го карат при мене. Ако е Петров, значи — при Куйбишев. Ето такива игри си играем…“
Духна вятър, по морето плъзнаха ситни вълнички.
— Край брега има много медузи, на буря е — каза Киров.
Ей такива фрази си разменяха, докато лежаха на пясъка, плуваха в морето или се обтриваха след къпането. Лекарят виждаше листовете, поставени до Киров, не искаше да му пречи, държеше се деликатно.
Но Киров четеше „Забележките“ почти без да вниква в смисъла им. И тъй, и тъй е ясно в каква насока се преразглежда историята, подробностите вече нямат значение. Мислеше за Сталин. Той изобщо много мислеше за него през последните години. Но в Ленинград от тези мисли го отвличаше работата. Тук нямаше работа, тук беше Сталин. Киров се срещаше с него всеки ден и неотстъпно мислеше за него.
През всичките тези години бе подкрепял Сталин, неговата линия, беше се борил с враговете му, беше повдигал авторитета му, беше постъпвал така искрено, убедено, макар че много лични черти на Сталин му бяха неприятни. Но човек трябва да умее да разграничава личните качества от политическите. Не вярваше твърде на обещанието на Сталин да си вземе бележка от критиката на Ленин и да се поправи. Киров вярваше в друго: лошите черти в характера на Сталин са се изострили поради вътрешнопартийните борби. Когато те се уталожат, ще отпадне необходимостта от крайности. И тогава отрицателните черти в характера на Сталин ще отстъпят място на хубавото, което трябва да бъде присъщо на един ръководител на велика страна, ако той иска да заслужи благодарната памет на потомците. А Сталин иска това.
Ала надеждите на Киров не се оправдаха. Напротив, колкото повече укрепваше положението му, толкова по-нетолерантен, капризен, злобен ставаше Сталин, плетеше задкулисни интриги, насъскваше един срещу друг ръководителите на партията, направи органите за сигурност основно оръдие на ръководството. В Ленинград при Киров началникът на НКВД Филип Медвед се подчинява на областния комитет, но другите секретари на областни комитети разказват, че на места органите стават все по-независими от местното партийно ръководство, подчиняват се само на центъра, проникват във всички държавни звена, основното им оръдие е осведомителството, принуждават дори комунистите да се следят взаимно. Мария на няколко пъти разтревожена му бе казала, че го следят. Хайде, Мария му е жена, нормално е да се тревожи за него, но и Софя, сестрата на Мария, жена хладнокръвна и закалена, член на партията от 1911 година, също го потвърждаваше. Киров не споделяше тези тревоги, в Ленинград никой няма да позволи такива работи, изглежда Борисов, началникът на неговата охрана, прекалено често разместваше хората, затова се създаваше впечатление, че го следят. В Москва е друго, там контролират всяка негова стъпка, там следят всички членове на Политбюро, кой с кого се среща, кой у кого ходи, всичко това е отвратително, в партията не се е случвало нищо подобно, а ето че сега се случва и няма спасение. Подозрителността на Сталин нараства, той на никого не вярва, невъзможно е да бъдеш откровен с него, всеки момент може да използува откровеността ти срещу теб. Всичко това създава усещане за несигурност, тревога, дори безпомощност. И в същото време не може да се опълчиш срещу Сталин. В това се състои трагедията. Методите му са неприемливи, но линията е правилна. Той превърна Русия в могъща индустриална държава. Да се опълчиш срещу Сталин означава да се опълчиш срещу страната и партията. Никой няма да те подкрепи. Пък и да те подкрепи някой, с кого може да бъде сменен? Много хора биха искали да видят него, Киров, на поста генерален секретар — той не иска това, не му е по силите, не е теоретик, а практик на революцията. Може би най-яркият спомен от революционната му младост е собственоръчно изработеният от него хектограф, на който студентите печатаха позиви. Тогава много се гордееше с този хектограф — първия му веществен, материален принос в делото на революцията. Винаги са го привличали и радвали именно такива истински, нагледни резултати от труда му и от труда на хората, които ръководи. Стига му и това, че е комунист, член на партията и партията му оказва високо доверие. Но Сталин не се съобразява с ръководството на партията, сформирано след смъртта на Ленин, с ръководството, което защити Лениновото наследство от посегателствата на Троцки и Зиновиев. Това ръководство вече не се нарича колективно и наистина не е: ръководител на партията е Сталин. Но нали ядрото остана. И Ленин беше ръководител на партията и държавата, но той се съобразяваше с ядрото, което го заобикаляше. Съобразяваше се въпреки съществуващите разногласия. Сталин пренебрегва Политбюро, сега хора като Жданов, Маленков, Берия, Ежов, Мехлис, Поскрьобишев, Шкирятов, Вишински са поставени по-високо от членовете на Политбюро. Ясно разбира каква цел преследва Сталин, като иска от него репресии срещу бившите зиновиевци: да създаде обстановка на терор в момент, когато няма никакъв повод за терор. Ала Сталин иска да управлява с помощта на страха и само на страха — това му е нужно за укрепване на неговата еднолична власт. И не се знае до какво ще доведе това. Сега Киров с горчивина съзнаваше каква грешка допусна партията, като не последва съвета на Ленин и не освободи Сталин от поста генерален секретар. Трябваше да го послушат. Троцки пак нямаше да вземе връх — той е чужд елемент в партията. Зиновиев и Каменев също нямаше да завземат ръководството — партията не им вярваше. Партията щеше да бъде възглавена от своето истинско болшевишко ядро, от днешното й Политбюро, в което щеше да се намери място и за Бухарин, и за Риков, и дори за Сталин, но като равноправен член на ръководството. Да, непоправима грешка. Невъзможно е да отстранят Сталин. Невъзможно е и да го убедят в каквото и да било. Когато му говориш, той се съгласява само привидно, един вид маневра, отдалеч подготвя политическите си ходове. Зад неговите невинни на пръв поглед предложения да напише статия срещу Енукидзе, да се премести в Москва се крият някакви далечни политически съображения. Ленин правилно бе писал: Сталин е капризен. Но същевременно е търпелив, настойчив и винаги довежда докрай замисленото. Той знае тайната на властта. Опростената му семинаристка логика, семинаристкият му догматизъм са разбираеми и импонират на хората. Успя да внуши на народа убедеността, че е всезнаещ и всемогъщ. На народа харесва неговото величие, харесва му, че след толкова години разруха, гражданска война, вътрешнопартийни борби е въведен ред, той отъждествява този ред със Сталин. Вече е невъзможно да се промени каквото и да било. Осъзнавайки собственото си безсилие, Киров изпадаше в отчаяние.
Когато през 1926 година започна работа в Ленинград, Киров разбираше сложността на задачата си. Комунистите от Ленинград гласуваха за Зиновиев. Като задействува всичките си организационни и пропагандистки средства, Централният комитет за кратко време ги убеди да гласуват срещу зиновиевската опозиция, за решенията на Четиринайсетия конгрес, за линията на ЦК. Тази беше първата в историята на партията акция, след която десетки хиляди комунисти се отказаха от вчерашните си възгледи и гласуваха за други, които до вчера бяха осъждали. И тази акция проведе той, Киров. Горчива беше победата му. И всичките му усилия през тези години бяха насочени към възстановяването на чувството на вътрешно достойнство у лениградските комунисти, към заличаването на душевната травма, която им бе нанесъл. Да, той е за желязна дисциплина в партията, но на партията не й трябва безсловесна, покорно гласуваща маса — той не желае да ръководи такава партийна организация. Революционният Питер трябва да си остане люлката на Октомврийската революция, питерските работници — авангардът на руската работническа класа, Ленинград — градът на прогресивната европейска наука, на прогресивното изкуство и култура. Именно затова беше против преместването на Академията на науките в Москва. Не срещна подкрепа в Политбюро, там се ръководеха от простото съображение: науката служи на социалистическото строителство и следователно трябва да е близо до центъра, който ръководи това строителство, близо до народните комисариати и директивните органи. Киров не беше съгласен. Но не го подкрепиха, присмяха му се: Киров не иска да пусне от Ленинград дори престарелите академици. И Сталин му се присмя. Но Сталин добре разбираше — Киров е против всичко, което наранява самолюбието на ленинградчани.
Във всеки случай неговата политика, политиката на Киров, даде резултати. Дълги години тактично, настойчиво убеждава ленинградските комунисти, че смята неправилното им гласуване в навечерието на Четиринайсетия конгрес на партията за случаен епизод без никакви последствия, че недоверието им към Сталин е неоснователно, че политиката на Сталин е единствено правилната. А не беше лесно да убеди в това ленинградските комунисти. Политическото ниво на ленинградските комунисти е високо. През тези години се проведе колективизацията с крайностите при разкулачването, с неубедителните маневри на Сталин по повод „главозамайването от успехите“. През тези години страната изтърпя глада, строгото нормиране на продукти и стоки, Киров правеше всичко ленинградчани да бъдат сити, затова често влизаше в конфликт с московските комисариати. Но и Ленинград изпълняваше задълженията си пред партията. Десетки хиляди комунисти изпрати Ленинград през тези години на село като двайсет и пет хилядници, в политотделите на МТС-тата и совхозите, в транспорта и на най-големите строежи на петилетката. Ленинград се лиши от своята партийна работническа гвардия. Изисквайки и приемайки тези жертви,
