доклад.
Будягин, член на ЦК на партията, който се познаваше със Сталин още от заточението, преди няколко месеца бе отзован от чужбина. Доскорошният посланик в една голяма европейска държава бе назначен за заместник на народния комисар. Говореше се, че отзоваването му от дипломатическа работа не било случайно, горе били недоволни от Будягин. Но по изпитото черномустакато лице на Будягин, в неговите сиви очи под гъстите вежди нищо не можеше да се прочете. Тези работници интелигенти, заменили шинела на военния комисар с посланически фрак, кожената куртка на председател на губернска ЧК с костюм на директор на обединение, винаги олицетворяваха за Марк Александрович страховития дух на Революцията, всесъкрушителната сила на Диктатурата.
Разговаряха за четвъртата висока пещ. Тя трябваше да бъде пусната в експлоатация по случай Седемнайсетия конгрес на партията, след пет месеца, а не след осем, както предвиждаше планът. Жертвуването на стопанската целесъобразност в името на политическата необходимост беше очевидно и за Марк Александрович, и за Будягин. Но такава беше волята на Сталин.
Когато обсъдиха всичко, Марк Александрович попита:
— Познавате ли Саша Панкратов, моя племенник, той и вашата дъщеря бяха съученици.
— Познавам го. — Лицето на Будягин стана непроницаемо.
— Случила се е една глупава история…
Марк Александрович набързо обясни на Будягин какво всъщност е станало.
— Саша е честно момче — каза Будягин.
— Аполитичност в счетоводството — представяте ли си! Директорка им е Глинска, не се познавам с нея, вие я познавате. Поговорете й, ако това няма да ви затрудни. Жалко за момчето, ще го изтормозят. Мога да се обърна към Черняк, но не ми се иска да намесвам и районния комитет.
— Черняк вече не е секретар — каза Будягин.
— Нима?
— Да…
— Но докъде ще стигнем по този начин? Будягин сви рамене.
— Конгресът е през януари… — и без никаква пауза продължи: — Чудесно момче е Сашка, той идва у нас. Странно, нищо не ми е казвал.
— Той не е човек, дето ще тръгне да моли за помощ.
— Глинска способна ли е да му стори нещо? — усъмни се Будягин.
— Не знам. Но няма да им го оставя. Не бива да осакатяваме децата, те едва започват да живеят.
— Сега такива неща стават не само с твоя племенник — отвърна Будягин.
Марк Александрович слезе до бръснарницата, подстрига се и се избръсна, което никога не бе правил тук. И съжали: бръснарят го напръска с одеколон, острата миризма не му хареса. С това неприятно усещане за чуждия натрапчив парфюмен аромат отиде в стола за членовете на колегията.
Бюфетчийката се обърна към него.
— Другарю Рязанов, помолиха да се отбиете при другаря Сьомушкин.
Той се качи. Анатолий Сьомушкин, секретарят на Орджоникидзе, го поздрави сухо, за да покаже недоволството си, че точно когато му е трябвал, Марк Александрович не му е бил подръка. Сьомушкин говореше на всички на „ти“, не признаваше никого освен Серго. Хората му имаха страха не по-малко, отколкото на Серго. През Гражданската война той му беше адютант, от двайсет и първа година — секретар и в Закавказието, и в ЦКК-РКИ2, и тук, в Народния комисариат по тежката промишленост.
С неподражаемо важна и все така недоволна физиономия Сьомушкин набра номера…
— Другарят Рязанов е тук…
И предаде слушалката на Марк Александрович.
…В четири часа го очакват в Кремъл…
Марк Александрович се бе досещал, че тъкмо за това го викат. Но вече му бяха връчили билета за връщане и той бе сметнал, че срещата се е отменила. А сега след четирийсет минути ще бъде при Сталин.
По другия телефон Сьомушкин се свърза с Бобринския химкомбинат, оттам му казаха, че Григорий Константинович е заминал за строежа. Но Сьомушкин продължи опитите си да го намери, бавеше Марк Александрович, понеже смяташе, че е по-добре той да закъснее за срещата със Сталин, отколкото да отиде на нея, без да е получил указанията на Орджоникидзе. Но Марк Александрович не мислеше така. Сьомушкин само бе приет между големите, а той беше един от тях, действуваше на това ниво. И секретарското усърдие на Сьомушкин не биваше да му пречи.
Той беше спокоен и невъзмутим. Пречеше му само чуждият бръснарски мирис. Нелепо беше да се яви в Кремъл при Сталин такъв лъснат. Отново се отби в бръснарницата, изми си лицето и главата. Бръснарят остави клиента си, застана пред него с кърпа в ръка. Благодушният Марк Александрович, който преди половин час подхвърляше шеги за оплешивяващите мъже, вече не съществуваше. Властното лице, особено сега, когато си бе свалил очилата, изглеждаше безпощадно.
На Троицките врати Марк Александрович подаде на гишето партийната си книжка. Прозорчето се затвори, после отново се отвори, зад стъклото се мярна силует на военен, той се наведе и едва тогава Марк Александрович го видя добре.
— Носите ли оръжие?
— Не.
— Какво имате в чантата?
Марк Александрович вдигна чантата си, отвори я.
Дежурният му върна партийната книжка с пропуск вътре.
Пред вратата на специалния вход стояха двама бойци с пушки. След като огледа снимката в партийната книжка, караулният плъзна по лицето му внимателно безличен поглед. Марк Александрович се съблече в малкия гардероб и се качи на третия етаж. Пред вратата на кабинета един цивилен пак провери документите му.
В голямата работна стая зад бюрото седеше Поскрьобишев. Марк Александрович го виждаше за пръв път и си помисли колко грубо, неприятно е лицето му. Представи се.
Поскрьобишев го заведе до следващата стая — приемната, посочи му дивана, сетне влезе в кабинета и плътно затвори вратата след себе си. След малко се върна.
— Другарят Сталин ви очаква.
Просторният кабинет на Сталин беше продълговат. Отляво на стената бе окачена огромна карта на СССР. Отдясно, между прозорците, бяха библиотечните шкафове, в отсамния ъгъл стоеше голям глобус, в оттатъшния — писалище и зад него кресло. По средата на стаята имаше дълга маса, покрита със зелено сукно, и столове.
Сталин се разхождаше из кабинета и когато вратата се отвори, спря. Носеше куртка в защитен, почти кафяв цвят и също такива панталони, напъхани в ботушите. Изглеждаше по-нисък от среден ръст, набит, леко сипаничав, с малко монголоидни очи. Гъстата му коса над ниското чело беше тук там прошарена. Сталин направи няколко леки, пружиниращи крачки към Марк Александрович и му подаде ръка — без церемонии, коректно, но и съзнавайки значението на това ръкостискане. После дръпна от масата два стола. Седнаха. Марк Александрович видя съвсем отблизо очите на Сталин — светлокафяви, живи, те му се сториха дори весели.
Марк Александрович започна доклада си с общо описание на строителството. Сталин веднага го прекъсна:
— Другарю Рязанов, да не губим време. Централният комитет и неговият секретар знаят къде и какво се строи.
Говореше със силен грузински акцент. И както се убеди Марк Александрович, беше добре осведомен за хода на работите.
— Комсомолците бягат ли?
— Да.
