нощуваха у познати или родни ни на Нил Лаврентиевич.
Саша и Борис веднага след вечеря си лягаха, а Нил Лаврентиевич дълго се заседяваше с домакините. Идваха разни хора, през сън Саша чуваше тропане на врати, откъслеци от дълги мъжки разговори.
Ставаха рано, разбудени от миризма на пържена риба, от громола на затулката на печката, от разместваните по печката гърнета.
— Как спахте, нещо не ви ли хапа? — питаше домакинята.
— Добре, благодарим.
Сутрин не се заседяваха на масата, бързаха да тръгнат. Навън вече се чуваха гласове.
— На работа гаче ни викат — обясняваше домакинята.
— Благодарим — Нил Лаврентиевич ставаше, оригваше се, небрежно се прекръстваше през устата.
След такива пренощувания в лодката Нил Лаврентиевич разсъждаваше:
— Какви колхози по нашите места? Земята е бедна, северна, замръзнала, не е Русия, зърното не стига за изнасяне, то е колкото да изхраниш себе си и децата. Какво можем да дадем на държавата, нищо не можем, освен белки. Навремето карахме говеда за продан на Лена, сега и за нас млечице няма. По-рано наемахме заточени, политически, да изкореняват гора, а сега не изкореняваме. И кедрови шишарки никой не добива.
Минаха покрай Калинински чифлик, село, построено през трийсета година от специални заселници, интернирани от Русия кулаци.
— Докараха ги чак в края на януари — разправяше Нил Лаврентиевич, — мъжете, дето бяха по-смели, отидоха в най-близкото село, Кода, май има осем версти, викат, приберете децата. Ама се уплашиха кодовчани, те са все от един род, Рукосуеви, и техните кулаци бяха изскубнали, най-богатите бяха откарали, та не посмяха. Мъжете се върнаха от гората да копаят землянки, ама можеш ли я изчовърка тая пръст в студа и снега. Кой умря, кой остана жив. Напролет изкорениха гора, разчистиха елите, ораха, сяха, работни хора са и много ги бива. Сега живеят, садят домати. По-рано тука садеше домати Натолий Егорич, заточеният политикан, смееха му се, мира не му даваха, хората ни са диви, невежи, а сега на, доказаха им тия кулаци. Та тъй и държавата има полза от тях.
Последната фраза той произнесе важно и внушително, подчерта, че разбира интересите на държавата: и необходимостта от разкулачването, и ползата от отглеждането на домати.
Но колкото и да хитруваше, личеше си, че съчувствува на заселниците, нали и той има деца, и той е човек като тях. И че е потресен от събитията, не знае какво ще става по-нататък, дали няма и него да стигне участта на селяните от Украйна и Кубан, изскубнати от родните земи и прокудени неизвестно къде и неизвестно защо. Саша се вглеждаше в новите къщи, те не приличаха на местните. Обикновените руски къщи от греди с дървени стълбища към улицата и пръстени валове до стената — те бяха късчета от Русия, изскубната от родната земя, захвърлена в снега на тайгата, но съживена и опазена тук от руските хора.
Саша искаше да види тези хора, какви са сега. Но хората бяха на работа, селото бе тихо, мирно, спокойно, брегът беше същият като в други села на Ангара — с лодки, салове и мрежи.
Живеят като всички. Разбира се, тези, които са оцелели. На високото се мярна тайфа дечурлига. И те бяха от онези, които са оцелели, а не са замръзнали в снега. А може и нови да са се родили.
И отново тази спокойна, могъща река, сините скали, безкрайната тайга, слънцето в синьото небе, всичко това — щедро и обилно сътворено за благото на хората. Тихо течение, малки безименни прагове. На десния бряг е село Кода където всички са Рукосуеви и където заселниците са търсили помощ и не са я получили. И то е тихо, спокойно, безлюдно.
18.
„Добре, ще дойда“ — лесно й беше да го каже снощи, когато седяха в ресторанта, когато свиреше музика и елегантни жени танцуваха с елегантни мъже, то беше друг, независим живот. И самият Костя, и неговото предложение да отидат в Крим бяха част от този живот, затова Варя би могла още снощи направо от ресторанта да замине за където и да е. Но днес тук, в тяхното общо жилище, в мрачната им стая всичко изглеждаше съвсем различно, нереално, неосъществимо, изглеждаше като игра, като празни ресторантски дрънканици. Във Викината компания така си бъбрят за екскурзии в чужбина, в компанията на Костя — за пътувания до Крим или Кавказ.
Пък и какво представлява този Костя? Ресторантски играч на билярд, комарджия. С какви примитивни средства я подмамваше: сложи парите си в нейната чантичка, поръчваше скъпи ястия, редки вина, правеше се на крез, фукаше се… Колко такива момиченца е виждал той? Колко такива е подмамвал с разходки до Крим? Тя няма да се съблазни! Някакъв си билярдист не може да й завърти главата като на някоя глупачка! Как би изглеждала, ако след Крим я зареже или я остави там, пак добре, ако й даде пари за връщане, а не й ли даде, ще има да се чуди как да се прибере, ще телеграфира на Нина — спасявай ме, сестричке!, — а Нина направо ще получи удар, от такова нещо на всеки може да му се пръсне сърцето: снощи се запознали в ресторанта, днес тръгват за Крим. И защо трябва да тръгнат точно днес? Какво е това бързане?
Ще говори със Софя Александровна, както му обеща. Ако тя му даде стаята, ще се запознаят по отблизо, тогава вече може помежду им да се породят някакви отношения.
Снощи след ресторанта Костя ги докара със Зоя до вкъщи с такси и на сбогуване каза:
— Утре не излизай, чакай да ти се обадя. Ще ти звънна преди обяд.
Вече е дванайсет часът и най-правилното сега е да излезе, да речем, да иде у Софя Александровна или при Зоя в работата й. А ако той се обади вечерта, да му каже: „Цяла сутрин чаках да се обадите, вие не се обадихте.“ Впрочем дали изобщо ще се обади? Сигурно е забравил какво е бъбрил. Как може така изведнъж да замине за Крим? Да си зареже работата! Как ще намери билети? Дори на командированите, дето има резервация за тях, едвам им дават, а простосмъртните по цели седмици чакат на гарата. Да, спокойно може да си седи у дома. Унизително е да бяга. Обеща да чака на телефона — ще почака. Дори е интересно — дали ще се обади. И как ли ще се оправдава?
В дванайсет и половина Костя се обади и каза, че билетите са у него, влакът тръгва в четири, той ще мине да я вземе в три, иска да знае на кой етаж живее, в кой апартамент.
Варя се стъписа още щом чу гласа му, тези меки, но повелителни интонации. Както и снощи, той говореше бавно, ясно произнасяше думите, като леко ги провлачваше. Тя веднага си спомни лицето му, странния, зевзешки и същевременно недоверчив поглед, колко дълго той не го откъсваше от нея, неговата щедрост, размах и същевременно наивност: чудеше се, че тя живее на Арбат, беше разочарован, задето не си бе намислила това, на което той се бе надявал. Спомни си как се ядосваше на приятелите му: пият и ядат с негови пари, а го оставят сам. Как той каза: „Може би до тебе ще стана човек.“ И веднага се намръщи, засрамен от това признание.
Но как би могла да го излъже, да не удържи на думата си? Не биваше да му обещава, но му обеща! Езикът й няма да се обърне, за да му каже „не“.
— Няма нужда да ме вземате от къщи — отговори Варя, — ще ви чакам на „Николский“, пред втората къща, броено от ъгъла.
— Добре, само да не закъснееш, че ще изпуснем влака.
Варя реши да иде до „Николский“ през вътрешния двор — на входа може да срещне Нина.
Куфар не й беше нужен. Всичко, каквото имаше, беше на гърба й. А другата рокля, сукманчето, пликчетата, комбинезона, чифт чорапи, четката за зъби, сапуна, гребена напъха в ученическата чанта.
И добре че не й потрябва куфар — вътрешният двор беше затворен. Варя си спомни, че оня ден на Арбат затвориха всички тунели към вътрешните дворове. Арбат стана режимна улица, по нея понякога минавал на път за вилата си Сталин. Трябваше да иде до „Николский“ по обичайния път. Има късмет, никого не срещна. Пък и да беше срещнала някого, какво толкова — носеше само ученическата чанта.
На Нина остави бележка: „Заминавам с приятели за Крим, ще се върна след две седмици, всичко хубаво. Варя.“
Пътуваха в международния вагон. Варя за пръв път в живота си виждаше такъв вагон. Когато пътуваха до град Козлов, сега той се казва Мичуринск, при леля си, те с Нина се возеха в общ. И познатите й пътуваха в общи вагони. Беше чувала, че има вагони, разделени на затворени купета за по четири души. Но за купе за двама, с мивка, никога не беше чувала. И ето че пътува в такъв вагон, в такова купе, всичко е кадифе,
