— А как се казва тази сложна игра?
— Комар. Не „шмендьофер“, а просто комар.
— Комар по савойски — каза Варя.
Костя се разсмя.
— Чухте ли бе? Чу ли, Льова? Комар по савойски!
— „Савой“ ли имахте предвид или Савоя? — С усмивката си Ика искаше да подчертае, че никой освен тях двамата не разбира разликата между ресторант „Савой“ и Савоя, най-малко пък Костя.
— Имах предвид ресторант „Савой“ — раздразнено отговори Варя, недоволна, че Ика се подиграва на Костя.
— Ами разбира се, че ресторант „Савой“ — подзе Костя.
Съобразителен беше, долови разликата, макар да нямаше представа какво е това Савоя. Седеше на крайчеца на своя стол и беше метнал ръка върху облегалката на Вариния, но не я докосваше.
Завоюва я с примитивни средства, дързък е, настойчив, но не умее да запазва самообладание — Варя разбираше всичките му ходове. Но не и се искаше да го обижда, в края на краищата, както и другите тук, тя се наслаждава на живота за негова сметка. Пък и с нещо й харесваше, беше не само ларж, но и добър, искрен.
Отново засвири оркестърът, всички отново отидоха да танцуват и Костя пак възпря Варя.
— Наистина ли никога не сте ходили на море?
— Нали вече ви казах — не съм.
Загледан право в очите й, той бавно изрече:
— С влак до Севастопол, с автобус до южния бряг на Ялта. Заминаваме утре, докато имаме пари — той кимна към чантичката, — влакът тръгва следобед, вземи си най-необходимото, бански, рокля с презрамки, впрочем всичко може да се купи и там.
Варя го гледаше изумено. Как бе посмял да й предложи такова нещо?! Нима му е дала повод? Как?
— Нямате с кого да прекарате поредния си отпуск ли? — попита тя, като вложи в тези думи цялото презрение и всичката ирония, на която бе способна.
Той гордо вирна глава и ясно произнесе:
— Аз никога нямам пореден отпуск, аз сам си давам отпуски, от никого не завися.
Сега тя разбра какво я бе привлякло в този човек: той е независим и й предлага да сподели неговата независимост. Разбираше за какво ще я задължи евентуалното съгласие. Но от това тя не се страхуваше, това трябваше да стане рано или късно. Плашеше я друго. Той е комарджия, спечелил е пари, сега иска да ги пръсне с новичко момиче.
За да изясни, че й предлага не само това пътуване, той добави:
— Останалото ще купим, когато се върнем.
Варя помълча, помисли, после каза:
— Как мога да тръгна с вас, нали изобщо не ви познавам.
— Ами тъкмо ще ме опознаеш.
— А защо ми говорите на „ти“, струва ми се, не сме пили брудершафт.
Той посегна към бутилката.
— Можем да пием.
Тя отстрани ръката му и макар да разбираше баналността на думите си, не намери други, попита:
— За каква ме мислите?
— Мисля, че си такава, каквато си. Ти си чаровно, чисто момиче — каза искрено той и сложи ръката си върху нейната.
Варя не си дръпна ръката. Той не стискаше дланта й, не опипваше пръстите като плахите хлапаци, той простичко и меко постави ръката си върху нейната и това й беше приятно. Видя, че и на него му е приятно просто да държи ръката си върху нейната.
Той гледаше спокойно и снизходително шумната зала, независим, могъщ човек, с пари в джоба, седнал до момиче, единственото, на което има доверие, единственото, което признава тук. Нищо, че на света няма герои, този няма да застава мирно и да поглъща с очи началника си, няма да мъкне под конвой куфара си по перона… Без да гледа Варя, той внезапно промълви замислено:
— Може би до тебе ще стана човек.
И се намръщи. Извърна се настрана.
— Добре — каза Варя, — ще дойда.
17.
Саша метна теглича на врата си и се изненада колко леко се движи срещу течението голямата натоварена лодка. Въжето, преметнато през лъка — висок прът на носа, изтегляше лодката по оддора, успоредно на брега, изтегляше я леко, без миря — така Нил Лаврентиевич, пощаджията, наричаше ситните вълнички.
Прекосяваха реката с гребане. Саша и Борис сядаха на пейките, наместваха веслата във вилките и гребяха с всички сили, течението тук беше силно. Но дори из най-дълбоките места се виждаха шарените камъчета по дъното, толкова прозрачна и чиста беше водата. Само цветът й се менеше в зависимост от времето, ставаше ту стоманеносива, ту тъмносиня, ту синкавозелена.
— Бързичко ще стигнем — бъбреше Нил Лаврентиевич, — млади момчета сте.
Нил Лаврентиевич, припрян нисичък селянин с дребни черти на подвижното лице, навремето бил златотърсач по Лена, после партизанувал срещу Колчак, сега бил колхозник. За партизанлъка си разказваше мъгляво, явно лъжеше, преразказваше чужди случки, а за златотърсачеството казваше истината. Ангарците си имали обичай — докато са ергени, да търсят злато. Върнеш ли се със златен пръстен на ръката, значи си добивал злато, можеш да се жениш! Та и Нил Лаврентиевич така: ходил за злато, върнал се, оженил се, натрупал имот — шест крави. Из тия места и десет крави не означавали, че си кулак, още повече че не наемал ратаи, не държал сепаратор за мляко, не търгувал с тунгусите. Есенно време ходел в гората, удрял за една зима по шестстотин-седемстотин белки, добре печелел от кожите. Сега белката се изместила на север, че и самурите я изтребили, па и колхозът искал да се работи. По-рано мъжете имали грижа за сенокоса, всичко друго по стопанството лежало върху жените. Сега не мож ги различи, мъж ли е, жена ли е, все са колхозници.
Така, слушайки дългите и широки приказки на Нил Лаврентиевич, те се движеха покрай брега, край надвиснали скали, по каменни сипеи или газеха — там, където скалите бяха съвсем досами водата. Денем слънцето беше високо над главите им, прижуряше, вечер се изгубваше отвъд гората и тогава лилави тайнствени светлосенки насичаха брега.
Току се мерне самотна рибарска лодка, край брега изскочи дървена плувка — тук се практикува самолов или морда, проплува в далечината сал с кон отгоре — и пак нито човек, нито животно, нито птица. Плитчините шумяха, както шуми тайгата при силен вятър, водата прескачаше валчести камъни и канари, кипеше от водовъртежите, пръските искряха на слънцето. По плиткото всички теглеха въжето, а Нил Лаврентиевич, прав в лодката, управляваше с кърмовото весло. И жена му, болнава, мълчалива, загърната в голям шал, влачеше с теглича.
Борис си ожули рамото, наби си краката по крайбрежния камънак, мрачно нареждаше:
— Володя Квачадзе нямаше да тегли лодката, щеше да ги накара да го возят.
— Теглим каиша, но пък без конвой — отговори Саша.
В село Голтявино на брега очакваха лодката местните заточени: дребна белокоса бабичка — в миналото прочута есерка: един анархист също дребен, белокос, с весело добродушно лице, и едно поразително красиво младо момиче — Фрида. Бабичката се казваше Мария Фьодоровна, дядката — Анатолий Георгиевич.
Пощата не била идвала два месеца, тъй че Нил Лаврентиевич връчи на всеки по купчинка писма, вестници и списания, а на Фрида — и колет.
— Трети ден ви чакаме — весело каза Анатолий Георгиевич, — от сутрин до вечер.
