един човек бива въведен в състава на ЦК, хората, които го въвеждат, не може да не знаят, че племенникът му е арестуван. Арестуваният племенник ще бъде ахилесовата пета на Рязанов, ще го подтиква предано да служи на човека, игнорирал такова обстоятелство. Ако е така, намесата на Будягин в делото на Саша още повече ще усложни отношенията му със Сталин.
И въпреки това той не можеше да не се намеси. Приятелите на Лена, които седяха и обсъждаха как да помогнат на Саша, бяха зрелище, което го накара да потрепери: в тези младежи, чисти и безкористни, Будягин виждаше продължителите на делото на революцията. И ето че той, старият болшевик, който я бе подготвил и извършил, нищо не може да им отговори. Не може да им каже, че арестуването на Саша е справедливо, знае, че не е така. Но не може да каже и че арестуването е несправедливо, тогава би трябвало да им обясни защо е могло да се случи такова нещо.
И макар да разбираше, че намесата е безполезна, Будягин се обади на Березин. Познаваше го като честен, мъжествен чекист. И му каза, че гарантира за Саша Панкратов и моли делото му да бъде разгледано внимателно.
Березин знаеше по-добре от Будягин и Рязанов, че Панкратов за нищо не е виновен — беше запознат с делото. Бе присъствувал на разпита му и видя, че Саша е честен младеж. Гъстата черна брада не му попречи да види красивото младо лице, огряно от доблест, мъжество и дълбока почтеност. И това кратко, достойно „за нищо и никакво“, усмивката на младостта, която няма страх от нищо и на която всичко й предстои тепърва. Ала Березин знаеше много неща, за които не подозираха нито Будягин, нито Рязанов, и се досещаше за неща, за които те не можеха да се досетят.
Ломинадзе, в миналото един от ръководителите на Коминтерна, бе изказал за китайската революция мнение, различно от мнението на Сталин, бе обсъждал този проблем с Шацкин и Сирцов. Този техен разговор бе дал повод на Сталин да ги обяви за „дяснолевичарски дегенерати“. Ломинадзе бе свален и изпратен на Урал като секретар на градски комитет на партията.
Срещу него бе заведено дело. В делото фигурираха показанията на Чер, бивш деец на Коминтерна, че уж Ломинадзе е подготвял създаването на нов Интернационал. Чер, човек с неясна националност, поданик на много държави, бе назовал имената на доста хора, уж свързани с Ломинадзе, и сред тях Глински, бивш деец от левицата на Полската социалистическа партия, човек, който бе правил важни услуги на Ленин, докато той беше в емиграция.
Съпругата на Глински беше директорка на транспортния институт. В института уж била разкрита нелегална опозиционна организация, възглавявана от заместника на Глинска Криворучко, някога участвувал в „работническата опозиция“. Ягода веднага се вкопчи в това обстоятелство. Връзката на съпругата на Глински с нелегална опозиционна организация придаваше стабилност на не твърде убедителните показания на Чер — всяка косвена връзка прави едно дело по-обемно и по-убедително, всеки факт натежава, всяко име става важно, ако се намира в делото и бъде умело свързано с главната версия.
Березин прекрасно разбираше, че в института не е имало никаква нелегална организация, че Саша Панкратов няма нищо общо с Криворучко, както и Криворучко няма нищо общо с делото на Глински, че самият Глински не е свързан с Ломинадзе и че Ломинадзе не е възнамерявал да създава никакъв нов Интернационал. Ала делото на Ломинадзе се водеше под личното наблюдение на Ягода, тъй че то щеше да се раздува нашироко и надълбоко, а накъде точно — Березин можеше само да се досеща… За това бе осведомен Ягода, а Березин добре знаеше какво представлява той… Страшна и зловеща верига. Освобождаването на Панкратов може да бъде изтълкувано като изваждане от веригата на една брънка, макар и миниатюрна, но все пак брънка. Ягода няма да го допусне. И Вишински няма да го допусне. Солц възстанови Панкратов, Вишински санкционира арестуването му. Березин ще трябва да подържи Панкратов в сянка, не бива да привлича вниманието към него — само това може да спаси момчето. Засега всичко трябва да си остане, както е, Дяков да си продължава следствието, неговите функции са ограничени в рамките на института — той не знае нищо повече. Единственото, което направи Березин, бе разрешението Саша да получава колети и книги от библиотеката на затвора. Дяков почтително изслуша това нареждане, той винаги слушате Березин почтително — досещаше се, че Березин няма да работи още дълго тук, в централния апарат. Наистина колетите и книгите са прекалено милосърдие, но то понякога се прилага в интерес на следствието, тъй че нямаше за какво да се заяде.
— Ще бъде изпълнено — отговори Дяков.
Березин изповядваше духа на революцията, смяташе работата в ЧК за свой революционен дълг. В годините на Гражданската война беше председател на губернска ЧК и осъществяваше червен терор, но се случваше и да пусне някой жалък либерал или подплашен буржоа да си върви по пътя, ако видеше, че не е опасен за революцията. Малката, но здрава ръка на Дяков не изтърваваше никого, да се случиш при него, вече от само себе си означаваше да излезеш виновен. Дяков вярваше не в действителната виновност на хората, а в общата версия за виновност. Достатъчно е да приложиш умело тази обща версия към даденото лице и да създадеш конкретна версия. Щом създадеше тази конкретна версия, той подчиняваше на нея себе си, следствието и подследствения. Ако пък подследственият отхвърляше версията, това само служеше като поредно доказателство за вражеското му отношение към държавата, която Дяков смяташе, че представлява тук.
Версията, създадена от Дяков (а той искрено бе убеден, че тя е стройна, логична и неопровержима), се свеждаше до следното: институтът се оглавява от Криворучко, бивш опозиционер, вече пострадал и следователно обиден, тоест според логиката на Дяков — озлобен завинаги. Такъв човек не може да не действува: врагът не спи, врагът пакости където свари, най-вече сред политически незрелите младежи. И ето че една група такива младежи издава антипартиен стенвестник. Има ли връзка между тези два момента? Не може да няма! Ръководителят на тези младежи, студентът Панкратов, защитава Криворучко. Случайно ли е? Не може да е случайно! Случайно ли делото на Криворучко съвпадна по време с делото на Панкратов? Кой би повярвал в това? Панкратов има вдъхновител, стар опозиционер. Криворучко е въвлякъл в дейността си Панкратов, а това е вече контрареволюционна организация.
Дяков не се съмняваше, че Панкратов ще проговори и версията ще бъде доказана. Дяков делеше подследствените на доверяващи се на следствието, тоест вярващи в съветската власт, и на недоверяващи се на следствието, тоест невярващи в съветската власт. Освен това той ги делеше на дребнави, такива, които треперят над всяка буква в протокола, и недребнави — дето не се заяждат за такива неща. Панкратов вярва на органите, не е дребнав, потресен е от арестуването, надява се да го освободят, търси доверие, неопитен и простодушен, той ще гледа да опази другарите си, всичко ще поеме върху себе си, дори онова, за което няма вина. Лек случай.
Криворучко бе арестуван същата нощ, когато арестуваха и Саша. Той даде показания, че е чувал за делото на Панкратов, но не си спомня самия Панкратов — в института учат хиляди студенти. В действителност Криворучко не бе забравил какво говори Панкратов на заседанието на бюрото, спомняше си как бе дошъл в кабинета му за оформянето на документите. Отричаше познанството си с Панкратов не защото това можеше да навреди лично на него, на него вече нищо не можеше нито да му навреди, нито да му помогне — тази акция бе насочена срещу хората, които някога са участвували в някаква опозиция. И не защото бе отгатнал версията — дори не знаеше, че Панкратов е в затвора. Отричаше, защото знаеше: всяко изречено име може само да навреди на човека, който носи това име.
22.
Донесоха на Саша четири книги, между тях нито една от онези, които бе поръчал, макар че библиотекарят се бе придържал към известна близост. Вместо „Изгубени илюзии“ — „Цезар Бирото“, вместо „Война и мир“ — „Детство“, „Юношество“ и „Младост“, списание „Природа и люди“ от 1905 година, „Красная новь“, брой 2 от 1925 година. Всичко бе захабено, раздърпано, със син овален печат: „Библиотека на Бутирския градски затвор“. Балзак беше издаден през 1899 година, Толстой — през 1913-а. Много страници липсваха, описът на липсващите страници в края на книгата беше неточен. И все пак предстоеше му цяла седмица празници. Отначало Саша прегледа списанията, после прочете книгите, после пак списанията. В „Красная новь“ намери стихотворението на Есенин „Синя мъгла. Снеговете се ширят…“. Саша го срещаше за пръв път. Беше чел „Цезар Бирото“, тогава историята на нещастния парфюмерист му се бе сторила мелодраматична, а сега го трогна… „Нещастието е стъпало към извисяването на гения, очистителна чаша за
