партията сякаш връщаше на червения Питер неговата роля. Значи инцидентът с гласуването преди Четиринайсетия конгрес и свързаното с него недоверие към ленинградските комунисти бяха забравени изцяло и завинаги.
И ето, когато раната зарасна и вече не болеше, Сталин реши да я развреди отново, след осем години реши да напомни на ленинградчани онзи епизод, да накаже, да отмъсти, защото зад Сталиновото искане „да се ликвидират спотаилите се и неразоръжилите се“ се криеше стремежът да се разгроми ядрото на ленинградската партийна организация. Киров няма да допусне това. Политбюро ще го подкрепи. Пък и самият Сталин няма да се реши да влезе в открит конфликт по такъв въпрос, разбира, че Политбюро няма да е на негова страна. Сталин не ще успее да превърне Централния комитет на партията и неговото Политбюро в послушни изпълнители на неговата воля. И това е гаранция, че Сталин никога не ще успее да се възцари над партията.
Сталин направи много за реконструкцията на страната и като всеки исторически деец наложи върху епохата отпечатъка на своята личност. Ленин би осъществил тази реконструкция с по-приемливи средства. Но Ленин го няма, тук е Сталин. Ленин ходеше с обувки, Сталин носи ботуши. Безспорно е обаче, че Русия се превръща в една от могъщите индустриални страни в света, в страна на прогресивната наука, на мощната техника, на високата култура. Тя не може да се управлява с терор. Науката, културата, техниката изискват свободна размяна на мисли. Насилието ще стане преграда по пътя на развитието на страната. Марксизмът учи, че обективните исторически закони са над отделната личност и са по-могъщи от нея. Логиката на историческите процеси е неумолима. Сталин ще бъде принуден да се подчини на тази логика. Трябва да се даде път на историята, да се работи, да се развива промишлеността, науката, културата, естествено противодействувайки на всякакви крайности.
Най-важното е… Киров стана, беше му омръзнало да лежи, най-важното е да се пазят, да се бранят партийните кадри. Докато основните болшевишки кадри са живи и силни, партията е несъкрушима.
— Поизгорели сте — каза Липман на Киров, — облечете си ризата, че после ще трябва…
Не успя да се доизкаже, в будката на дежурния иззвъня телефонът. Киров и Липман се обърнаха нататък. Дежурният дойде при Липман и каза, че канят доктора да се качи в първа вила.
— После ще трябва да си намажете кожата със спирт, за да не ви боли — каза Липман на Киров, като се обличаше припряно.
17.
Липман прегледа венеца, съобщи на Сталин, че заздравяването върви добре и след около два дена той ще пристъпи към протезирането.
— Защо не утре? — попита Сталин.
— Може и утре — усмихна се Липман, — но по-добре вдругиден.
— Е, вие си знаете — навъси се Сталин, — как върви работата ви?
— Ще започнем работата, след като направим отпечатък.
— Имах предвид книгата ви — раздразнено поясни Сталин.
— Извинете, не се сетих веднага… Благодаря, работя.
Сталин се изправи.
— Всичко хубаво.
Не лекарят дразнеше Сталин, дразнеше го поведението на Киров. Други конфликти не бяха имали, Киров редовно се явяваше на обсъжданията на забележките по конспекта на историята, мълчаливо се съгласяваше с всичко, но се държеше като човек, когото принуждават да се занимава с безинтересна и ненужна нему работа. Тези срещи ставаха тягостни. Сталин би могъл да отпрати Киров, но не искаше открит разрив. Трябваше да търпи и Сталин търпеше. Но нервите му бяха опънати. Само той си знаеше какво му струват външното спокойствие, хладнокръвието и невъзмутимостта. Умееше да се сдържа насаме със себе си, инак не би съумявал да се сдържа и пред хора. И ако все пак избухваше, правеше го не спрямо човека, който го бе раздразнил. Този път си го изкара на лекаря.
Липман дойде в определеното време и започна да прави гипсовия отпечатък. Сталин не обичаше тази процедура, не обичаше момента на ваденето на гипса от устата, все му се струваше, че заедно с гипса лекарят ще му изпочупи останалите зъби, не обичаше трошиците гипс в устата си…
— Мисля, че всичко е наред — каза най-сетне Липман, — май не стана лошо. Само че, Йосиф Висарионович, защо все пак не направим обикновена протеза?
Сталин удари с юмрук по перваза.
— Каза ви се на руски език, искам златна!
— Добре, добре — побърза да изрече Липман, — ще я направим, както казахте, до утре сутринта ще бъде готова.
Сталин мълчаливо наблюдаваше как Липман с треперещи ръце си прибира инструментите. Уплаши се, глупакът! Какво му става на тоя народ?!
В един момент Липман спря да прибира инструментите, плахо помоли:
— Йосиф Висарионович, трябва да подбера цвета за зъба, ако обичате, седнете за още една минутка.
Сталин пак отметна глава на облегалката, отвори уста. Липман дълго сравнява зъби с неговите, един, втори, трети, изглеждаше угрижен, дори уплашен, това продължи доста, на Сталин му омръзна да седи с отворена уста.
— Кога най-сетне ще свършите?
— Сега, сега — протакаше Липман и продължаваше да сравнява различни зъби. После явно взе някакво решение. — Можете да станете, Йосиф Висарионович. Ще се постарая да свърша до утре сутринта — угрижено говореше той и затваряше куфарчето си.
На другата сутрин Сталин нареди да извикат зъболекаря.
— Другарю Сталин — каза Товстуха, — още не е свършил, каза, че ще бъде готов утре.
Сталин помрачня.
— Извикайте го при мен.
След няколко минути Липман дойде запъхтян.
— Обещахте ми да направите протезата за днес. Защо не изпълнихте обещанието си?
— Не можах, Йосиф Висарионович.
— Какво ви попречи? — Сталин гледаше лекаря със своя особен, тежък поглед, от който всички се страхуваха.
Липман разпери ръце.
— Кажете истината.
— Разбирате ли — плахо подзе Липман, — от всички изкуствени зъби, които съм донесъл, нито един не подхожда по цвят на вашите.
— Защо не сте взели от онези, които подхождат?
— Взех всичко, което имаме, включително и с цвета, използуван при вас по-рано.
— Е, и какво тогава?
— Цветът на зъбите, особено на пушачите, се променя. Зъбите, които съм донесъл, са близки по цвят до вашите, много близки, но все пак има малка разлика в оттенъка.
— Много ли се забелязва?
— Не много. Но един специалист би я забелязал.
— Какво ме интересуват специалистите?
— Не бих искал някой да каже, че не съм ви обслужил както трябва.
Сталин иронично изкриви устни.
— Заради вашето самолюбие аз трябва да ходя без зъби. И докога ще ходя така?
— Помолих да се обадят в Москва и оттам да ми пратят още зъби — посочих номерата по каталога.
Сталин втренчено погледна Липман.
— Но нали сте донесли всичко, което имаме в Москва?
— Ще намерят…
