изглеждаше на Варя като недостатък, дори някак представяше Костя в по-добра светлина от останалите. Той седеше сам на масата и вдигаше глава само за да я погледне, да й се усмихне. И на Варя и домъчняваше за него: веселят се тук с неговите пари, а го зарязват сам, танцът им е по-скъп от приятеля.
Когато всички станаха за следващия танц, Костя я хвана за ръката.
— Постойте с мен.
Тя остана.
— Вие работите ли или учите?
— Завърших училище и започвам работа.
— Къде?
— В проектантско бюро, в нашето училище усилено изучавахме чертане.
— А няма ли да следвате?
— Засега не.
— Защо?
— Стипендията е малка. Задоволява ли ви този отговор? И изобщо защо ли говорим за това. И вие ли сте проектант?
— Проектант ли? — Той се позасмя. — Не, имам друга специалност.
— Билярд?
Долови иронията, изгледа я тежко, гняв проблясна в очите му, но той го угаси. Бавно, проточвайки думите, каза:
— Билярдът не е професия. Както казваше един образован човек, билярдът е изкуство.
— Аз пък мислех, че билярдът е игра — възрази Варя. Искаше й се да го ядоса, да не се надува много.
— Моята специалност е медицинското електрооборудване — сериозно каза Костя, — сини лампи, солукси, кварцови лампи, ултравиолетови, бормашини. Вие обичате ли бормашините?
— Мразя ги.
— И аз. Ремонтирам ги.
И явно сметнал, че достатъчно е разказал за себе си, попита:
— Отдавна ли познавате Рина?
Искаше да разбере как е попаднала в неговата компания.
— Не, едва днес се запознахме. Тя работи в едно бюро със Зоя, а ние със Зоя живеем в един блок.
— В един блок ли? — кой знае защо, се учуди той. — А къде?
— На Арбат.
— На Арбат ли? — кой знае защо, той пак се учуди. — С татко и с мама?
— Нямам баща и майка, те отдавна са починали. Живея със сестра си.
Той я погледна недоверчиво. Ресторантските момичета все гледат да се самоизтъкнат или с някоя голяма сполука, или с голямо нещастие, всяка иска да има съдба. Кръгло сираче на седемнайсет години — и това е съдба.
Но пред него не седеше ресторантско момиче.
— А пък моите всичките са живи — каза Костя, — татко, мама, четирима братя, три сестри, дядо, баба — видяхте ли колко роднини имам.
— Всички ли живеят в Керч?
— Не, пръснаха се — уклончиво отговори Костя, — а в Москва нямам никого. И нищо. Дори жилище.
— Но къде живеете, щом е тъй?
— Под наем, в една стая в Соколники. Варя се учуди:
— Имате толкова приятели и те не могат да ви намерят стая в центъра?
Хрумна й да го настани при Софя Александровна, нейната квартиранти скоро щеше да освободи стаята. Разбира се, преди да е говорила със Софя Александровна, нищо не биваше да обещава на Костя, но желанието да посрами неблагодарните му приятели надделя.
— Нищо твърдо не ви обещавам, но ще попитам една жена в нашия блок. Тя има свободна стая, може да ви я даде.
Той пак я погледна недоверчиво.
Но не, това момиче говореше сериозно.
— Би било чудесно — каза Костя, — би било просто великолепно. Тази жена има ли телефон?
— Първо аз трябва да говоря с нея.
Той се разсмя.
— Не ме разбрахте, не смятам да й се обаждам. Телефон ми трябва заради моята работа.
— Има телефон.
Не биваше да казва за стаята. Може нищо да не излезе.
— Ами как от рибар станахте електроспециалист?
— Какъв рибар… Живях край морето, затова казвам, че съм рибар.
— Аз пък никога не съм ходила на море — каза Варя. Той се изненада:
— Нито веднъж ли не сте виждали морето?
— Само на кино.
Сега той я гледаше в упор.
— А иска ли ви се?
— Има си хас!
Музиката замлъкна. Всички се върнаха на масата.
Костя се облегна назад, вдигна чашата си.
— Предлагам да пием за нашите нови познати: Варя и Зоя.
— Ура! — насмешливо подвикна Воля малкия.
Наздравиците наистина някак не подхождаха нито на тази компания, нито на момента, вече бяха пили и яли, на масата царуваше безредие, идваха някакви хора, сядаха, разговаряха.
До Костя застана младеж с очила, с професорска физиономия. Стиснал в ръка банкнота, по цвета и Варя разбра, че е десетачка, той попита:
— Четно, нечетно?
— Не играя — отговори Костя.
После реши друго.
— Чакай!… Варя, намислете си някакво желание. Намислихте ли?
— Намислих — каза Варя, без да е намислила нищо.
— Сега кажете: четно или нечетно?
— Четно.
— Четно ли? — поиска да повторят младежът.
— Четно — потвърди Костя.
Младежът сложи десетачката на масата. Какво видяха двамата с Костя върху нея? Костя се позасмя, прибра банкнотата и каза на Варя:
— Аз спечелих пари, а вие желание. Какво си намислихте? Тя каза първото, което й хрумна:
— Да ме вземат на работа.
— Не може да сте си намислили това, естествено ще ви вземат. Той беше разочарован.
— Каква е тази игра? — попита Варя.
Костя оглади с ръце десетачката, показа й номера: 341672.
— Тук има шест цифри, вие избрахте четните: четири, шест, две, събрани правят дванайсет. А на него останаха нечетните: три, едно, седем, общо единайсет. Вашите правят повече, печелите десетачката. Ако неговите правеха повече, ние щяхме да му дадем една десетачка, разбрахте ли?
Варя се разсмя.
— Не е висша математика.
— И най-хубавото в нея е, че разтваряш юмрук и веднага виждаш дали си спечелил, или си загубил — каза той с детинска радост.
