Беше наследил гласа и слуха на майка си, навремето я бяха канили да пее в радиото, но баща му не я пусна.
— Хубава песен — каза Марк.
— Само че вие я пеете лошо — обади се Софя Александровна, — като хор от слепци.
— Дует от слепци — разсмя се Марк.
Постлаха му на дивана, Саша легна на походното легло.
Марк си свали сакото, тирантите, ризата и като остана по долна фланелка, обточена по врата и ръкавите с тясна небесносиня шевица, отиде в банята.
Саша го очакваше легнал, с ръце зад главата…
След заседанието, на слизане по стълбата Янсон го потупа по рамото. Този единствен мил и ободряващ жест само подчерта самотата, която изпитваше Саша. Другите се правеха, че бързат — кой за вкъщи, кой за стола. По пътя към трамвайната спирка, по разкаляната улица в разкопаното предградие го задмина черна лека кола. Глинска седеше на предната седалка и извърнала глава, говореше нещо на седналите отзад. И този разговор на хората, които префучаха наблизо, без да го забележат и без да се сетят за него, отново пробуди усещането за самота, за несправедлива отритнатост.
Саша познаваше Глинска още от училище, беше я виждал на заседанията на родителския комитет, с нейния син Ян бяха в една паралелка — мрачно, неразговорливо момче, което се интересуваше само от алпинизъм. Тя беше съпруга на функционер от Коминтерна, полският акцент придаваше на категоричните й изказвания оттенък на неестественост. И все пак беше си мислил, че Глинска няма да мълчи на заседанието, беше отговорна за общежитията не по-малко от Криворучко. А тя си замълча.
Върна се Марк — окъпан, свеж, извади от пътната си чанта одеколон, натърка лицето си, легна на дивана, повъртя се, докато се намести удобно, свали си очилата и късогледо потърси къде да ги сложи.
Известно време лежаха мълчаливо, после Саша попита:
— Защо те е извикал Сталин?
— Извика ме не лично Сталин, извикаха ме да ми предадат негово указание.
— Казват, че бил нисък на ръст.
— Като мене и тебе.
— А на трибуната изглежда висок.
— Да.
— Когато празнувахме неговата петдесетгодишнина — каза Саша, — не ми хареса отговорът му на поздравите, беше нещо от рода на „партията ме роди по свой образ и подобие“…
— Искаше да каже, че поздравите се отнасят за партията, а не за него лично.
— Вярно ли е, че Ленин е писал, че Сталин е груб и нелоялен?
— Ти откъде знаеш?
— Има ли значение… Знам. Писал е, нали?!
— Това са дълбоко лични качества — каза Марк, — те не са най-важното. Най-важното е политическата линия.
— Но може ли тези неща да се делят? — възрази Саша, който в този момент си спомни за Баулин и Лозгачов.
— Съмняваш ли се в това?
— Някак не съм се замислял. Защото и аз съм за Сталин. Но бих искал славословията да са по-малко — дразнят ухото.
— Когато едно нещо е неразбираемо, това не означава, че е неправилно — отговори Марк, — вярвай в партията, в нейната мъдрост. Започват строги времена.
Саша тъжно се позасмя.
— Днес ги изпитах на гърба си.
Той разказа за заседанието на партийното бюро.
— Счетоводството ли?! Тъкмо този ли е принципният въпрос, по който…
— А, виж какво! Принципния въпрос можеш да го очакваш цял живот…
— Нетактично е да започваш пререкания в аудиторията.
— Обвиняват ме не в нетактичност, а в аполитичност. И настояват да си го призная, разбираш ли?
— Ако си сгрешил, защо да не си признаеш.
— А, не, ще имат много здраве. Какво да си признавам? Фалшиво!
— Още ли Глинска ви е директорка?
— Да.
— Тя присъствува ли на заседанието?
— Присъствува.
2.
Марк Александрович каза на шофьора да кара напред, а той тръгна пеша.
Прозрачна есенна утрин, умерен ободряващ хлад. Служители бързаха за работа, шумна опашка от жени се бе наредила пред хлебарницата, а мълчалива мъжка — пред павилиончето за цигари.
Марк Александрович винаги бе предпочитал Соня пред другите си сестри, обичаше я и я съжаляваше, особено сега — толкова безпомощна, откакто я напусна мъжът й. Обичаше и Саша. За какво са се заяли с момчето? Нали се е изказал честно, а те му прекършват душата, настояват да се разкае за нещо, което не е вършил. Снощи и той го уговаряше да си признае грешката.
Марк Александрович прекоси Арбатския площад и тръгна по „Воздвиженка“, неочаквано тиха и пуста след оживения Арбат. Само дето една голяма тълпа чакаше да отворят магазина на Военторг и друга, по- малка, се бе събрала пред приемната на Калинин. Марк Александрович се качи в очакващата го кола и по „Моховая“, „Охотний ряд“, през Театралния и Лубянския площад стигна до площад „Ногин“, където в бившия Делови двор в едно грамадно сиво пет-етажно здание с дълги коридори и безброй стаи бе настанен Народният комисариат по тежката промишленост.
В това здание идваха хиляди хора от различните краища на страната, всичко се решаваше, планираше, утвърждаваше тук. Както винаги, Марк Александрович започна посещението си в комисариата не от началниците на главните управления, а от отделите и секторите. И фактът, че Рязанов, ръководителят на най-големия строеж в света, любимецът на Орджоникидзе, посещаваше първо обикновените служители, доставяше удоволствие на тези служители: уважава ги, разбира тяхната сила, силата на апарата. И те на драго сърце се занимаваха с неговите проблеми, решаваха ги така, както го изискваха интересите на завода — тази хубост и гордост на петилетката, тоест така, както искаше Марк Александрович.
След като обиколи отделите, той се качи на втория етаж, измина няколко коридора, пак се качи по стълбището, слезе по другото и се озова в тихото, немноголюдно крило на зданието, където се намираха кабинетите на народния комисар и неговите заместници. В застланата с килими приемна зад бюра с телефони седяха секретарките. Познаваха Рязанов, така че той влезе при Будягин без предварителен
