донася настроения на самоуспокояване, благодушие, безгрижие. Богатата реколта е хубаво нещо, когато вече е прибрана, транспортирана, без разхищения, без разпиляване.
Киров знаеше, че Сталин нищо не говори току-така, че не случайно започна разговора за Казахстан. На масата Сталин обикновено не захващаше делови разговори, днес захвана. Започва отдалече, говори банални истини — по този начин поднася най-неочаквани решения. И пак за селското стопанство. Преди месец, на Юнския пленум на ЦК, Киров бе критикуван за неизпълнение на и без това занижените планове по доставките на зърно и месни продукти. Нямаше никакви занижени планове. Бе направено обикновено уточнение по отделни култури — за едни плановете бяха повишени, за други — намалени. Сталин не разбира много от тези неща, не познава селското стопанство. Нямаше никакво изоставане, за Ленинградска област юни не е решаващият месец за доставките. Но Киров не възрази срещу постановлението: партията се подготвя за отменяне на купонната система, всички сили трябва да се съсредоточат върху осигуряването на страната със зърно, всички трябва да се стегнат и ако някой трябва да бъде критикуван, хубаво е това да се направи с водеща партийна организация — ще бъде добро предупреждение за останалите. Нормално, Киров не съзря в това нападка лично срещу себе си, макар че още по-полезно щеше да бъде да се позоват на московската, на столичната организация. Недостатъците бяха същите, а тук доставките започваха по- рано. Но московската организация се възглавява от Каганович, а Сталин не иска да го засяга — характерното за него политиканство: да обидиш едного, да възнаградиш другиго и да ги настроиш един срещу друг. Навремето Степан Шаумян казваше: „Коба има змийски ум и нрав.“ Но Киров беше над всичко това: когато се решават партийни въпроси, няма място за лични обиди. При това Киров презираше Каганович. Във всеки случай Киров разбираше причините за юнското решение на ЦК за изоставането на Ленинград, а разговорът за доставките от Казахстан му беше необясним. Участието му в работата върху учебника по история е фикция, какъв историк е той! И Сталин не е историк, но се смята за такъв. Но защо го извикаха?
— Добре — внезапно каза Сталин, — защо тъй неочаквано заговорихме за реколтата, за Казахстан, за Мирзоян? Тук имаме една работа — въпросите на историята. — Той се обърна към Жданов: — Обяснихте ли на Сергей Миронович в какво се състои работата?
— Обясних му. Предварително — отговори Жданов.
— Трябва да поемем в свои ръце историческата наука — мрачно произнесе Сталин, — инак тя ще попадне в чужди ръце, в ръцете на буржоазните историци. Впрочем нашите историци не са по-добри. Изобщо не говоря за Покровски, в действителност и той е буржоазен историк.
— Безспорно Покровски допусна грешки — възрази Киров, — но Ленин го оценяваше другояче…
Сталин не откъсваше от Киров изпитателния си поглед.
— А как го оценяваше Ленин?
— На вас сигурно ви е известно писмото му до Покровски по повод „Руска история в най-сбит очерк“?
— Какво е писал на Покровски там?
Хем знае какво е писал Ленин на Покровски, добре знае, но иска да го улови в неточност.
— Не си спомням текста дословно… Можем да погледнем, писмото е публикувано неведнъж. Но Ленин го поздравяваше за успеха му, пишеше, че книгата му е харесала изключително много, че трябва да се преведе на чужди езици.
— Да — съгласи се Сталин, — Ленин обичаше да прави комплименти, така е. Но същевременно предложи книгата да се допълни с хронологически показалец, за да не изглежда повърхностна… Именно в тази забележка се крие истинската оценка на Ленин…
— Аз не съм историк — каза Киров, — но не мисля, че е така. Общата оценка беше ясна, точна и похвална. Предложението да се състави хронологически показалец не беше нищо друго освен частна добавка, която не изключваше общата положителна оценка. Покровски написа своята книга през 1920 година, всъщност тя бе първият опит да се осветли историята на Русия от позициите на марксизма- ленинизма. И той написа тази книга, предназначена за широките маси, по поръка на Ленин. Въпреки всичките си недостатъци тази работа имаше големи достойнства — ние сме се учили по нея. Разбира се, науката напредна и сега вероятно е нужен нов учебник, но да се хули работата на Покровски, както правят някои историци, не е правилно, гоненията срещу нея през последните години са недопустими и в бъдеще, Покровски безспорно беше честен човек…
— Ето виждаш ли — позасмя се Сталин, — а казваш, че не разбираш от история… Ти можеш всички да ни обориш по историческите въпроси. И си прав, трябва да се създаде нов учебник по история. Именно за това те поканих, ти не искаше да дойдеш, а излиза, че си нужен именно тук. Но сега не става дума за Покровски. Аз говоря за някои членове на партията, стари членове на партията. Ето, другарката Надежда Константиновна също се зае с историята. Ти чете ли спомените й за Ленин?
— Четох ги — кимна Киров.
— А статията на Поспелов в „Правда“ по повод тези спомени?
— И нея четох.
— Хубава статия, умна — Сталин се обърна, взе една папка от масичката за списания, прелисти я, извади изрезка от „Правда“, огледа отбелязаните с червено места, — ето… Поспелов пише: „Крупская безкритично преувеличава ролята на Плеханов в историята на нашата партия, а Ленин рисува като почтителен ученик на Плеханов.“ Правилна мисъл. Защо е правилна ли? Защото Крупская гледа на тези фигури от позициите на далечното минало, а Поспелов — от позициите на днешния ден. И като изхождаме от опита на днешния ден, при цялото си уважение към Плеханов, въпреки високата оценка на неговата дейност, сега не можем да поставим тези фигури една до друга.
Киров все така внимателно слушаше Сталин. Той добре си спомняше статията на Поспелов. Въпросът, разбира се, не беше в Плеханов. „Престъпно“ беше следното изказване на Крупская: „След Октомврийската революция започнаха да се издигат хора, на които условията на нелегалност не позволяваха да се разгърнат… Един от тези хора беше другарят Сталин.“ Киров чудесно си представяше как ли ще се разяри Сталин от тези редове и разбираше, че отговорът няма да закъснее. Така и стана. Отговори Поспелов с дълга статия в „Правда“, в нея той критикуваше разни страни на мемоарите с цел да изкаже следната основна постановка: „И в периода на нелегалността водещата роля на такива авторитетни организатори — вождове на партията, като Сталин и Свердлов, беше напълно очевидна за основните болшевишки кадри, работещи не в чужбина, а непосредствено в Русия.“ Разбира се, не беше вярно. Но Сталин не понасяше и най-незначителното разклащане на версията, че още преди революцията е бил вторият човек в партията, че Ленин е ръководил партията от чужбина, а той, Сталин, я е ръководил в Русия. Това твърдение не беше истина, но спомагаше за сплотяването на партията около новото ръководство и Киров го приемаше като версия. Ала едно е да приемаш една версия като политическа необходимост, друго е искрено да вярваш в нея.
Сталин се усмихна кисело.
— Всички се втурнаха да пишат мемоари. Авел Енукидзе — и той.
Сталин пак се обърна към масичката за списания и извади от същата папка брошурата на Енукидзе, показа я на Киров.
— Чете ли я?
Киров беше чел брошурата на Енукидзе и разбираше какво в нея не допада на Сталин. За момент в него пошавна желанието да каже, че не я е чел и така да избегне разговора. Но тогава Сталин ще му предложи да я прочете и разговорът пак ще трябва да се състои.
— Да… Хвърлих й един поглед… Попадна ми…
Сталин долови уклончивостта на този отговор.
— „Попадна ми“, „хвърлих й поглед“ — повтори той. — Виж сега какво, от тази брошура излиза, че за съществуването на печатницата „Нина“ са знаели само трима души: Красин, Енукидзе и Кецховели. Откъде е известно това на Авел Енукидзе?
— Той беше един от ръководителите на печатницата.
— Именно „един от“… Ръководеха я и Красин, и Кецховели. И Кецховели не криеше от мен дейността й. Но Красин и Кецховели не са живи. Жив е само Авел Енукидзе. Обаче фактът, че е жив, не му дава право да представя историята на печатницата така, както му изнася, а не както беше в действителност.
— Очевидно Енукидзе не е знаел, че сте били в течение — каза Киров, вероятно е бил сигурен, че
