за пръв път, а сега тя сама приготвяше леглото, сама се събличаше. Само дето каза:
— Угаси лампата.
После зарови пръсти в косата му…
— Ти си силен, сигурно момите те обичат, само че не внимаваш много. — Тя се наведе над него, надникна в очите му. — Не те ли е страх, че ще ти родя едно черноочко бебе?
Рано или късно това трябваше да се случи. Какво тогава, ще направи аборт, нито на него, нито на нея им трябва дете.
— Бременна ли си?
Тя свря глава в рамото му, притисна се до него, сякаш търсеше защита от злочестините и несгодите в живота си.
Какво знае той за нея? Къде живее? У леля си? В общежитие? Или в стая под наем? Аборт! Какво ще каже вкъщи, какво медицинско ще представи в работата си? Ами ако е пропуснала срока? Къде ще се дене с детето?
— Ако си загазила, роди го, ще се оженим.
Без да повдига глава, тя попита:
— Ами как ще го кръстим?
— Ще решим, има много време.
Тя пак се засмя, отдръпна се.
— Няма да се ожениш ти за мене, пък и аз не искам. На колко си години? На двайсет и две? Ето, хем съм и по-голяма. Ти си образован, а аз? Учих до шести клас… Ще се омъжа, само че не за тебе.
— Ами за кого? Интересно.
— Интересно било… Имам едно момче от наше село.
— Къде е той?
— Къде, къде… На Урал, ще дойде и ще ме вземе.
— Какво работи?
— Какво… Механик е.
— Отдавна ли го познаваш?
— Нали ти казах, от едно село сме.
— Ами защо досега не се е оженил за тебе?
— Не се беше налудувал, затова.
— А сега налудувал ли се е?
— Сега вече е на трийсет. Знаеш ли какви госпожици го обикаляха…
— Обичаш ли го?
— Ами обичам го…
— А защо ходиш с мене?
— Е, защо, та защо… И на мене ми се живее. Я стига си ме разпитвал като в милиция!
— Ама кога пристига той?
— Утре.
— И вече няма ли да се видим с тебе?
— На сватба ли да те каня?… Яко момче е, ако те фрасне и без тебе.
— Абе то не се знае.
— Де, де.
— Но нали си бременна.
— Кой ти каза?
— Ти ми каза.
— Нищо не съм ти казвала. Измисляш си.
На вратата тихичко се почука. Катя отвори на Маруся и пак си легна.
— Изпратих го — Маруся запали лампата, — ще пиете ли чай?
Саша се пресегна за панталона си.
— Какво така? — каза Маруся. — Не се притеснявайте.
— Той е срамежлив — позасмя се Катя, — срамува се да ходи с мене — иска да се женим.
— Женитбата е лесна работа — каза Маруся, — и разводът е лесна.
Саша си сипа в чашата останалата водка, хапна и от млина. Като помисли човек, би трябвало да е благодарен на Катя, задето всичко свърши благополучно. Този механик сигурно наистина съществува, но не това е най важното. Важното е, че тя пак си прави шеги с него, а той се хваща, глупчото. Саша стана.
— Къде тръгна? — попита Катя.
— Ще се прибирам.
— Ама защо, моля ви се — разтревожи се Маруся, — спете тук, сутринта ще си идете, а аз ще пренощувам у съседите, на никого не пречите.
— Трябва да си вървя.
Катя го загледа мрачно.
— Ще улучиш ли пътя?
— Няма да се загубя.
Тя го привлече към себе си.
— Остани.
— Ще тръгвам. Всичко хубаво.
Все пак е добро момиче! Жалко, разбира се. И ако не му се обади, никога вече няма да се видят: той не й знае адреса, тя не си го дава — „Леля ще ми вдигне скандал“, дори не казва в коя фабрика работи: „Ще киснеш пред портала.“
По-рано от време на време му се обаждаше от автомат, отиваха на кино или в парка, после се свираха из потайните кътчета на Нескучний сад. Брезентовите шезлонги се белееха на луната, Катя се извръщаше. „Я го виж ти… Какво така се натискаш…“ А после се прилепваше до него, устните й бяха сухи, изпръхнали, ровеше с грапави пръсти косата му.
— Първия път те помислих за циганин. До нашето село веднъж беше спрял цигански катун, и те бяха такива черни. Само че твоята кожа е гладка.
Лете, когато майка му отиваше при сестра си на вилата, тя идваше у тях, очите й бяха гневни, стесняваше се от жените, насядали пред входа. „Като ме зяпнаха! Никога вече няма да дойда.“
Когато се обаждаше, обикновено мълчеше, после затваряше телефона, отново набираше…
— Катя, ти ли си?
— Ами аз съм…
— Защо мълчеше?
— Изобщо не съм ти звъняла…
— Искаш ли да се видим?
— Че къде да се видим?…
— Пред парка?
— Какви ги измисляш… Ела на Девичка…
— В шест, в седем?
— Ха, в шест, как пък не съм се затърчала…
Сега Саша си припомняше всичко това, очакваше тя да му се обади. На другия ден му се прииска по- рано да се прибере от института — дали няма да се обади. Но остана да прави стенвестника за октомврийските празници. А после го извикаха на заседание на партийното бюро.
До вратата нямаше свободни места. Саша се промъкна между редовете столове, препъвайки се в гъсто насядалите хора, с което предизвика недоволния поглед на Баулин, секретаря на партийното бюро, русокос здравеняк с обло, простодушно, упорито лице, с широки гърди, опънали синята му сатенена рубашка, закопчана на късия врат с две бели копченца. След като проследи как Саша седна в ъгъла, Баулин отново се обърна към Криворучко.
— Именно вие, Криворучко, провалихте строителството на общежитията. Обективните причини никого
