са запечатали стаята, значи няма да го освободят. Тогава какво? Да признаят, че Саша е враг на съветската власт? Да се отрекат от него? Те изоставиха Саша в нещастието му, отдръпнаха се. Веднъж тя се бе отбила у Софя Александровна, за да изрази съчувствието си — на кого е притрябвало нейното съчувствие?!
Да напише писмо… Да събере подписите на съучениците, нали Саша им беше комсомолски секретар, да напише, че всички гарантират за него. Макс ще подпише, и Вадим, и Лена, и другите. И директорът на училището им, и учителите, които познаваха Саша. Нина преподаваше в същото училище, където някога бяха учили със Саша, и се надяваше, че ще успее да събере подписи. Юрка няма да подпише, да върви по дяволите. Тя се обади на Лена и Вадим, уговориха се утре да се съберат у Лена. После слезе у майката на Макс и я помоли да му предаде утре, когато си дойде в градски отпуск, да й се обади.
Тъжна среща беше. Лена мълчеше, загръщаше се в шала. Да подпише писмото — готова е. И Макс изглеждаше тъжен. Знаеше, че писмото е безполезно, разбираше какви последствия би имала подобна стъпка, но не искаше да откаже, да не би Нина да си помисли, че е страхливец. Само Вадим каза:
— Ама вижте, каква работа ще свърши това писмо? Ще помогне ли на Саша? Ами ако навреди, ако усложни работата? Ще ни извикат: Какво знаете за Панкратов? В училище той беше добър комсомолец. А това е било преди шест години. Какъв е сега? Знаете ли какво се е случило в института? Разказвал ли ви е? Какво ви е разказвал? А после ще извикат Саша: „Какво сте казали на съучениците си?“ Аз не поставям под съмнение честността на Саша. Просто искам да си представя какво би станало.
— Да оставим Саша на произвола на съдбата ли? — попита Нина.
— Защо на произвола на съдбата? Нали хората водят следствие. Какви основания имаме да смятаме, че изводите ще бъдат неправилни? Да, ние познаваме Саша, но и те сигурно са изискали характеристики за него. И са го арестували не защото е Саша Панкратов, а защото се е случило нещо нередно. А ние не знаем какво.
— Ние трябва да го подкрепим — каза Нина.
— Разсъждавай трезво — възрази Вадим. — Саша дори няма да научи за нашето писмо. Напротив, ще започнат да го разпитват за всеки от нас и това само ще го затрудни.
— Страхуваш се, че и за тебе ще попитат, така ли?
— От нищо не се страхувам — пламна Вадим.
Всички разбраха, че Вадим е прав. И Нина разбираше, но има нещо по-висше и по-важно от това разбиране. И има още нещо, болезнено и срамно — те се страхуваха от последствията. И да преодолеят този страх беше по-трудно, отколкото да изпратят писмото.
— Защо не се посъветваш с татко? — каза Лена.
— Точно така! — подзе Нина с тайната надежда, че Иван Григориевич ще се намеси и ще помогне на Саша.
Тази мисъл хареса и на Вадим: Иван Григориевич ще ги разубеди, ще им каже да не пращат такова безразсъдно писмо. Той, Вадим, и без това няма да го подпише, вече твърдо е решил. Само Максим със своя трезв селски разум разбираше, че не бива да поставят Иван Григориевич в неудобно положение.
— Знам ли — изказа съмнението си Максим, — мисля, че ние сами трябва да решим.
— Но можем да се посъветваме — категорично възрази Нина.
За чая в трапезарията излязоха Иван Григориевич и Ашхен Степановна.
— Татко — каза Лена, — как да помогнем на Саша?
— Че какво можете да направите вие?
— Искаме да напишем писмо до ОГПУ. Будягин се навъси.
— На кого е притрябвало вашето писмо?
— Но нали трябва да предприемем нещо — каза Нина.
— И без вас ще се ориентират — ядосано отговори Будягин.
21.
След завръщането на Будягин от чужбина Сталин нито веднъж не го прие, макар че Иван Григориевич би могъл да му каже много неща, за които не се пише в докладите и които не търпяха отлагане в създалата се международна обстановка. Той молеше за среща. „Чакайте, ще ви извикат.“ Чака повече от година. Това не беше случайно, както и фактът, че не го включиха в новия състав на ЦК. Като посланик в една голяма западна държава бе провеждал политиката, диктувана от Централния комитет, но имаше право да изразява пред Централния комитет своето лично мнение.
Със Сталин обаче винаги всичко беше сложно. Когато бяха на заточение, той бе престанал да говори на другаря си, който се бе пошегувал с навика му да спи с чорапи. Имаше си пъстър копринен юрган. Юрганът също беше обект на шеги. Сталин възприемаше тези шеги като подчертаване на неговата неприспособеност и слабохарактерност. Престанаха да се шегуват с него. Не биваше да стигат до скарване — той не умееше да се сдобрява. Силният грузински акцент, тромавите фрази не го правеха добър оратор: в спор също изглеждаше незащитен и също не им се искаше да бъдат несправедливи към него. Да не бъдат несправедливи означаваше да не му противоречат.
Споровете и разногласията не пречеха на заточените да общуват помежду си. И само Сталин никога не предприемаше първата стъпка към сдобряването — идейният противник се превръщаше в негов личен враг. Смяташе за нещо съвсем естествено другарят му да му даде валенките си, от които сам се нуждаеше. Но никога не би взел валенки от човек, с когото е спорил преди това. Ставаше непоносим със своите капризи, сръдни, тягостни недоразумения. Другите ходеха на лов, за риба, само той никъде не ходеше, по цели вечери седеше до прозореца и четеше на светлината на газената лампа. Този самотен непримирим грузинец в затънтената сибирска тайга, в дървената къща на края на селото будеше съчувствие у местните жители, с които трудно се разбираше. И другарите му прощаваха много неща.
Будягин единствен се посближи с него. Младичък работник от Мотовилиха, той за пръв път виждаше кавказец и съжали този южняк, запокитен в студения Сибир, в условия, чиято суровост дори не всеки руснак би издържал. Будягин му правеше услуги, помагаше му с каквото можеше, Сталин приемаше това като нещо естествено. На Иван Григориевич тук му беше по-леко, отколкото на другите: знаеше ковашкия занаят, беше и добър шлосер, умееше да върти брадвата, биваше го да поправи и плуг, и пушка, обичаше да ходи за риба, особено нощем, есенно време, със запалена борина на носа на лодката. Мълчаливо слушаше споровете на своите образовани другари, техните разговори, разсъждения, много четеше, дори учеше английски. Повечето заточени учеха немски, френски, само Сталин не учеше езици. Другарите даваха на Будягин книги, обясняваха му, помагаха му. И Сталин му обясняваше и му помагаше. В неговата праволинейност, в семинаристката му склонност към подробни разбори, в непоколебимата му увереност, че неговите знания са върхът на мъдростта, имаше убедителност, която тогава импонираше на Будягин повече, отколкото ерудираното красноречие на другите. С времето това престана да му харесва, той бързо се развиваше и срещна хора, по-образовани и бляскави от Сталин. Ала тези осем месеца на съвместното им заточение се запечатаха не само в паметта, те останаха навеки в сърцето му — първото приобщаване към делото, превърнало се в дело на живота му.
Бе срещал Сталин и в годините на Гражданската война. Именно тогава Сталин започваше да се издига. Неговата воля и енергия можеха да служат на революцията: нелоялността, грубостта, стремежът към единовластие бяха търпими, революцията прилага и крайни средства. Но в епохата на съзиданието тези недостатъци ставаха опасни. Сталин се сдобиваше с всеобхватна и безконтролна власт. Именно за това бе писал в писмото си Ленин. Предаността на идеята Сталин измерваше с предаността към него самия. В онова, в което Рязанов виждаше край, Иван Григориевич предугаждаше начало. Той предполагаше, че промените ще станат на конгреса. Промени не станаха. След като на конгреса утвърди своята изключителност, Сталин сега ще утвърждава своята единственост.
Будягин се чувствуваше отговорен за всичко: всяко революционно действие смяташе за свое действие, всяка грешка — за своя грешка, всяка несправедливост — за извършена от самия него, той притежаваше висшето мъжество на революционер: поемаше отговорността за съдбите на хората, хвърлени в кипежа на социалните сътресения. Наоколо падаха хора — виновни, невинни, но той вярваше, че прокарва път за новото поколение, величието на истинската революция се измерва не с това КАКВО разрушава, а с това КАКВИ ХОРА създава.
Сталин прие под крилото си Рязанов. Иван Григориевич не се самозалъгваше по този въпрос. Когато
