— Виж какво направи… Сега ще трябва да го пера. А на тебе неприятно ли ти е, кажи?… Нищо, миличък, само първия път е неприятно, а на тебе ти беше за пръв път, нали, хайде кажи?

Срам го беше, отбягваше я, но на другия ден, на обед, тя каза:

— Саша, проявете се като мъж, повозете ме с лодката.

— Иди, Саша — каза майка му, която се притесняваше, че на Саша му е скучно в Липецк.

С лодката прекосиха Воронеж — така се казва реката в Липецк, и тук, на поляната, тя пресметливо и делово му се отдаде.

През нощта дойде при него, той спеше на дивана в трапезарията, и идваше така всяка нощ, а денем го отвеждаше на другия бряг на Воронеж.

— Събрал се дявол с пеленаче, у, пачавра недна — съскаше свекърва й.

Майка му нищо не забелязваше.

Пристигна мъжът на Елизавета Петровна, подозрително поизгледа Саша, види се — беше научил нещо от майка си. Елизавета Петровна играеше на нежна съпруга, а Саша представяше като безнадеждно влюбено хлапе. Пред мъжа си, като провлачваше думите и се подхилваше, казваше:

— Ето го и моя кавалер…

Кокетирането й отвращаваше Саша, дразнеше го шепненето и кикотенето на съпрузите в тяхната стая. Впрочем той скоро трябваше да започне работа в завода, затова замина за Москва, като остави майка си в Липецк. Дълго време след това отбягва жените.

Веднъж в завода организираха съботник, почистваха територията, разтоварваха дърва, изнасяха снега. Една апаратчица от трети цех, Поля, високо красиво момиче, работеше близо до него, все се шегуваше и закачаше, а когато съботникът свърши, тихо му каза:

— Хайде да те водя у нас, ще се постоплиш.

И още по-тихо добави:

— Днес съм сама.

Тогава той не отиде, твърде обмислено му го предложи тя. Сега съжаляваше, че не бе отишъл.

Кръвта му вреше и мира не му даваше, знаеше до какво води понякога самотата и се страхуваше от това. Правеше гимнастика сутрин и вечер, денем не лягаше, кръстосваше килията, определи си дневна норма — десет хиляди крачки, вземаше съвсем студен душ, лягаше си колкото може по-късно, ставаше колкото може по-рано.

След два дена му донесоха книгите и той пак потъна в четене. Само че сега четеше не легнал, а седнал, дори прав, подпрян на стената. Бяха му пратили първите два тома на Гибън, „Братя Карамазови“ и вместо „Мъртви души“ — „Тарас Булба“.

Доведоха му съсед — слаб, направо мършав младеж с протрито пардесю, скъсани обуща и каскет. После донесоха нар, дюшек и одеяло.

Той се казваше Савелий Кусков, бил студент третокурсник от Московския педагогически институт, лежал в Бутирки вече пети месец. Живя при Саша два дена, после го отведоха, а нарът остана.

Впечатлението на Саша беше, че дори да не бе съвсем побъркан, младежът вече беше леко откачил. С часове лежеше и мълчеше, не помръдваше, после внезапно скачаше, обикаляше килията, като се блъскаше в наровете, тихичко си припяваше: „Метличини, метличини, тъй много са в полето.“ И това монотонно мънкане на стихотворението на Апухтин подсилваше усещането за нещо ненормално.

Не излезе на разходка, не дойде със Саша в банята, не правеше гимнастика. В Москва нямал роднини и близки, не получаваше колети, но не изяждаше веднага храната, която им носеха, а чак когато съвсем изстинеше, а тя и без това беше едва едва топла, после как да е изплакваше паницата и равнодушно гледаше как Саша мие своята. Тогава майка му изпрати втори колет, Саша сложи всичко на масата, но Савелий почти не докосна и тази храна. Подържа Гибън и го остави. За Гогол и Достоевски каза, че вече ги е чел. Не се интересуваше от делото на Саша, за своето разказа равнодушно. Бил от Себежки район, селото им било в граничната зона, преди да си замине за ваканцията, майка му му писала, че са зле с дребните пари — нито да купиш, нито да продадеш нещо, нито да получиш ресто. Той започнал да събира сребро8, при обиска намерили у него двайсет и осем рубли и четирийсет копейки и го обвинили в намерение да избяга в чужбина, още повече че учел във факултет за чужди езици. Признал се за виновен, следствието по делото приключило, сега чакал присъдата.

— Ама защо си признал?

— Че как да докажа — флегматично отговори Савелий.

— Не си длъжен да доказваш, те са длъжни.

— Ами ето, доказаха, събирал съм сребро.

Идиотска нелепа история. Впрочем сега да разкажеше на някого, че са го арестували заради стенвестника или заради вуйчо му, и на него не биха повярвали.

Савелий се оживяваше само когато разказваше затворнически легенди за бягства. Решетката на прозореца се изпилява, покатерваш се на покрива, после скачаш върху оградата, а от оградата на улицата. Съвсем наскоро избягали двама спекуланти с валута, скочили от четвъртия етаж на улицата.

Колкото и малко да бе лежал в затвора, Саша разбираше, че е невъзможно да се избяга. Но не му противоречеше. Само се изненадваше от примитивността на Савелий. Опитваше се да разговаря с него на немски, спомняше си няколко думи от училище. Савелий говореше немски добре, без засечки и Саша напълно се отърси от подозрението, че не е никакъв студент от педагогически институт.

С не по-малко оживление говореше Савелий за затворническата болница. Там имало всичко, всякакви кабинети, и електролъчение, и зъболекар. Пъпка, цирей, диария — веднага ти предписват синя лампа, ще те водят всеки ден, дори ще те оставят на лечение, а там има кифли, мляко. За кифлите и млякото Савелий говореше с възторг, съвсем необясним, като се има предвид, че нищо не ядеше.

Разказваше и някои важни за Саша неща. Ако в килията дойде лекар и попита: „От какво се оплаквате?“ — това означава, че е осъден на заточение, ако искаш да те пратят на юг, в Средна Азия или в Казахстан, трябва да кажеш, че имаш туберкулоза, ревматизъм, ишиас или радикулит; искаш ли на север — оплачи се от болно сърце. Ако пък не дойде лекар, значи — лагер, тогава вече не можеш да избираш.

От него Саша научи как се казва тяхното здание, другите и как е разположен целият комплекс. Кулата в дворчето се казва Пугачовска. Това дворче е най-малкото, има и по-голямо, най-хубавият е онзи до работилниците, където работят криминалните, по тях може да предаде писъмце до близките.

На третия ден отведоха Савелий. Той си тръгна така равнодушно, както беше дошъл. Бе дошъл при непознат човек и си тръгна от непознат.

Но когато видя на вратата тесния, превит, покорен гръб на Савелий и как той излезе от килията, без да се обърне и да каже сбогом, Саша почувствува безкрайния, затворнически път. По този път ще срещне още много хора. Савелий беше първият.

23.

— Другарю Будягин, сега ще разговарят с вас.

После добре познат глас произнесе:

— Здравей, Иване!

Иван Григориевич не беше свикнал да се обръща към Сталин по фамилно име, а не посмя да го нарече по име и бащино. Затова отговори:

— Здравейте…

— Пристигнал си и не се обаждаш, възгордял си се, забравил си пътя до мене.

— Аз съм готов. Кога?

— Щом си готов, идвай. На две крачки си.

За последен път Будягин бе ходил у Сталин преди две години, месец преди смъртта на Надя. После, когато си идваше в Съюза, обсъждаше всички въпроси с Литвинов, който се радваше на доверието на Сталин.

Сталиновата концепция беше, че противниците на Съветския съюз са Англия, Франция и Япония. Англия вижда в СССР заплаха за своята колониална империя, Япония — за властта си над Китай, Франция — за своето влияние в Европа. Същевременно Англия и Япония са главните съперници на Съединените щати на световния пазар. Победената Германия е враг на победителката — Франция.

Вы читаете Децата на Арбат
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату