— Много мил човек — отвърна Лена.
Когато Юра и Лена останаха сами, Лена продума:
— Не мога да позная Вадим. Дори ме е страх от него, честна дума. Станал е един такъв категоричен, нетолерантен, мнителен. Защитава съветската власт! От кого? От мене и тебе ли?
Лена винаги бе гледала да прикрива особеното си положение, и сега внимаваше да не изпъква. И все пак тя бе от онези, които управляват държавата, а не просто й служат като Вадим и неговия баща. И Юра е от онези, които управляват държавата, той е от работническата класа, от народа, от тях сега израстват ръководителите. Именно затова го взеха в органите. В дома на Лена на улица „Грановски“ и тук, в Серебряний бор, живеят видни чекисти, има прекрасни хора, и нейният баща навремето е бил член на колегията на ВЧК-ОГПУ. В поведението на Вадим имаше нещо неестествено, фалшиво, дразнеха тези „НИЕ можем“, „НИЕ не можем“, „НИЕ вече имаме“, „НАШАТА държава“… Нина Иванова, дори Саша Панкратов биха могли да говорят така, това е техен свят, те имат право. А Вадим няма. Той може да служи, не повече.
В минутата, когато Лена си помисли за Саша, Юра заговори за него — съвпадение, което накара Лена да трепне.
— Вадим се промени от деня, когато арестуваха Саша — каза Юра, — тогава веднага го забелязах. Арестуването на Саша го подплаши. Сега от уплаха се напъва да крещи най-силно от всички.
— Да — тъжно се съгласи Лена, — след арестуването на Саша станахме други.
Както в разговора с Березин, така и сега Юра разбираше: от думите, които ще каже за Саша, зависят много неща.
— Мъчно ми е за Саша. Тогава не бях прав. Той ме обиди на Нова година и аз бях необективен.
— Какво все пак се е случило? — Лена впери в Юра поглед, разчитащ на доверие.
Обмисляйки всяка дума, Юра каза:
— Саша беше свикнал да играе главни роли. В института главните роли са ги играли други хора. Саша се е присъединил към онези, които са искали да ги свалят. Тези, които са искали да свалят партийното ръководство, са били уклонисти. Саша е бил замесен в игрите. Три години заточение — това беше всичко, което можеше да се направи за него, останалите бяха осъдени на затвор, на лагери, на повече години.
В думите му се съдържаше намек, че и той е направил нещичко за Саша.
— Отидох на работа в НКВД след института, по разпределение, нали съм юрист, както знаеш — продължи Шарок, — моето назначаване съвпадна с процеса на Саша. Откровено казано, до последния момент не знаех като какъв съм там.
— Как е възможно?! — остана смаяна Лена. — Но нали сте учили в различни институти, а училището… В училище всички бяхме приятели.
Той се усмихна многозначително:
— Леночка, ако не са се заинтересували от всички приятели на Саша, това не означава, че не са се заинтересували от някои. Не забравяй, че със Саша живеехме в един блок, в един вход, две години работихме в един завод. Вадик не случайно се е уплашил. Когато арестуваха Саша, бях принуден с никого да не се срещам, включително и с тебе, не можех да допусна да усложня положението на Иван Григориевич, той е ходатайствувал за Саша, намесил се е в работа, за която е знаел малко. За щастие всичко се изясни. Саша се отърва сравнително леко, подозренията от приятелите му са снети, само Вадик продължава да нервничи.
Лена вървеше до него с леко приведена глава. Дали му вярваше? Нямаше причини да не му вярва. Тя знаеше не само какви прекрасни хора работят в органите, но и какви прекрасни хора преследват те. Допускаше, че приятелите им са викани, а тя не — и това е един вид лотария. И Юра е бил в трудно положение, както казва, а не е искал да усложнява положението на баща й, много е прав: Сталин не обича баща й, един нищожен повод е достатъчен, за да си има големи неприятности. Друг на мястото на Юра вероятно би постъпил другояче: щеше да каже, да обясни. Но Юра си е такъв, какъвто е. Важното е какво го е водило.
На плажа нямаше много хора. На брега шумно се плискаха дечурлига, почернели от слънцето младежи по гащета играеха карти на пясъка.
Лена смъкна сукмана и остана по черен бански, сякаш залепен за тялото й: гърди и бедра. Пак тъй срамежливо се усмихна на Юра, но не се извърна, докато той си обуваше плувките, напъхвайки ги под гащетата.
— Да идем нататък, там е по-дълбоко — каза Лена.
Тя плуваше, като загребваше със свити в лактите ръце, ниско, досами водата навеждаше глава, извиваше я ту наляво, ту надясно. Юра не знаеше този стил. Той плуваше кучешката. Изненада се колко хубаво плува Лена. Тя му се разкриваше днес от нова, непозната страна. Едно опасение, че нещата няма да се уредят тъй лесно и просто, се прокрадваше в сърцето му.
После лежаха на пясъка, изложили на слънцето голите си гърбове. С глава върху преплетените си ръце тя го поглеждаше отстрани и на него пак му се струваше, че го обича както преди.
Тя наистина го обичаше. Може би защото друга любов не бе заменила тази. Пък и беше чувствена, а Юра беше първият и единствен мъж в живота й. Страданията, които й беше причинил, само бяха засилили това чувство. Нали и той бе страдал.
— Кога ще се срещнем? — попита Юра.
Тя отговори простичко:
— Когато искаш.
Той можеше пак да я заведе вкъщи, в своята стая. Баща му ще се мръщи, майка му ще плесне с ръце, нищо, ще го преживеят. Но го възпираше примитивната мъжка предпазливост. Да си възобновят отношенията — да. Но не като тогава — лудешки. Втория път няма да се отърве така лесно.
Къде да се срещнат? Къде да я покани? Имаше само една квартира — на Дяков. Фактически Дяков живее у жена си в Замоскворечието. Не е съвсем подходящо място за срещи. Ако Лена научи… Но тя нищо няма да научи. Постелята е стара, мръсна, дори не беше сигурен има ли чаршафи. Нищо. Може да донесе чаршафи от къщи в чантата.
— Разбираш ли каква е работата — каза Юра, — сега правим ремонт вкъщи, спим всички заедно, местим се от стая в стая и мъкнем мебелите с нас. Имам един приятел, колега от института, сега е на курорт, ключовете от стаята му са у мене. Можем да поседим там.
— Може — съгласи се Лена.
15.
Зоя изпадна във възторг, щом научи, че Варя е танцувала с Льовочка в „Метропол“. Фамилното му име било Синявски, бил чертожник-конструктор, сладур, чудесно момче, винаги помагал в работата. А как се обличал! Шиел си при най-добрите шивачи. А как танцувал! Не по зле от прочутия Ваган Христофорович. Онази хубавката дебеланка, дето е седяла с Льовочка, също била чертожничка. Казвала се Рина.
Зоя умилно се взираше в очите на Варя. Тя винаги бе мечтала да попадне в компанията на Льовочка и не бе могла. Какво нещо е да си красива, всичко само ти идва в ръцете.
— Ах — искрено въздъхна тя, — колко ти е провървяло.
Льовочка не харесваше твърде на Варя — не беше мъжествен. Но танцуваше прекрасно, а най-важното, беше наше момче, цялата им компания беше от нашите. Не като Вика с нейния Виталик, като леките момичета с техните чужденци. Единственият, който й направи впечатление, беше Игор Владимирович. Но той беше на трийсет и пет години, стесняваше се от него. С него всичко трябва да бъде насериозно, а тя не можеше да обикне толкова стар мъж и че искаше да му завърта главата. Будеше уважение, беше благороден човек, срамота бе да го огорчава. Варя си имаше свой кодекс за почтеност, знаеше какво може и какво не може.
Тя се надяваше Льовочка да я приеме в своята компания и чакаше покана. Поканата дойде не твърде скоро, близо две седмици след запознаването им в „Метропол“.
Възбудена дотърча Зоя и тържествено съобщи, че утре цялата компания ще бъде в парка „Ермитаж“, чакат и тях.
И точно тогава се обади Вика, предложи утре вечерта да идат с Игор Владимирович в ресторант
