както и случката във „Въженцето“. Ние с тебе се разделихме.
Той замълча, после изведнъж се усмихна, опита се да хване Варя за ръката.
— Почакай, Ляленка, не се горещи. Разбирам, сърдита си ми, но нали двамата не живяхме чак толкова лошо. Ти правеше каквото си искаше: пожела да работиш — започна работа, ако искаш да следваш, ще ти помогна, с мен си като в крепост.
Тя си дръпна ръката.
— Костя, не си прави илюзии. Всичко е свършено.
Устните му злобно се изкривиха.
— Не! Ти обеща да почакаш, докато си намеря стая. А сега останах на улицата, нямам къде да нощувам.
— Не е вярно. Ти сам каза: безразлично ти е къде ще живея аз — у сестра си или у Софя Александровна. Оставих ти дрехите, които си ми купувал, вземай ги, можеш да ги проиграеш на билярд, можеш да ги подариш на мадамите си. Тъй че сметките ни са чисти.
— Не — изкриви устни той, — не са чисти, далеч не са чисти. Какво си казала за мен на Софя Александровна?
— Аз ли? Нищо.
— Лъжеш!
— Не лъжа. Разказах й само за наметката, бях длъжна да й кажа, инак тя щеше да извика милиция и ти щеше да си имаш неприятности. Пък и не е необходимо да й казвам, тя добре вижда всичко. Обеща да не носиш пушки вкъщи, а вчера си донесъл. Всичко ми дойде до гуша и се махнах. А ти постъпи, както искаш.
— Знам как да постъпя, не се тревожи за мен — мрачно издума Костя, — ще си разчистя сметките с тази мадама, ще й дам да се разбере, ще й разкатая фамилията…
— За кого говориш? — не разбра Варя.
— За твоята Софя Александровна, тая дърта маймуна, ще й припомня едно-друго, ще я науча аз нея. „У нас няма закони, абсолютно беззаконие…“ И за другаря Сталин… Опандизили, значи, синчето й и тя вече плюе нашето правителство…
Варя беше очаквала всичко, но не и това.
— Костя, какви ги говориш?! Опомни се!
— Както вие с мен, така и аз с вас. Върнала ми била парцалките, с парцалки смяташе да се откупиш, а! Няма да мине!
— Ах, негоднико! — задавено кресна Варя. — Доносник излезе! Само опитай! Нищо няма да сториш на Софя Александровна, запомни! Ако кажеш макар и думичка за нея, аз ще свидетелствувам, че не тя, а ти си говорил всичко това, ти, разбираш ли, ти. Аз съм единственият свидетел и ще повярват на мен, а не на теб. Ще кажа, че си я набедил за отмъщение, задето не ти е позволявала да държиш вкъщи оръжие, а ти си държал, и то на режимна улица. Само пръста си да мръднеш, само да закачиш Софя Александровна, ще те направя на бъзе и коприва. И никой няма да ти помогне — всичките тези Рини, Льовочки, всички ще те продадат.
Тя не можеше да говори. Гняв, злоба, възмущение я давеха.
— Говори, говори, за последен път говориш, за последен — гласът на Костя премина в шепот, — за последен, защото сега ще те застрелям.
И още щом каза това, Варя моментално се успокои. Той държеше ръката си в джоба, имаше револвер „Смит и Уесън“, веднъж й го бе показвал, беше казал, че револверът е на някакъв негов именит приятел, взел го да го поправи, разбира се, лъжеше, той вечно лъжеше. Но Варя изобщо не се страхуваше от него, няма да я застреля, не ще посмее. И Софя Александровна няма да клевети, ще се уплаши. Обзе я лудешка храброст и безгрижие — само да опита, нека!
— Така ли? — подигравателно се усмихна тя. — Ще ме застреляш, значи? Ясно, затова ме попита дали сестра ми знае при кого съм тръгнала. Знае, знае, че при тебе, тъй че стреляй, ще увиснеш на бесилката, има кой да се погрижи. Страхливец! — Гласът й се надигаше до крясък. — Стреляй, страхливецо, страхливецо, стреляй!
Пердетата по прозорците се раздвижиха, хората се взираха в мрака…
Варя продължаваше да вика:
— Хайде, стреляй де, защо не стреляш, страхливецо, животно!
— Ей, какво става там? — чу се от един прозорец силен мъжки глас.
По уличката започнаха да спират минувачи.
— Недей крещя, психопатко. Каквото и да правиш, няма да се изплъзнеш от ръцете ми.
Обърна се и бързо се отдалечи.
— Вече смятах да те търся — каза Нина, когато Варя се прибра. — Какво стана, ако не е тайна?
Варя се засмя.
— Нищо особено, заканваше се да ме застреля.
— Ха, и тая си я биваше?! — възмути се Нина. — Той да не е забравил къде живее?!
— Просто е глупак, нищожество.
На другия ден след работа Варя се отби у Софя Александровна. Тя седеше до масата и пишеше, сигурно писмо на Саша.
— Е, Софя Александровна, разкажете как мина?
Софя Александровна остави настрана перодръжката, свали си очилата.
— Казах му да си върви. Той се опита да спори, после си тръгна.
— Не, разкажете ми по-подробно, моля ви.
— Казах му, че бях забранила да носи вкъщи пушки, а той продължава да носи, че съм те смъмрила и ти си отишла у сестра си, затова го моля да си върви, още повече че съседите са против вратата да не се обезопасява с верижката. Той започна да ме нагрубява, да се заканва, да дрънка разни глупости, че съм спекулирала с тази стая…
— Негодник!
— Заявих му, че още днес ще окача верижката и никой няма да му отвори, а ако тропа, ще извикаме милицията, ще заявим, че спекулира с пушки, че е човек без определена професия, всички съседи са против него, че и участъковият се е интересувал от него. Той пак започна да ме заплашва, а аз му казах: „Синът ми е арестуван и заточен, вече знам пътя и до прокурора, и до следователя, и до адвоката, с нищо не можете да ме уплашите, по-добре помислете за себе си и ако утре сутринта не напуснете, после не се сърдете на мен, пред нищо няма да се спра.“ И така си излязох. А на сутринта той си изнесе багажа, своя.
— Как така своя? Ами моите дрехи?
— Твоите ги остави.
— За да има повод да дойде да ги вземе.
— Може би се надява да се сдобрите?
— Няма да го дочака.
— А едно нещо изобщо не очаквах — каза Софя Александровна, — че ще ми върне ключовете, мислех, че ще трябва да сменяме бравите.
— Предвидлив е — позасмя се Варя. — Ако в апартамента стане кражба, заподозрени ще бъдат онези, които са имали ключове, затова ви ги е върнал.
— Възможно е — съгласи се Софя Александровна.
— А за дрехите не се безпокойте, ще ги взема вкъщи и ако дойде за тях или се обади по телефона, кажете му: Варя си ги взе, говорете с нея.
— Правилно, дрехите са твои, носи си ги.
— Ще видим — отговори неопределено Варя, твърдо решила още утре да предаде дрехите чрез Льовочка.
Тя нежно прегърна Софя Александровна.
— Толкова съм виновна пред вас, заради мене изтърпяхте какво ли не.
— Какво говориш, детето ми, забрави това, не се страхувай от него, такива са силни само със слабите, храбри са само с плахите.
