— Лошо резюмираш, Панкратов.
— Толкова мога аз — отговори Саша.
Те, разбира се, ще извъртят, ще изопачат думите му. Саша разбра това още щом затвори вратата на кабинета на Лозгачов.
Намери пред кого да говори откровено! Не че го е страх от тях. Но беше глупаво.
В аудиторията Саша седна на своето място, името му дори не бе зачеркнато от дневника. И все пак не му се вярваше, че всичко бе свършило. Цялата история със Солц му изглеждаше нереална. Реалното бе институтът, Баулин, Лозгачов, оклюманият Криворучко…
Пое за вкъщи с препълнения трамвай. Навън бързо се мръкваше — ранна, мрачна зимна вечер. Срещу него седеше раздърпан дребничък селянин с рядка рижава брадица, краищата на ушанката му висяха върху окъсаното кожухче. С грамадните си подшити валенки той стискаше чувал, друг чувал беше сложен на скамейката, неугледните селски чували, натъпкани с нещо твърдо и остро, пречеха на всички в тесния вагон. Той неспокойно се озърташе, питаше къде трябва да слезе, макар че кондукторката беше му обещала да го предупреди. Но в дълбините на неговия търсещ поглед Саша долавяше нещо сурово, дори жестоко. У дома си този плах селяк сигурно беше съвсем друг. Мисълта колко се променя човек в различни условия Саша си записа на корицата на тетрадката по мостове и пътни съоръжения, та вкъщи да я препише в дневника си, който ту започваше, ту изоставяше, но сега твърдо реши да си води.
13.
Късно вечерта, когато Саша вече си лягаше, неочаквано се обади Катя.
Както и преди, отначало слушалката мълчеше, после телефонът даде свободно и след малко отново иззвъня.
— Катя, ти ли си?
— Не ме ли позна? — Гласът й се чуваше отдалече, сякаш се обаждаше от извънградски автомат.
— Как да те позная, като мълчиш?
— Мълчала съм… Мога ли да се развикам тук? Как си?
— Живея, спомням си за тебе.
— Спомнял си… Малко ли момичета има?
— Разбягаха се моите момичета. Ти как си?
— Как, как… Маруся се е затъжила за тебе, спомняш ли си Маруся?… Влюбила се е в тебе, доведи го, вика, твоя черноокия.
— Аз съм готов. Кога ще идем?
— Ще идем… Виж го ти какво му се дощяло, аз съм омъжена жена.
— Омъжи ли се за твоя механик?
— Механик… Техник-механик, специалист по джобовете.
— Да не си си пийнала?
— Ти да си ме черпил случайно?
— Кога ще се видим?
— Че къде пък ще се видим? Трийсет градуса е, ще ти измръзнат карантиите.
— Ама нали Маруся ни чакала.
— Чака ни тя… Мъжът й пристигна. Добре де, ела на Девичка.
— А къде ще идем?
— Там, където няма да питаш „къде“…
— Значи утре на Девичка. В шест, в седем?
— Ха, как пък не съм хукнала в шест…
Ето че Катя се обади, върна се. И желанието, което винаги бе изпитвал към нея, отново го завладя, пък и не беше угасвало. Бяха се виждали през септември или през октомври, сега беше януари — четири месеца. Тя, разбира се, не се е омъжила, мъжът на Маруся не се е върнал и именно у Маруся ще идат утре, затова Катя бе заговорила за нея. Все със заобикалки говори, странно момиче!
Мислеше за нея в леглото и колкото повече мислеше, толкова повече я желаеше. Утре ще целува сухите й устни, ще я прегръща и тази мисъл дълго не го остави да заспи.
Звънецът, ясно прозвучал в антрето, веднага го събуди. Минаваше един, сигурно току-що беше задрямал. Звъненето се повтори настойчиво и уверено. Саша излезе в антрето по гащета и фланелка, свали верижката.
— Кой е?
— От домоуправлението.
Саша позна гласа на портиера Василий Петрович и завъртя ключа.
На вратата бе застанал Василий Петрович, зад него непознат младеж с палто и шапка и двама червеноармейци в шинели с малинови петлици. Като отмести отначало Василий Петрович, после Саша, младежът влезе в апартамента, единият червеноармеец остана на входа, другият последва Василий Петрович в кухнята и застана пред задния вход.
— Панкратов?
— Да.
— Александър Павлович?
— Да.
Без да откъсва от Саша напрегнат поглед, младежът му подаде заповед за обиск и арестуване на гражданина Александър Павлович Панкратов, постоянно местожителство Арбат…
Влязоха в стаята на Саша.
— Документите!
Саша извади от джоба на сакото си, метнато на облегалката на един стол, паспорта и студентската си карта. Младежът внимателно ги прегледа и ги остави на края на масата.
— Оръжие?
— Нямам оръжие.
Младежът кимна към вратата на стаята на майка му.
— Кой е там?
— Стаята на майка ми.
— Събудете я.
Саша си обу панталона, облече ризата, обу си чорапите и обувките. Оперативният работник стоеше с палтото и шапката, докато чакаше Саша да се облече. Саша стана, отвори вратата внимателно, за да не събуди отведнъж майка си, да не я уплаши.
Майка му седеше на леглото прегърбена, придържайки нощницата на гърдите си, бялата коса падаше върху челото и очите й и тя се взираше с кос, неподвижен поглед в оперативния работник, който влезе след Саша.
— Мамо, не се тревожи… Ще правят обиск при мен. Това е недоразумение. Всичко ще се изясни. Лежи си спокойно.
Косо, изпод вежди, тя се взираше покрай Саша в онзи, непознатия, застанал на вратата.
— Хайде, мамичко, нали ти казах, това е недоразумение, успокой се, моля ти се, лежи си.
На връщане към своята стая той понечи да затвори вратата, но оперативният работник я задържа с ръка: вратата трябвало да остане отворена. Оперативният работник е просто технически изпълнител, безполезно беше да спори и протестира. Трябваше да бъде уверен, весел, само така можеше да успокои майка си.
— Какво смятате да търсите, може би сам ще ви го дам?
Оперативният работник свали палтото, шапката си, окачи ги в ъгъла. Беше облечен в тъмносин костюм и тъмна риза с вратовръзка, обикновен младеж, започнал да напълнява, такива често можеш да видиш в канцелариите.
На бюрото бяха натрупани институтски тетрадки, конспекти, учебници. Оперативният работник ги вземаше, прелистваше, хвърляше по един поглед върху страниците и ги нареждаше на спретната купчинка.
