— Заради тези домати вие пръв ще отплувате оттук — забеляза Мария Фьодоровна, — навирате се с вашите домати, а колхозниците трябва да решават въпроса със зърното. В Русия не можаха да го решат, та им хрумна да го решават на Ангара, където от памтивека не са сели зърно.
Тя въздъхна.
— По-рано пак беше добре, заточените работеха на селяните или живееха с изпратеното от къщи, почти никой не се интересуваше от тях. А сега има колхози, пръкна се началство, идват пълномощници, всяка непозната дума преиначават в агитация, каквото и да се случи в колхоза, търсят виновник, а виновника ей го — заточеният, контра революционери, той влияе на местното население, така влияе, че картофите не раждат, рибата не се лови, кравите не се отелват и не дават мляко. Фрида например са я нарочили, че била баптистка. Един точно така й рече: Я зарежете вашата баптистка агитация! Нали така ви каза?
— Да — усмихна се Фрида.
— Само едно постигнаха — позасмя се Мария Фьодоровна, — селянинът няма да се бие при една война. За какво да се бие? По-рано се страхуваше, че ще се върне помешчикът, ще му вземе земята. А сега земята и без това му я взеха, за какво да се бие?
— Това е спорен въпрос — каза Саша, — за народа, за нацията има ценности, заради които ще се бие.
— А вие ще идете ли да се биете? — попита Мария Фьодоровна.
— Разбира се.
— И за какво?
— За Русия, за съветската власт.
— Та нали нас съветската власт ни докара в Сибир?
— За съжаление така е — съгласи се Саша — и все пак виновна е не съветската власт, а онези, които недобросъвестно се възползуват от нея.
— На колко сте години? — попита Анатолий Георгиевич.
— На двайсет и две.
— Млад е — усмихна се Анатолий Георгиевич, — всичко е пред него.
— Че какво е пред него? — мрачно попита Мария Фьодоровна. — На колко сте осъден?
— На три години. А вие?
— Нямам определени години — хладно отговори тя.
— Как така?
— Ами така. Започна се през двайсет и втора: заточение, Соловки, политически изолатор, пак заточение, очакват ме пак Соловки или политическият изолатор. Сега, разправят, ние, контрите, сме щели да усвояваме Севера. И на вас това ви предстои. Щом сте влезли в тази орбита, няма излизане. Е, може би Фрида — ако я пуснат — ще замине за Палестина.
— Смятате да заминете за Палестина? — учуди се Саша.
— Смятам.
— Какво ще правите там?
— Ще работя — отговори момичето, малко заваляше „р“-то, — ще обработвам земята.
— Вие умеете ли да я обработвате?
— Умея донякъде.
Саша се изчерви. Във въпроса му бе прозвучало недоброжелателство. „Вие умеете ли да я обработвате?“ А тя нали това прави тук, от това живее.
За да заглади нетактичността си, меко попита:
— Нима ви е зле в Русия?
— Не искам някой да може да ме нарича чифутка.
Тя произнесе това спокойно, но с онзи оттенък на несломимо упорство, което Саша бе виждал у хора, фанатично защитаващи идеите си. Нищо няма да излезе от намерението на Борис, освен ако възприеме нейния фанатизъм.
И Мария Фьодоровна, и Анатолий Георгиевич са отломки от онази кратка следреволюционна епоха, когато инакомислието се е възприемало като нещо неизбежно. Сега то се смята за противоестествено. Баулиновци, столперовци, дяковци са убедени в правото си жестоко да съдят стари, немощни хора, които смеят да мислят различно от тях.
— Имам една молба към вас — каза Мария Фьодоровна, — намерете в Кежма Елизавета Петровна Самсонова, и тя е бабишкел като мене, предайте й това.
Тя подаде на Саша един плик.
Дали трябва да го вземе? Какво има в него? Защо не го изпрати по пощата?
Колебанието, мярнало се по лицето му, не убягна на Мария Фьодоровна. Тя отвори плика, в него имаше пари.
— Тук има двайсет рубли, предайте й ги, кажете й, че още съм жива.
Саша пак се изчерви.
— Добре, ще ги предам.
Отново плаваха нагоре по реката, минаваха през плитчини, сновяха от бряг до бряг. Беше горещо, но жената на Нил Лаврентиевич, както бе седнала на кърмата, загърната в шала, така си и седеше, и той не си сваляше брезентовия дъждобран.
Чуха някакъв далечен шум.
— Мурският праг — угрижено им обясни Нил Лаврентиевич.
Все по-често срещаха подводни камъни, течението ставаше по-бързо, шумът нарастваше, преминаваше в непрекъснато бучене, най-сетне стана бесен. Реката пред тях беше обвита в огромен бял облак, от водата стърчаха голи камъни, високо над тях се пенеха вълни, шумът приличаше на грохот от стотици артилерийски оръдия. Отляво с адски рев от скалиста клисура изригваше река Мура. На мястото, където се вливаше в Ангара, се извисяваше огромна канара с гранитни зъбери.
Извлякоха лодката на брега, разтовариха я, пренесоха багажа оттатък прага, после се върнаха, примъкнаха дотам и лодката.
Борис вече не се уморяваше, напротив, оплакваше се, че се придвижват бавно, бързаше да стигне в Кежма, да се настани и да започне да действува за прехвърлянето на Фрида. Изобщо не се съмняваше, че ще се оженят.
— Няма нито годеник, нито съпруг. Някъде край Чернигов имала майка. Колко ли й е трудно сама? Ще живеем в Кежма, няма да я пусна да работи, ще се занимава с къщата, ще имаме дете, и тук растат деца, като си изтърпим присъдите — ще заминем. Представяте ли си я в Москва, на театър, с вечерна рокля? За да си намериш хубава жена, си струва да поживееш на Ангара. Заточението е за три години, жената е за цял живот.
— Тя смята да замине за Палестина.
— Глупости! Ще й мине. Още не се е почувствувала жена. Когато създаде семейство, дом, деца — от Палестина нищо няма да остане.
Саша си спомни упорития израз на красивото Фридино лице и се почуди на слепотата на Борис.
— Тя дори твърди, че вярва в бог — продължи Борис, — нима мислите, че е сериозно? Покажете ми един съвременен евреин, който сериозно да вярва в Йехова. За евреина религията е само форма на национално самосъхранение, средство срещу асимилацията. Но асимилацията е неизбежна. Дядо ми беше цадик, а аз не знам еврейски. Какъв евреин съм тогава, питам ви?
— Боря, вие я видяхте само за една вечер.
— За да разбереш един човек, са достатъчни пет минути. Аз ви видях в комендатурата и си казах: с него ще се сприятелим. И не сгреших. Жени пък съм виждал всякакви, от всички бои. Намеря ли истинската, никаква друга не ми трябва. А който е бил кротушко преди женитбата, се лепи за първата фуста, зарязва жена, деца, руши цялото семейство.
Каквото и да се криеше зад тези разсъждения — самота, съчувствие към момичето, попаднало като него в тези затънтени места — това си беше любов, неочаквана у такъв делови човек, женкар и гуляйджия. Когато говореше за Фрида, нежност озаряваше лицето му.
Минаха през село Чадобец, където бе определен да живее покойният Карцев, минаха през други села,
