християнина, съкровище за умелия човек, бездна — за слабия.“ Той не е гений, не е християнин, не е умел, нито слаб човек. Но все пак в тези думи почувствува нещо важно за себе си.
Една седмица се наслаждава на книгите, на чистото бельо, на лакомствата, изпратени от майка му. Пускаше късчетата месо в супата и така стоплени, ги добавяше към кашата — обедът вече ставаше за ядене. Сутрин и вечер си правеше сандвич от франзела, масло, салам и кашкавал — миризмата на тази училищна закуска надвиваше миризмата на затвор. Сит, размекнат, се наместваше на нара и четеше. Денем беше забранено да се лежи, но Саша не обръщаше внимание на забележките на коридорните пазачи и те го оставиха на мира, настояваха само когато се зададеше някое началство. Цяла седмица сит, ленив живот с книги, салам и шоколад. Май посвикна, нагоди се, обръгна… „Успокоиха се всички, всички затам сме, били и усърдни във този живот…“ Това не убеждаваше, но навяваше покой и дрямка.
Животът в книгите и списанията нямаше нищо общо с днешния му живот, пък и с миналия. Всички страдания в „Детство“ и „Юношество“ бяха различни от неговите, през неговите детство и юношество.
Тогава той бе казал на баща си:
— Няма да ти позволя да обиждаш мама.
Баща му го гледа известно време със сивите си изпъкнали очи, после оброни глава на ръцете си.
— Добър син си имам… — и заплака.
Бащата си е баща. Нищо, че ръката му беше студена, той помнеше от детинство нейното докосване. Дощя му се да го утеши, да му поиска прошка. Баща му махна ръцете от лицето си. Очите му бяха злобни, сухи.
— Кой ти е дал право да се намесваш?!
— Тя ми е майка.
Няколко дни баща му мълча още от ставането сутрин, бръснеше се, дълго се миеше, обличаше, разглеждаше се в огледалото, мълчаливо сядаше на масата, мълчаливо се хранеше, събираше книжата си в чантата, нещо мърмореше, после тръгваше за работа, без да каже довиждане. Щом се върнеше, злобно оглеждаше стаята, обядваше, без да пророни дума, шумно отблъсваше чинията, не отговаряше на плахите въпроси на майка му. Чак късно вечерта, когато си отиваха с майка му в тяхната стая, Саша чуваше оттам неговия приглушен глас, а майка му само мълчеше, мълчеше и Саша се страхуваше, че от това мълчание ще й се пръсне сърцето.
После той каза на Саша:
— Трябва да си поговорим с тебе.
Излязоха от къщи и тръгнаха по Арбат. В светлината на уличните лампи се рояха снежинки. Баща му носеше висок кожен калпак, от същата кожа беше и яката на шубата му, вървеше до Саша — висок, красив, гладко избръснат, категоричен, нетърпящ възражения.
…Той не искал да намесва сина си в техните отношения, тя била, която от детинство му внушавала неприязън към баща му. Тя била виновна за неразбирателството в семейството, тя не споделяла неговите стремежи, неговите интереси. По-близки й били сестрите и брат й. Тя била способна единствено на ревност.
Страшна мъка налегна Саша. Какво да възрази на баща си тук, насред улицата, баща му недочува, ще трябва да вика.
И каза само:
— Щом двама души не могат да живеят заедно, те трябва да се разделят.
След един месец баща му замина на работа в Ефремовския завод за синтетичен каучук. Така на шестнайсет години Саша вече трябваше да разчита само на себе си.
Дяков не го викаше и това не вълнуваше Саша. Бе очаквал първия разпит с надежда, втория — със страх, сега не изпитваше нито надежда, нито страх. Само мисълта за Криворучко не му даваше мира. Може да арестуват Криворучко и той да признае, че е казал на Саша онези думи за готвача. Тогава ще хванат Саша в лъжа, а уличеният в лъжа вече не може да разчита на доверие в най-важното, което засяга Марк.
Защо му трябваше на Криворучко да говори такива неща? В какво глупаво положение го постави. Дърдорко! Как би постъпил Саша, ако въпросът за Криворучко се разглеждаше в партийното бюро? Там нямаше да скрие думите му… Нека другарят Криворучко обясни какво е имал предвид! Но защо пък тук трябва да постъпва другояче? Защо е длъжен да прикрива Криворучко?
Ще разкаже всичко, както си беше, и ще отхвърли бремето от себе си. Съвестта му ще бъде чиста, а те там да решават… „Сибир е ужасен, Сибир е далечен, но в Сибир също хора живеят…“ Откъде ли беше това?
А той живее в затвора, лежи, чете, сладко си хапва салам, шоколад, всяка нощ пее под топлия душ, мисли, спомня си. Израсна му брада, вече я поглажда, ще му се да види как изглежда с брада, но няма огледало.
Пак дойде надзирателят с молива и листа, взе книгите. Саша написа нова заявка. Този път изреди десет книги, дано поне някоя се окаже налице. Повтори „Война и мир“ и „Изгубени илюзии“, поръча литературните списания от януари, февруари, март, Стендал, Бабел, „История на упадъка и разрухата на Римската империя“ от Гибън — беше започнал да я чете малко преди да го арестуват, поиска Гогол, когото обичаше, и Достоевски, когото не обичаше — нали все пак трябваше да го прочете. И отново кодекса, да знаят, че иска да го види. Безспорно Дяков преглежда заявките му. Тъкмо затова, да разбере Дяков, че той иска да знае правата си.
Двата дена без книги отново го върнаха в предишното състояние. Отново дебелите стени, потискащата тишина, следящата го шпионка на вратата, извеждането до нужника, отново тежката храна и киселините — продуктите, изпратени от майка му, се свършиха.
Той мислеше за Катя, спомняше си горещите й ръце, сухите изпръхнали устни. Не можеше да заспи, ставаше и ходеше. Но надзирателите забраняваха нощем да се разхождаш из килията.
— Арестуваният, легнете!
Той лягаше, не можеше да заспи, ако заспеше, сънуваше мъчителни сънища, изнурителни видения, както някога, когато беше на седемнайсет години…
Когато беше на седемнайсет години, веднъж отидоха с майка си в Липецк. У хазяйката, в чиято къща живееха, дойде на гости снаха й от Самара, мъжът й бил там железничар. Казваше се Елизавета Петровна — слабичка блондинка с пеньоар, който едва се прихлупваше върху голото й тяло. Тя се взираше в Саша с тесните си, леко дръпнати очи, двусмислено се усмихваше, кокетираше — малка еснафка от Самара. И все пак нейната двусмислена усмивка, тялото, надничащо от полуразгърнатото пеньоарче, евтиният парфюм вълнуваха Саша. Денем тя лежеше в градината с разкопчан пеньоар, изложила на слънцето белите си стройни нозе. Саша не гледаше към нея, само чувствуваше под ябълката бялото петно на възглавницата, пъстрите шарки на пеньоарчето, голите стройни нозе със заоблени колене, чувствуваше косия й поглед, усмивката.
— Саш-шша… — каза тя веднъж, удължавайки „ш“-то.
Той отиде, седна до нея.
— Саш-ш-ша — провлачи тя, обърна се към него, пеньоарчето се разтвори и оголи бялото слабичко рамо и малката гръд. — Саша… Къде се губите по цял ден? С момичета ли? Разкажете ми…
Той не можеше да продума, гледаше плътно събраните й нозе, малката гръд… Слънцето сухо приличаше, бръмчеше някаква оса, миришеше на ябълки. Саша нямаше сили да стане, да помръдне, засрамен чувствуваше, че тя вижда всичко, всичко разбира, усмихва се с двусмислената си усмивчица и вътрешно му се подиграва.
— Само четете, четете, ще се побъркате от това четене.
Тя взе от ръцете му томчето на Франс.
— Няма да ви го дам!
И скри книгата зад гърба си. Той посегна да я вземе, ръцете им се сплетоха, тялото й горещо го облъхна, тя хвърли крадлив поглед към портичката, отметна глава, тежко задиша, върху лицето й се изписа нещо отвъдно, тайно. Обгърна врата му с горещите си ръце, привлече го, устните му докоснаха нейните и тя се отпусна по гръб.
После се взираше в очите му и се смееше.
