преди вас, а тогава се учеше и френски, и немски. По-късно е останал само немският. Имам доста хубава библиотека на френски и Саша четеше в оригинал. За съжаление не отиде да учи филология, сметна, че на страната са нужни инженери. Впрочем ситуацията, в която попадна, може да промени житейския му път: страданието изостря душевната наблюдателност, развива художествената дарба, пък и след заточението едва ли ще може да се върне към обществена работа.
— Може да преразгледат делото му, може да го освободят, нали изобщо не е виновен.
Михаил Юриевич поклати глава със съмнение.
— Да го освободят ли? Не съм чувал за такива случаи. Пак добре, ако го освободят, когато му изтече присъдата.
— Тоест как така? — смая се Варя.
— Не твърдя, но допускам: може и да не го освободят, знам такива случаи — на политическите им удължават срока. В нашия вход живее една Травкина, познавате ли я?
— Виждала съм я. Познавам дъщеря й.
— Вие познавате по-малката й дъщеря, а голямата е на заточение, мисля от двайсет и втора година, ту в Соловки, ту в Нарим. Впрочем тя е есерка, не иска да се отрече от възгледите си, може затова да е. Със Саша може да не се случи същото.
Той гледаше Варя изкосо през пенснето си.
— Не бива да казвате това на Софя Александровна. Да се надяваме, че със Саша всичко ще мине добре.
— Разбира се, нищо няма да й кажа, това ще я убие, тя живее само с тази надежда: отново да види Саша, в това се състои животът й.
— Добре тогава. И ние ще чакаме. Саша ще се върне и след време ще развие таланта, който му е дала природата. За политика Саша е твърде простодушен, доверчив, там са нужни други качества. Когато го изключиха от института, посъветвах го да замине при баща си, при вуйчо си, това щеше да го спаси, щяха да го забравят. Не ме послуша, свято вярваше в справедливостта — ето ви още едно доказателство за неговата активност.
Можело да не освободят Саша?! Това порази Варя. И през ум не й беше минавало, че вече няма да го види. Живее в неговата стая, сред неговите вещи, до майка му, фактът, че го няма тук, е сякаш нещо временно, случайно. Но никога да не се върне? Каква нелепица! Нечестно е, несправедливо, незаконно!
Какво ще стане тогава със Софя Александровна? Тя брои дните до неговото завръщане, най-важните събития в живота й са писмата от Саша. Тя ги четеше на Варя — немногословни, остроумни, изпълнени с нежност към майка му, с желание да я ободри, да я утеши. От нищо не се оплакваше, нищо не искаше, пишеше често, но писмата идваха нередовно. Саша номерираше писмата, случваше се по-късни да идват по-рано. Софя Александровна се тревожеше: може в неполучените писма да има нещо важно, затова да не са дошли. Варя я успокояваше, обясняваше й колко сложен е пощенският път от Сибир. И излизаше права — писмата пристигаха.
Варя помогна на Софя Александровна да приготви колета със зимните дрехи, Саша трябваше да ги получи, преди есенната киша да развали пътищата. Палто и ушанка той имаше, с тях го изпратиха на заточение. Софя Александровна му изпрати валенки, два чифта вълнено бельо, вълнени чорапи, шал, пуловер. Варя подреди всичко в шперплатов сандък, обши го със зебло, написа адреса с химически молив, за да не се бави с тези неща в пощата. Когато приготвяше и изпращаше колета, отново си спомни как бе обикаляла със Софя Александровна да търси Саша, какви човешки страдания и мъчения бе видяла тогава по опашките пред затворите.
Спомни си как в „Арбатски зимник“ той осъждаше лекото момиче, но се застъпи за него като за дама. Ето такъв е целият Саша. И на Нова година даде на тоя мръсник Шарок да разбере, не му позволи да обижда Нина, всички си мълчаха, а той — не. И в Сибир се озова, защото не е искал да бъде подлец. Стенвестника са издали няколко души, а той е поел цялата отговорност. Ама бил вървял покорно между конвоирите? А какво е можел да направи? Сам, без оръжие, а те бяха трима с пушки. Тогава той й се видя жалък. Каква глупост! Кръстът, който бе понесъл Саша, не го принизяваше, а само го извисяваше. Сега, след като видя други хора, тя разбра това.
В чекмеджето на бюрото бяха тетрадките му от института, моливите, писалките, някакви болтове и гайки, сигурно от велосипед, под бюрото — гири, в шкафа — книги, може би не само негови, а и на родителите му, библиотека, която се натрупва в един дом с десетки години. И все пак Варя намираше неговите книги, на Саша… Жул Верн, Фенимор Купер, „Капитан луда глава“, „Сребърните кънки“ — книгите на детството му, шесттомник на Пушкин, издание на Дервиен от 1912 година, еднотомник на Гогол, Лермонтов, „Война и мир“ на Толстой, „Тил Ойленшпигел“, „Калевала“, „Песен за Хайауата“, „Кръв и пясък“ на Бласко Ибанес, „Кира Киралина“ на Панаит Истрати, книгите на Илф и Петров, Зошченко, Бабел, Шолохов, десетте тома на Малката съветска енциклопедия.
Тя си спомни как в „Арбатски зимник“ танцуваха и тя се притискаше до него, как се притискаше до него и на Нова година, когато си спомняше това, дори сега изпитваше вълнение. Разбира се, той й харесваше, може дори да е била влюбена в него, но не го е разбирала, понеже беше свикнала да го смята за голям мъж. Не, разбираше го, затова го покани на пързалката, искаше да се пързалят заедно, да го държи за ръка…
Във всяко писмо Саша й пращаше поздрави. Две думи в края на писмото: „Поздрави Варя.“ Може би от учтивост, заради добрите й отношения със Софя Александровна. Но когато предаваше поздрави, назоваваше по име само Варя, не и другите: „Поздрави роднините и всички познати.“ Варя долавяше нещо важно в това, нещо недоизказано, но ясно за двамата. Тя също молеше Софя Александровна да му изпраща нейните поздрави.
— И ти му драсни няколко реда — предложи й веднъж Софя Александровна.
Но Варя още не беше готова за това, струваше й се срамно да пише празни думи, глупаво беше да пише „идвай си по-скоро“, това не зависеше от него. А не се решаваше да напише нещо съществено, да му даде да разбере, че мисли и тъгува за него.
И тя каза:
— Че какво ли да му пиша? За нашето бюро ли? Какво интересно има в това?
