Московско-Нарвския районен комитет на партията. Освободихме го. Задържаха го на стопанска работа. А сега го издигнаха за председател на съвета. На мястото на председателя на Ленсъвета Григорий Зиновиев — нов председател, пак зиновиевец. Как трябваше да възприемат това ленинградските работници?
— Доколкото знам, Кодацки не е участвувал в опозицията — каза Будягин. — Ако е проявил колебание по организационен въпрос, от подобни колебания никой не е застрахован и сега, да не говорим за времето преди осем години.
— Никой не иска да пролее кръвта на другаря Кодацки — равнодушно произнесе Сталин и се обърна към Будягин. — И все пак в такава организация като ленинградската трябва да бъдем по-предпазливи в подбора на кадрите. Впрочем партията е доверила на другаря Киров да си избира помощниците по собствено усмотрение. Няма да се намесваме.
Последната фраза звучеше като предупреждение, че разговорът за Кодацки не е от официален, а от личен характер. И вече проформа, за приключване на аудиенцията Сталин зададе въпроса, който Будягин отдавна бе очаквал:
— Какво ще кажеш за Хитлер?
— Хитлер означава война — отговори Будягин.
Сталин помълча, после попита:
— А има ли с какво да се бие?
— Промишленият потенциал на Германия е висок. Не й е трудно да се въоръжи.
— Ще му позволят ли да се въоръжи?
— Той няма да иска разрешение.
— Ще се задържи ли на власт?
— Очевидно да.
Сталин отново помълча, прокара пръст под бялата си якичка.
— Немците ще се бият ли?
— Ако ги накарат, ще се бият.
Бавно, внушително Сталин произнесе:
— Англия и Франция натрапиха на Германия Версай, репарациите, обраха я до шушка, отнеха й колониите, Судетите, Данциг, Полския коридор, откъснаха Източна Прусия. С кого тогава възнамеряват да се бият немците?
— Англия и Франция опитват да се спазарят с Германия за наша сметка.
Сталин се обърна към Будягин. Всичко е ясно: не намира за нужно да скрие мнението си, напротив, смята, че трябва да го изкаже тук, пред него, в дома му.
И все пак запази привидно спокойствие:
— Англия и Франция никога няма да допуснат в сърцето на Европа да съществува силна Германия. Напротив, ние сме заинтересовани Германия да бъде силна — като противовес на Англия и Франция.
— Германия е съвсем реална заплаха за нас — отговори убедено Будягин.
Сталин се навъси.
— Да преувеличаваме германската опасност означава да омаловажаваме главната опасност. Безспорно английските империалисти имат интерес от това. Но ние, съветските хора, нямаме такъв интерес.
— Аз оставам на мнението си — каза Будягин.
— Затова вече не си там, където беше — без да откъсва поглед от Будягин, отвърна Сталин. Будягин издържа погледа му.
Сталин помълча, после, без да поглежда Будягин, сякаш се обръщаше към някой друг, изрече:
— На партията не й трябва парадиране с нюанси на мнения На партията й трябва делова работа. Онзи, който не разбира това не е нужен на партията.
— Дали съм нужен на партията ще реши партията — каза Будягин.
Сталин седна до масата, извърна се, взе книгата.
— Зает съм. Извинете.
24.
Вратата след Будягин се затвори. Сталин остави книгата, стана, разходи се из стаята с лулата в ръка, спря до прозореца, погледна познатото жълто-бяло здание на Арсенала, медните оръдия по фасадата му.
Дипломатът от Мотовилиха! Не разоръжената Германия, а японските войски в Манджурия, в тила на нашия Далечен изток — ето я опасността. Колкото и да е ограничен, Будягин също го разбира. Пък и дойде тук не за да му каже за Хитлер. Дойде, за да му покаже, че в партията има сили със собствено мнение, запазили правото си да го имат и в необходимия момент да го противопоставят на неговото мнение. Дойде не по собствено решение, твърде е дребен за това. Дойде по поръка. По поръка на онези, които уж му помогнаха да разгроми противниците си, които уж му бяха, са и трябва да му бъдат опора, инак ще го отстранят така, както отстраниха онези. Те са убедени, че той дължи всичко на тях.
Дълбоко се заблуждават. Истинският вожд идва САМ, дължи своята власт САМО НА СЕБЕ СИ. Инак той не е вожд, а креатура. Не те избраха него, той избра тях. Не те го изтикаха напред, а той ги изтегли след себе си. Не те му помогнаха да се утвърди, а той ги издигна до висотите на държавната власт. Те станаха това, което са, само защото бяха до него.
На кого дължеше издигането си Ленин? На лондонските и женевските емигранти ли? На кого го е дължал Петър? На Меншиков? На Лефорт? Наследствеността на властта не променя нещата по същество. За да се извиси до положението на вожд, монархът трябва да унищожи обкръжението си, свикнало да вижда в него марионетка. Така е било с Петър, така е било с Грозни.
Той стана вожд не защото съумя да разгроми противниците си. Той разгроми противниците си, защото е вожд, именно нему е отредено да води страната. Противниците му не разбираха това и бяха разгромени, не го разбират дори сега и ще бъдат унищожени. Несполучилият претендент винаги е потенциален враг.
Историята избра него, защото само той знае тайната на върховната власт в тази страна, Единствен знае как да ръководи този народ, докрай познава неговите качества и недостатъци. Преди всичко — недостатъците.
Руският народ е народ колективистичен. Открай време форма на неговото съществуване е общината, в основата на неговия национален характер е поставено равенството. Това създава благоприятни условия за обществото, което той гради в Русия. В тактическо отношение непът беше правилна маневра, но „сериозно и задълго“ вече е грешка. Маневра беше временната сделка със селячеството с цел да се сдобият с хляб. „Сериозно и задълго“ — това е политика на фермерство, а фермерството е път към неравенство, което е противопоказано на народната психика. Сталин отиде до библиотеката, извади един том на Ленин с отбелязани страници, отново препрочете: „За да се постигне чрез непа участие в кооперацията на цялото население изобщо — за това вече се изисква цяла историческа епоха… Без всеобща грамотност, без достатъчна степен на разумност, без да сме научили в достатъчна степен населението да използува книжките и без материална основа за това, без известно подсигуряване, да речем, срещу слаба реколта, срещу глад и т.н. — без това няма да можем да постигнем нашата цел.“10. Той затвори книгата, остави я на мястото й. Това е път на култивиране у селянина на чуждата му фермерска психика. А на фермера не му трябва диктатура на пролетариата. Фермерът, собственикът, индивидуалистът трябва да бъде задушен у руския селянин още в зародиш. Кооперативи ли? Да. Но такива, в които селянинът ще бъде обикновен работник. Той направи това и то беше втората революция в Русия, не по-малко значителна от Октомврийската: в Октомврийската революция селянинът беше на наша страна, при колективизацията бяхме врагове с него. Да, нужни са и книжки, и науки, и борба със слабите реколти… Всичко това е нужно. Ала не за да предшествува колективизацията, а върху основата на колективизацията. Той постъпи точно така: първо колективизацията, после културата.
Онова, което Ленин наричаше бюрократично извращение, е единствено възможната форма на управление. В нея се крие и опасност: бюрокрацията се стреми да застане между народа и върховната власт, опитва се да замени върховната власт. Този стремеж трябва безпощадно да се пресича. Апаратът е безотказен изпълнител на върховната воля, той трябва да бъде държан в страх, внушеният му страх ще се
