за пръв път, а сега тя сама приготвяше леглото, сама се събличаше. Само дето каза:

— Угаси лампата.

После зарови пръсти в косата му…

— Ти си силен, сигурно момите те обичат, само че не внимаваш много. — Тя се наведе над него, надникна в очите му. — Не те ли е страх, че ще ти родя едно черноочко бебе?

Рано или късно това трябваше да се случи. Какво тогава, ще направи аборт, нито на него, нито на нея им трябва дете.

— Бременна ли си?

Тя свря глава в рамото му, притисна се до него, сякаш търсеше защита от злочестините и несгодите в живота си.

Какво знае той за нея? Къде живее? У леля си? В общежитие? Или в стая под наем? Аборт! Какво ще каже вкъщи, какво медицинско ще представи в работата си? Ами ако е пропуснала срока? Къде ще се дене с детето?

— Ако си загазила, роди го, ще се оженим.

Без да повдига глава, тя попита:

— Ами как ще го кръстим?

— Ще решим, има много време.

Тя пак се засмя, отдръпна се.

— Няма да се ожениш ти за мене, пък и аз не искам. На колко си години? На двайсет и две? Ето, хем съм и по-голяма. Ти си образован, а аз? Учих до шести клас… Ще се омъжа, само че не за тебе.

— Ами за кого? Интересно.

— Интересно било… Имам едно момче от наше село.

— Къде е той?

— Къде, къде… На Урал, ще дойде и ще ме вземе.

— Какво работи?

— Какво… Механик е.

— Отдавна ли го познаваш?

— Нали ти казах, от едно село сме.

— Ами защо досега не се е оженил за тебе?

— Не се беше налудувал, затова.

— А сега налудувал ли се е?

— Сега вече е на трийсет. Знаеш ли какви госпожици го обикаляха…

— Обичаш ли го?

— Ами обичам го…

— А защо ходиш с мене?

— Е, защо, та защо… И на мене ми се живее. Я стига си ме разпитвал като в милиция!

— Ама кога пристига той?

— Утре.

— И вече няма ли да се видим с тебе?

— На сватба ли да те каня?… Яко момче е, ако те фрасне и без тебе.

— Абе то не се знае.

— Де, де.

— Но нали си бременна.

— Кой ти каза?

— Ти ми каза.

— Нищо не съм ти казвала. Измисляш си.

На вратата тихичко се почука. Катя отвори на Маруся и пак си легна.

— Изпратих го — Маруся запали лампата, — ще пиете ли чай?

Саша се пресегна за панталона си.

— Какво така? — каза Маруся. — Не се притеснявайте.

— Той е срамежлив — позасмя се Катя, — срамува се да ходи с мене — иска да се женим.

— Женитбата е лесна работа — каза Маруся, — и разводът е лесна.

Саша си сипа в чашата останалата водка, хапна и от млина. Като помисли човек, би трябвало да е благодарен на Катя, задето всичко свърши благополучно. Този механик сигурно наистина съществува, но не това е най важното. Важното е, че тя пак си прави шеги с него, а той се хваща, глупчото. Саша стана.

— Къде тръгна? — попита Катя.

— Ще се прибирам.

— Ама защо, моля ви се — разтревожи се Маруся, — спете тук, сутринта ще си идете, а аз ще пренощувам у съседите, на никого не пречите.

— Трябва да си вървя.

Катя го загледа мрачно.

— Ще улучиш ли пътя?

— Няма да се загубя.

Тя го привлече към себе си.

— Остани.

— Ще тръгвам. Всичко хубаво.

Все пак е добро момиче! Жалко, разбира се. И ако не му се обади, никога вече няма да се видят: той не й знае адреса, тя не си го дава — „Леля ще ми вдигне скандал“, дори не казва в коя фабрика работи: „Ще киснеш пред портала.“

По-рано от време на време му се обаждаше от автомат, отиваха на кино или в парка, после се свираха из потайните кътчета на Нескучний сад. Брезентовите шезлонги се белееха на луната, Катя се извръщаше. „Я го виж ти… Какво така се натискаш…“ А после се прилепваше до него, устните й бяха сухи, изпръхнали, ровеше с грапави пръсти косата му.

— Първия път те помислих за циганин. До нашето село веднъж беше спрял цигански катун, и те бяха такива черни. Само че твоята кожа е гладка.

Лете, когато майка му отиваше при сестра си на вилата, тя идваше у тях, очите й бяха гневни, стесняваше се от жените, насядали пред входа. „Като ме зяпнаха! Никога вече няма да дойда.“

Когато се обаждаше, обикновено мълчеше, после затваряше телефона, отново набираше…

— Катя, ти ли си?

— Ами аз съм…

— Защо мълчеше?

— Изобщо не съм ти звъняла…

— Искаш ли да се видим?

— Че къде да се видим?…

— Пред парка?

— Какви ги измисляш… Ела на Девичка…

— В шест, в седем?

— Ха, в шест, как пък не съм се затърчала…

Сега Саша си припомняше всичко това, очакваше тя да му се обади. На другия ден му се прииска по- рано да се прибере от института — дали няма да се обади. Но остана да прави стенвестника за октомврийските празници. А после го извикаха на заседание на партийното бюро.

До вратата нямаше свободни места. Саша се промъкна между редовете столове, препъвайки се в гъсто насядалите хора, с което предизвика недоволния поглед на Баулин, секретаря на партийното бюро, русокос здравеняк с обло, простодушно, упорито лице, с широки гърди, опънали синята му сатенена рубашка, закопчана на късия врат с две бели копченца. След като проследи как Саша седна в ъгъла, Баулин отново се обърна към Криворучко.

— Именно вие, Криворучко, провалихте строителството на общежитията. Обективните причини никого

Вы читаете Децата на Арбат
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×