— Знам това — позасмя се Варя, — снощи ме извика навън, заканваше се да ме убие.
— Така ли?
— Да, да, аз му се надсмях и си отидох.
— Браво, точно така с него!
Самата Варя беше доволна от себе си, чувствуваше своята сила, своята независимост. Да, да, най-сетне независимост! Не се подчини на чуждата воля, успя да прекрачи всичката тази кал, какво, че бе стъпила накриво, какво, че бе сгрешила, нали в края на краищата човек се учи от грешките си. По цял свят хората се борят за къшей хляб, за място под слънцето, навсякъде се приспособяват към обстоятелствата, важното е да останеш човек, да не позволиш на никого да тъпче достойнството ти. Тя постигна това и може да бъде горда.
— Писмо на Саша ли пишете?
— Да, детето ми, на Саша. Трябва да го пратя още утре, страх ме е, че няма да стигне преди развалянето на пътя. През октомври и ноември, докато Ангара не се заледи, връзките с онези места са невъзможни. Искам непременно да получи писмото ми с последната поща.
Варя си представи Саша, застанал самотен на брега на далечната сибирска река, и също и се дощя да му напише поне две думи, да му достави малко радост. Сега, след всички изпитания, през които бе минала и в които бе устояла, отново й беше леко на душата, затова й беше леко и да пише на Саша — най-добрия човек, когото познаваше.
— Може ли да му напиша няколко думи?
— Ама разбира се, Варенка — зарадва се Софя Александровна, — той ще бъде щастлив, та нали никой освен мене не му пише.
Варя взе лист пощенска хартия, помисли, топна перото в мастилницата и написа:
„Здравей, Саша! Сега съм у майка ти, пишем ти писмо. Ние сме добре, майка ти е здрава, аз работя в Моспроект…“
Помисли малко и добави:
„…Колко ми се иска да зная какво правиш сега…“
16.
Пребиваването в Сочи беше тягостно за Киров. Участието му в работата върху учебника беше формално: четеше написаното от референтите, одобряваше одобреното от Сталин. Разбираше, че Сталин прекроява историята не само за да възвеличи собствената си личност, но и за да оправдае своите минали, сегашни и бъдещи жестокости. Ала не можеше да възразява, безсмислено беше да спори по теоретически въпроси, не е теоретик, нито историк, Сталин има на разположение цял легион историци и теоретици, способни да докажат каквото и да било. Не бива да се меси в тези неща. Но не бива и да пише статии за ролята на Сталин на Кавказ.
Киров пет години бе възглавявал азербайджанската партийна организация, бе опознал из основи нейната история, ролята на Сталин в Баку му беше добре известна, тя беше роля на редови професионален революционер. По-особената му роля в Баку се измисля сега, със задна дата, както впрочем и много други неща. Той, Киров, също взема участие в това. Но това бяха въпроси, свързани с глобалните проблеми на историята, с твърденията, че Сталин е наследник на Ленин, това беше необходимо на партията, той, Киров, приемаше тези твърдения, трябваше да се съгласи с някои отстъпления от истината. Обаче всичко вече бе приключено, борбата бе завършила, за какво му бяха сега на Сталин лаврите на ръководител на печатницата „Нина“? Иска чрез него, чрез Киров, да си разчисти сметките с Енукидзе ли? Той няма да участвува в това.
В Баку познаваше всяка улица, всяка къща, предприятие, нефтена кула; тогава нищо в представите му не се свързваше със Сталин. Сега Баку се превръща в мемориал на Сталин, на живия Сталин. Улици, райони, нефтени предприятия, институти, училища носят неговото име. Дори в Баиловския затвор е открит музей, макар че никой не знае в коя килия е лежал Сталин. Не посмяха да попитат самия него, в подобен въпрос той би могъл да заподозре намек за незначителността на самия факт, би могъл да си помисли, че бакинци изобщо не са сигурни дали такъв мемориал е необходим. Решиха сами въпроса, избраха килия, в която беше лесно да се пробие врата отвън, та когато я разглеждат, екскурзиантите да не минават през целия затвор. Създадоха музея, развеждат екскурзиантски групи, макар Сталин да знае, че това е измама. Впрочем Киров вече неведнъж бе подхвърлял, дори бяха разговаряли за това с Орджоникидзе: в съзнанието на Сталин, когато ставаше дума за миналото му, границите между реалността и легендата се заличаваха.
Но за Киров тези граници не бяха се заличили и той не възнамеряваше да създава нови легенди. Сталин настоява той да присъствува в Сочи — жалко за загубеното време. Мястото му е в Ленинград, предстои отменяне на купоните за продукти. След четири месеца гражданите на СССР ще могат свободно да си купуват хляб. Това събитие доказва жизнеспособността на колхозния строй, създаден с цената на неизброими загуби, страдания и жертви. Подобно мероприятие не бива да се провали, трябва внимателно да се готвят за него, особено в районите, неподсигурени със собствено зърно, един от тях е Ленинград. Вместо това той мързелува в Сочи.
Забележките по конспекта на учебника по история Киров четеше на плажа, дори не ги четеше, а ги преглеждаше отгоре-отгоре, прехвърляше лист след лист и ги притискаше с камък да не ги духне вятърът.
Ограден с гъста двойна метална мрежа, плажът беше пуст. Вдясно и вляво от мрежата беше забранената зона. Пред входа на плажа в будка с телефон седеше дежурният часови, друг се разхождаше по асфалтираната пътека покрай външната ограда. Само гостите използуваха плажа. Сталин не се къпеше и не се печеше. Обслужващият персонал на вилите и охраната се къпеха на друго място.
Киров срещаше тук само един човек — зъболекаря, който бе пристигнал от Москва. Той се държеше с Киров почтително, но без подмазване, спокойно, доброжелателно. Този човек с мек глас и сдържани обноски плуваше отлично и си личеше, че всичко тук — морето, слънцето, пясъкът на плажа — му доставя наслада. Киров винаги изпитваше удоволствие, когато виждаше как хората се радват. Разбира се, хората са умеели да се радват и преди хиляда години и ще се радват, докато на земята съществува живот. Но все пак Киров не можеше да не свързва радостта, която виждаше у съветските хора, с държавата, която представляваше той, със строя, който бе укрепвал и укрепваше, с новото общество, което строеше. Усмивката, която виждаше, смехът, който чуваше, бяха награда за него и неговата партия, оправдаваха твърдите, понякога сурови решения, които се налагаше да вземат. Като марксист той разсъждаваше мащабно и все пак сред хилядите и милионите за него винаги съществуваше отделният човек. Аудиторията не беше безлика за него. Когато се качваше на трибуната, той се стремеше към взаимно разбиране с всеки слушател, може би в това се състоеше и тайната на неговото ораторско изкуство.
Никога не пренебрегваше и личното общуване, на драго сърце се включваше във всякакви разговори. И зъболекарят му беше интересен. Разговаряха за най-обикновени неща — за температурата на водата, за сероводородните извори на морското дъно, за въздействието на мацестинските води върху човешкия организъм. На Киров му харесваше, че Липман говори за всичко не като лекар, а просто като събеседник; дори за зъбите, по които беше специалист, говореше само най-достъпни неща: коя четка за зъби е по- добра — голямата или малката, с какво е най-добре да се изплакват зъбите. Но Липман нито веднъж не спомена кого лекува, нито веднъж не изрече името на Сталин.
— Мацеста прави чудеса — говореше Липман, — един съсед от общата квартира беше пълен инвалид, не можеше да ходи, а след Мацеста тича като осемнайсетгодишен.
— Хубава квартира ли имате?
— Как да ви кажа… Прилична стая в общо жилище, деветнайсет квадрата, на „Вторая Мешчанская“ — близо е до центъра, имам личен телефон в стаята. Вярно, съседите се сърдят, настояват телефонът да се изнесе в коридора, аз нямам нищо против — нека го ползуват хората, но Санитарното управление на Кремъл не разрешава. Те поставиха този телефон, по него ме викат при пациенти.
Киров знаеше, че кремълските лекари не ги викат, а ги закарват при високопоставените им пациенти. И не им казват при кого точно ги карат. Орджоникидзе се смееше веднъж: „Разбираш ли, вземат с колата моя лекар да го докарат тук, но не му казват името ми. Лекарят обаче си знае: щом шофьорът е Иванов, значи
