Тук очакваха да ги повикат секретари на областни комитети, народни комисари и техни заместници и началници на главни управления, няколко военни, голяма група кавказци.
Възрастна секретарка съобщаваше: „Другарят еди кой си… Заповядайте на заседанието.“
Ако викаха по няколко души наведнъж, тя казваше: „Другарите от еди коя си област“ или „Другарите от еди кой си народен комисариат“…
Марк Александрович бе извикан по име.
През стаята, в която работеха секретарите, отиде до залата за заседания, видя редици кресла и хора в креслата. До масата за президиума бе застанал Молотов. Вдясно от него се извисяваше катедрата, вляво и малко отзад седеше референт, а още по вляво — стенографки.
— Другарю докладващ, моля, насам!
Молотов му посочи катедрата. От вътрешната й страна светеше надпис: „На докладващия се дават пет минути.“ Срещу катедрата над вратата бе окачен часовник, черен, със златни стрелки, напомнящ кремълския.
Сталин седеше в третата редица. Отляво до края на редицата местата бяха празни, тъй че Сталин свободно да може да излиза. Марк Александрович бе чувал за навика му да се разхожда из кабинета си. Но както и преди два дена, Сталин не ставаше и не се разхождаше.
Марк Александрович коментира накратко проекторешението. Говори лаконично, на почти технически език, убедителен за хора, свикнали на политически изрази. Подчерта предсрочното влизане в експлоатация на четвъртата висока пещ и само между другото спомена за втория етап на мартеновия цех. Второто беше по-важно от първото. Но днес на това място беше важно да се подчертае именно онова, което подчерта Марк Александрович.
— Въпроси? — попита Молотов.
Някой каза, че в проекторешението мястото, където се говори за доставянето на дървен материал, не е визирано от Народния комисариат по горската промишленост.
Марк Александрович не успя да отговори. Внезапно се възцари тишина и в тази тишина Марк чу гласа на Сталин:
— Другарят Рязанов да си заминава за комбината и да дава метал. Неправилно ще бъде да бавим другаря Рязанов заради някакви си книжа…
Той говореше не само много тихо, но и извърнат настрани и така принуждаваше всички да се напрягат, за да го чуват.
— … Мисля, че ще успеем да получим съгласие и без другаря Рязанов. Решението е добре обмислено, не съдържа пресилени изисквания и ние имаме сили да помогнем на другаря Рязанов да изпълни задачата на партията.
Той млъкна така внезапно, както бе заговорил. Никакви други въпроси не бяха зададени.
3.
Импозантна преди революцията, сградата на Арбат сега се оказа най-населената — обитателите бяха сгъстени. Но някои съумяха да се опазят от това — малката победа на еснафа над новия строй. Между победителите беше и шивачът Шарок.
Чирак в модна шивачница, крояч, майстор и Най-сетне съпруг на единствената дъщеря на собственика — такава беше кариерата на Шарок. Революцията й попречи да достигне върха си: очакваното наследство — шивачницата — бе национализирано. Шарок постъпи на работа в шивашка фабрика и поработваше по малко и вкъщи. Но за да си поръчаш дреха при него, беше нужна стабилна препоръка — предвидливост на човек, решил никога да си няма работа с финансови инспектори.
Този шивач беше още снажен, умерено пълен, красиво остаряващ мъж с почтително достолепните обноски на собственик на модно дамско ателие. Шест вечери в седмицата стоеше над масата с преметнат през врата метър и нанасяше с креда линиите на кройката върху плата, режеше, шиеше, разглаждаше шевовете с ютия. Печелеше пари. Неделята прекарваше на хиподрума, тотализаторът беше неговата страст.
Може би старият Шарок щеше да се примири с този живот, ако не беше вечният му страх от домоуправлението, от съседите, от разните неприятни изненади. Една от тях беше осъждането на по- големия му син Владимир на осем години лагери за обир на бижутерски магазин. Той и по-рано много много нямаше вяра на този лекомислен грозник, който приличаше на майка си и следователно на маймуна. Но беше що годе доволен, че Владимир завърши школата по готварство към ресторант „Прага“ и носеше заплата вкъщи. Е, то сега готвачът какво е, ресторантите не са като едновремешните! Но за физически слабия и не твърде способен в учението Владимир професията беше избрана сполучливо. И нали животът му бе запълнен само с тотализатора, старият не обръщаше внимание, че Владимир обича да играе карти. Но обир?! Не само според съветските, но и според всички закони това означаваше затвор.
По-малкият син на Шарок, Юрий, кротък, спретнат юноша, хитър и предпазлив, израсъл в арбатския двор близо до Смоленския пазар и уличките „Проточние“, тези развъдници на московски мошеници и босяци, се бе досещал за втория живот на брат си — крадеца, но вкъщи не бе казвал нищо, по драговолно следваше законите на улицата, отколкото законите на обществото, в което живееше. Не знаеше с какво революцията е накърнила интересите му, но от дете бе раснал със съзнанието, че ги е накърнила. Не си представяше как би живял при друг строй, но не се съмняваше, че щеше да е по-добре. Язвителната дума другарчетата, употребявана в тяхното семейство спрямо новите стопани на живота, той прехвърляше върху комсомолците в тяхното училище. Тези надути активисти си въобразяваха, че светът им принадлежи. Когато Саша Панкратов, тогава секретар на комсомолската ядка, излезеше на трибуната и започнеше да крещи, Юра се чувствуваше беззащитен.
Той мразеше политиката, за единствено приемлива смяташе инженерската професия, поне можеше да даде на човека някаква независимост. Тези планове бяха променени от един случай, също свързан с арестуването на брат му. Старият Шарок търси защитник, съветва се с клиентите си. Най-сетне намери адвокат, който се съгласи да участвува в процеса срещу петстотин рубли. Огромна сума. Шарок се страхуваше да я връчи на адвоката без свидетели, взе със себе си Юрий. Адвокатът не пожела да преброи парите, отвори чекмеджето на бюрото си и небрежно хвърли пачката в него. С това посещението им приключи, но Юрий успя да зърне картините с позлатени рамки, златните гръбчета на книгите зад стъклата на шкафовете. Такава къща още не беше виждал.
На улицата старият Шарок завистливо въздъхна.
— Живеят си хората…
Но още по-силно впечатление на Юра адвокатът направи в съда. Това дребно човече със сбръчкано лице и грижливо поддържана брадица въртеше страшния пролетарски съд на малкия си пръст. Така поне си мислеше младият Шарок. Адвокатът бълваше членове и закони, прибягваше до уловки и тънки хитрости, накара съда да извика нови свидетели, да поиска допълнителна експертиза, злъчно се препираше със съдиите и прокурора. В ръцете на мрачния съдия и неумолимия прокурор беше законът, но законът плашеше самите тях — откритие, което определи житейските планове на младия Шарок. Пътят към адвокатурата минаваше през следването, пътят към следването — през комсомола и завода.
Така в девети клас Юрий Шарок стана комсомолец. Син на работник, а това високо се ценеше в училището, където учеха децата на арбатската интелигенция, той се държеше независимо или според момичетата — загадъчно. Особено го харесваха умните, сериозни, активни момичета. Те смятаха, че го възпитават, че формират личността му. За тях, чистите и доверчивите, това момче — красиво и сдържано — беше много привлекателно.
По-късно в завода Шарок се сдоби с нещо, което не бе му достигало преди — самочувствие. Работник! Синият, винаги чист работен комбинезон стоеше добре на стройната му фигура. В него се появи една грубоватост, която той представяше за принципност, презрение към силно интелигентните, приемано от околните като работническо простодушие. Скромен и мълчалив в училище, тук често се изказваше по събрания, понеже с право смяташе, че умението да говори публично, ще бъде полезно на един бъдещ адвокат.
В института Шарок не изпъкваше с нищо, но си спечели име на изпълнителен общественик. Той и не искаше да изпъква. Вестниците бяха пълни със съобщения за вредители, саботьори, уклонисти. „Да бъдат
