Вниманието му привлече изречението, което си бе записал днес. Саша на тетрадката по мостове и пътни съоръжения: „Селянин й трамвая, объркан, жалък, а вкъщи властен и деспотичен!“
Тетрадката бе поставена до паспорта и студентската карта.
В чекмеджетата на бюрото имаше документи, снимки, писма. Оперативният работник се интересуваше не от съдържанието на писмата, а от кого са написани. И ако не можеше да разчете подписа, питаше. Саша отговаряше кратко. Оперативният работник отделяше писмата вдясно, те не му трябваха. Актовете за раждане, дипломата от гимназията, документите от работата му и другите документи си останаха на мястото, комсомолската и профсъюзната книжка бяха поставени вляво.
— Защо вземате комсомолската ми книжка?
— Засега нищо не вземам.
Детските и училищните снимки също не привлякоха вниманието му, интересуваха го само онези, на които имаше възрастни. И той отново питаше: кой е този, ами този?
Майка му стана. Саша чу скърцането на леглото, тътренето на чехлите, тропването на вратичката на гардероба, където беше окачен пеньоарът й. Но тя излезе не по пеньоар, а с рокля, набързо облечена върху нощницата. С нажалена усмивка тя приближи до Саша, прокара трепереща ръка по косата му.
— Гражданко, останете в стаята си — каза оперативният работник.
В гласа му прозвуча служебната категоричност, която винаги я плашеше, беше направила нещо, което можеше да навреди на сина й. Софя Александровна уплашено, начесто и ситно закима.
— А защо не ни наредите всички да легнем на пода? — иронично се позасмя Саша.
Както преглеждаше книгите на рафта, оперативният работник учудено се поизвърна и нищо не каза.
— Постой оттатък — каза Саша на майка си.
Майка му още по начесто закима и като погледна със страх широкия гръб на оперативния работник, се прибра в стаята си.
Знаят ли те за Солц? Не знаят, инак нямаше да посмеят да дойдат. Някакво зъбно колелце в машината не се е завъртяло. Как да не те е яд? Това недоразумение ще усложни много неща.
Оперативният работник му нареди да отвори шкафа, да извади всичко от джобовете на сакото си, там беше тефтерчето му с адресите и телефоните, то също бе заделено на бюрото. За да провери дали е огледал всичко, оперативният работник обгърна с поглед стаята, видя зад дивана един куфар, нареди му да го отвори — куфарът беше празен. Този човек изпълнява задълженията си, той е усърден и добросъвестен чиновник. Ако Саша беше на негово място, ако партията го пратеше в органите на ГПУ, ако му възложеха да направи обиск, да арестува някого, той щеше да свърши всичко точно така, макар човекът, при когото са го пратили, да не е виновен в нищо — в такава работа грешките са неизбежни. Трябва да надвие личната си обида, той ще докаже невинността си, както я доказа в ЦКК. Затова нека човекът си върши работата.
— Да идем в другата стая.
Майка му се бе облакътила на капака на скрина, свряла ръце в бялата си коса, косо поглеждаше вратата.
— Другарят иска да огледа твоята стая. Ти седни, мамо.
Но тя остана в същата поза и само малко се отдръпна, когато оперативният работник приближи.
На скрина бяха поставени снимките на Саша, на Марк, на сестрите на майка му.
— Кой е този?
— Брат ми, Марк Александрович Рязанов.
Нека знае, че брат й е прочутият Рязанов, Саша е негов племенник, тя през цялото време бе мислила как да каже това, тогава те ще прекратят обиска и няма да арестуват Саша. Цялата страна познава Марк, познава го и Сталин. И с жална усмивка додаде:
— А това е Сашенка като малък.
Оперативният работник се намръщи, взе снимката на Марк, освободи я от рамката и я погледна откъм гърба — нямаше никакъв надпис. И върна всичко на скрина: снимката, рамката, стъклото, картона. Софя Александровна се отпусна в креслото и изстена, като захлупи лицето си с ръце.
Оперативният работник ровеше из извадените чекмеджета на скрина. Бельото излъчваше свежа миризма на пране, то миришеше така, когато майката застилаше дивана на Саша.
— Нали обискирате мен — каза Саша.
— Вие сте едно семейство — отговори оперативният работник.
Върнаха се в стаята на Саша. След тях излезе Софя Александровна — обискът беше свършил и не я накараха да се прибере. Мисълта, че ще отведат Саша, я извади от вцепенението, тя се залута, не знаеше какво да прави: ту приближаваше до Саша, ту следеше с поглед оперативния работник. Той пишеше на бюрото протокола от обиска. На еди коя си дата у еди кого си във връзка със заповед номер еди кой си… Иззет е паспорт, номера му; профсъюзна книжка, номера й; комсомолска книжка, номера; студентска карта, номера; тефтерче. Подържа тетрадката „Мостове и пътни съоръжения“ и я остави настрана, реши да не я взема.
После попита:
— Къде мога да си измия ръцете? Софя Александровна се засуети.
— Заповядайте, ще ви покажа.
Трескаво затропа с чекмеджетата на скрина, взе чиста кърпа и докато оперативният работник си миеше ръцете, стоя на вратата на банята с кърпата в ръка, подаде му я с жална, угодлива усмивка: може би там този човек ще облекчи участта на сина й.
Оперативният работник си избърса ръцете, излезе в антрето, обади се по телефона, каза нещо неразбираемо, условно, само една дума изрече ясно — Арбат. После затвори телефона и поспря, опрян на вратата с безучастния израз на човек, който си е свършил работата. Червеноармеецът до вратата бе застанал в стойка „свободно“ и вторият червеноармеец се върна в кухнята, сега и главният, и задният вход бяха свободни, портиерът Василий Петрович си беше отишъл. И макар никой да не бе казал на съседите, че обискът е приключил, в антрето излязоха Михаил Юриевич и Галя.
Майката събираше багажа на Саша, ръцете й трепереха.
— Сложете дебели чорапи — каза оперативният работник.
— Вероятно трябва да вземе нещо за ядене — учтиво се обади Михаил Юриевич.
— Пари — каза оперативният работник.
— Ах, дявол да го вземе, цигарите ми са свършили — сети се Саша.
— Сега ще взема от моя.
Галя изнесе пакет „Бокс“.
— Саша, имате ли пари? — попита Михаил Юриевич.
— Имам малко.
Саша порови в джобовете си.
— Десет рубли.
— Достатъчни са — каза оперативният работник.
— Там в лавката е евтино — поясни червеноармеецът.
Всичко беше мирно и тихо, сякаш Саша заминаваше по работа за непознат град, на север или на юг, та затова го съветват какво да си вземе.
Оперативният работник пушеше цигара, подпрян на вратата, единият червеноармеец разговаряше с Галя, вторият беше приклекнал и също пушеше. Михаил Юриевич окуражаващо се усмихваше на Саша и Саша се усмихваше, чувствуваше, че усмивката му е насилена, но другояче не можеше.
— Сашенка, виж какво ти сложих — Софя Александровна с треперещи ръце разтвори вързопчето, — ето сапуна, праха за зъби, четката, кърпата, бръснача…
— Бръснач не слагайте — предупреди оперативният работник.
— Извинете — тя извади бръснача, — ето чорапи, чифт бельо, носни кърпи…
Гласът й трепереше.
— Ето гребен, ето… шалчето ти… шалчето…
Думите й преминаха в ридания, тя изнемогваше, умираше, докато докосваше тези вещи, вещите на нейното момче, което й отнемат, което отвеждат в затвора. Софя Александровна рухна в креслото, ридания разтърсваха дребничкото й пълно тяло.
