не интересуват! Фондовете били прехвърлени на ударните строежи? Вие отговаряте не за Магнитка, а за института. Защо не ни предупредихте, че сроковете са нереални? Вие сте двайсет години член на партията!… За миналите ви заслуги поклон до земята, но за грешките ще ви кастрим.
Тонът на Баулин изненада Саша. Студентите изпитваха страхопочитание към заместник директора Криворучко. В института се говореше за знаменитата му военна биография: до ден днешен той носеше гимнастьорка, брич и ботуши. Този попрегърбен мъж е дълъг оклюман нос, с торбички под очите никога никого не заговаряше, дори на поздрав обикновено отговаряше само с кимване.
Криворучко се бе подпрял с ръка на облегалката на стола. Саша видя, че пръстите му треперят. Слабостта у човек, винаги така страховит, изглеждаше жалка. Но материали за строителството наистина не им даваха. А сега никой не иска да мисли за това. Само Янсон, деканът на факултета, в който учеше Саша, невъзмутим латиш, примирително се обърна към директорката на института Глинска:
— Защо да не определим нов срок?
— Какъв срок?! — със зловещо добродушие попита Баулин.
Глинска мълчеше. Седеше с наскърбения вид на човек, с когото са си направили лоша шега с тоя некадърен заместник. Стана Лозгачов, висок, самодоволен, театрално вдигна ръце.
— Нима и лопатите са изпратили на Магнитка? И студентите са ровили с пръсти замръзналата земя? Ето го тук комсорга на групата, да каже как са работили без лопати.
Баулин с любопитство погледна Саша. Саша стана.
— Не сме работили без лопати. Само веднъж складът се оказа затворен. После се върна склададжията и ни даде лопати.
— Дълго ли чакахте? — без да повдигне глава, попита Криворучко.
— Десетина минути.
Лозгачов, който така несполучливо бе призовал Саша за свидетел, укорно поклати глава, сякаш тази грешка не беше негова, а на Саша.
— И всичко потръгна, така ли? — криво се позасмя Баулин.
— Потръгна — отговори Саша.
— А колко време работихте и колко стояхте?
— Та нали нямаше материали?
— Ти откъде знаеш това?
— Всички го знаят.
— Не е хубаво да адвокатствуваш, Панкратов — строго натърти Баулин, — не е уместно!
Като внимаваха да не поглеждат Криворучко, членовете на бюрото гласуваха за изключването му от партията. Въздържа се само Янсон.
Още по-прегърбен, Криворучко излезе от стаята.
— Постъпило е заявление от доцент Азизян — съобщи Баулин и погледна Саша, сякаш питаше: Какво ще кажеш сега, Панкратов?
Азизян водеше в групата на Саша основи на социалистическата счетоводна отчетност. Ала говореше не за отчетността, дори не за нейните основи, а за хората, които извращават тези основи. Саша направо му каза, че не е зле да им даде представа за счетоводството като такова. Азизян, къдрокосичък хитър пройдоха, тогава се засмя. А сега обвиняваше Саша, че се е изказал против марксисткото обосноваване на науката за отчетността.
— Така ли беше? — Баулин загледа Саша със студени сини очи.
— Не съм казал, че не ни трябва теорията. Казах, че не сме получили знания по счетоводство.
— Партийността на науката не те ли интересува?
— Интересува ме. Конкретните знания също.
— Между партийността и конкретността има разлика, така ли?
Отново се надигна Лозгачов.
— Е, другари… Когато открито се проповядва аполитичността на науката… И друго: Панкратов се опита да натрапи на партийното бюро своето особено мнение за Криворучко, перчеше се като представител на широките студентски маси. Но кого всъщност представлявате тук вие, Панкратов?
Янсон седеше мрачен, барабанеше с дебелите си пръсти по претъпканата си чанта.
Глинска се обърна към Баулин.
— Бихме могли да предоставим на комсомолската организация… — В гласа й звучеше умората на високопоставена личност: Въпросът е дребен, фигурата на студента е незначителна.
Лозгачов погледна Баулин, струваше му се, че той трябва да е недоволен от предложението на Глинска.
— Партийното бюро не бива да остава встрани…
Тази непредпазлива дума реши всичко.
— Никой не остава встрани — навъси се Баулин, — но си има ред. Комсомолът да обсъди положението. Да видим каква е политическата му зрелост.
На закачалката висеше кафяво кожено палто… Вуйчо Марк!
— По разходки, а?…
Саша целуна Марк по гладко избръснатата буза. Марк миришеше на хубав тютюн за лула, на мек одеколон, „уютни ергенски миризми“, както казваше майка му. Марк изглеждаше по-възрастен от своите трийсет и пет години — пълничък оплешивяващ веселяк. И само острият поглед зад жълтеникавите стъкла на очилата издаваше желязната воля на този човек, един от командуващите армията на промишлеността, почти легендарен като своя гигантски строеж на изток — новата металургична база на Съветския съюз, недостъпна за авиацията на врага, стратегическия тил на пролетарската държава…
— Мислех, че няма да те дочакам, рекох си, останал е някъде за през нощта…
— Саша винаги се прибира вкъщи — каза майка му.
На масата имаше червено вино, хубав розов салам, шпроти, „турски хлебчета“ — лакомствата, които Марк донасяше всеки път. Беше сложен и традиционният мамин млин, който тя печеше в „чудото“. Явно Марк беше успял да я предупреди, че пристига.
— Ще поостанеш ли? — попита Саша.
— Днес пристигнах, утре си тръгвам.
— Извикал го е Сталин — каза майка му.
Тя се гордееше с брат си, гордееше се със сина си, нямаше с какво друго да се гордее — самотна жена, изоставена от мъжа си, дребничка, пълничка, с още красиво бяло лице и гъста чуплива побеляла коса.
Марк посочи оставения на дивана пакет.
— Развий го.
Софя Александровна се помъчи да развърже възела.
— Я дай на мене!
Саша отряза канапа с нож. Марк бе донесъл на сестра си плат за палто и пухен шал. На Саша — костюм от тъмносиньо английско сукно. Поомачканото сако му седеше чудесно.
— Като излято — одобри го Софя Александровна, — благодаря ти, Марк, нямаше какво да облече.
Саша с удоволствие се разглеждаше в огледалото. Марк винаги му подаряваше точно каквото му беше нужно. Като дете веднъж го заведе при обущаря и той уши на Саша високи хромови ботуши, никой нямаше такива, нито в двора им, нито в училище, тогава той много се гордя с ботушите и досега помнеше миризмата им, не бе забравил и миризмата на кожа и катран в стайчето на обущаря.
Тази вечер на няколко пъти търсиха Марк по телефона. С нисък властен глас той даваше нареждания за фондове, лимити, ешелони, предупреди, че ще нощува на Арбат, и заръча да му пратят кола в осем сутринта. Когато се върна в стаята, Марк погледна бутилката.
— Охо!
— Пий, другарю, дорде ти се пие, на живота мъките залей! — запя Саша любимата песен на Марк. Отдавна, още хлапе, я беше чул от него.
— Тихо, о, тихо, стига грижи в тази нощ — подхвана Марк, — така ли беше?
— Точно така! — Саша отново запя:
