Льовочка се усмихваше като херувим, мило лъснал кривото си зъбче.
— А ако влизаме през друг вход, не през въртящата врата, няма ли да бъдем въвлечени?
— В цял свят хората прекарват времето си в ресторантите и кафенетата — каза Вили Лонг.
Воля малкия захлупи лицето си с ръце и олюлявайки се като мюсюлманин при молитва, загъгна:
— Горката Алевтина, клетата Алевтина, защо я е заклал тоя див бухарец, заклал я е като кокошчица, заклал я е като пиленце.
— „Цыпленок жареныш, цыпленок пареный — запя Воля големия, — цыпленок тоже хочет жить…“
— Ами ако махнат въртящата се врата и сложат обикновена, тогава няма ли да има порочен кръг? — пак попита Льовочка.
Влезе Мирон и сядайки на масата, съобщи:
— Свършва партията, сега ще дойде.
— Ето го! — съобщи Вили, който седеше с лице към вратата.
Към масата им идваше мъж на около двайсет и осем години, набит, широкоплещест, с малки мустачки, с лъскави черни лачени обувки, с великолепен костюм, който му седеше малко небрежно и затова по-добре от костюма на безукорния Льовочка. Той прекосяваше залата с лека, уверена, но малко напрегната походка, кимаше на познати и с усмивка отвръщаше на поздрави. Беше Костя, прочутият билярдист, за когото между другото бе споменал Мирон в „Ермитаж“.
Компанията го поздрави. Той бавно огледа масата, погледът му беше странен, зевзешки и същевременно недоверчив — какви са тези хора тук, които той впрочем познава до мозъка на костите им. Този поглед спря за малко само върху непознатите Варя и Зоя.
Той седна до Варя.
— Нищо не сте поръчали — забеляза Костя.
— Рина ни разказваше за Алевтина, била на процеса — отговори любезният Льовочка.
Праволинейният Ика грубовато го поправи:
— Тебе чакахме.
Костя внимателно погледна Ика каза:
— Жалко за Алевтина, добро момиче беше. Хем я предупреждавах — недей да си имаш работа с бухарец, не ме послуша.
Той говореше бавно, натъртено, извивайки устни и леко провлачвайки думите, както се говори из южните краища на Русия. Очите му бяха тъмнокафяви, а косата му имаше топъл светлозлатист цвят.
Обърна се към Варя.
— Момичетата сигурно са огладнели.
— Аз не искам да се храня — почна да се превзема Зоя.
— Аз пък съм гладна — заяви Рина, — страшно съм гладна, сега ще изям всичко.
— Не е зле да похапнем — каза Ика. Очевидно той единствен тук не зависеше от Костя. Дойде сервитьорът.
— Засега донеси цигари — нареди му Костя.
— „Херцеговина флор“?
— Да.
Говореше и правеше всичко нарочно бавно. Всички изгарят от нетърпение да хапнат, той го знае добре и не бърза.
Отвори с нокът цигарената кутия, подхвърли я на масата — пушете. Попита само Варя:
— Пушите ли?
В тона му тя долови очакване на отказ, явно не му се искаше Варя да пуши.
Но взе цигара.
— Мислех, че не пушите.
— Какво разочарование — разсмя се Варя като жестока кокетка.
Костя отмести от нея бавния си поглед и все тъй провличайки думите, попита:
— Та какво, значи, ще ядем, какво ще пием?
Льовочка зачете менюто. Костя го прекъсна:
— Салата, желирано — той огледа масата, за да преброи хората, — две бутилки водка и една мускатово. Черно или розе?
— По-добре черно — каза Рина. Той се обърна към Варя.
— А вие?
— Все ми е едно.
— Значи две бутилки водка и едно черно мускатово. За ядене — шаран на фурна.
— Охо! — изпъшка Вили Лонг.
— Костя, не се разпускай толкова — кротко се обади Мирон.
— Аз черпя — отговори Костя.
— Рожден ден ли имате? — уж сериозно попита Варя.
— Да. Рожден ден. В известен смисъл.
Този човек върви право към целта. Няма да говори за формата на очите й. Тя знае как да му се опре, ако стане нужда. Засега не е необходимо, той само се перчи.
Пристигна някакъв тип с мутра на бандит в оставка, наведе се над Костя и му зашепна нещо на ухото.
— Не — отговори Костя, — за днес край.
Типът изчезна, изпари се.
Неочаквано за Варя и незабелязано за другите Костя взе от коленете й чантичката, пъхна в нея пачка пари и тихо изрече:
— За да не играя днес.
Варя се смути. Ако поиска да играе, ще си вземе парите, ако не иска — защо да не стоят в джоба му. Примитивен франтовски номер: изразява й доверието си, прави я съучастничка Сигурно крадците така дават парите си да ги пазят техните мадами, но да ги връща пред всички беше неудобно, тя не би успяла да ги върне незабелязано, както го направи той. Парите останаха в чантичката и. Варя беше недоволна.
Сервитьорът нареждаше виното и мезетата. Костя следеше действията му като домакин, който обича добре подредена трапеза. В „Метропол“ и в „Ермитаж“ компанията непрекъснато се менеше, едни си отиваха, други идваха, беше разпиляна, шляеше се. Тук всички седяха мирно. И Варя разбра, че тази компания не е случайна, както и се бе сторило по-рано, тя е обединена около Костя, негова компания е. Само Мирон си позволяваше да се отлъчва от масата, ходеше по някакви свои бизнесменски работи, а Ика, демонстрирайки независимост, седна за малко на съседната маса.
Готвач с бяла престилка и висок бял калпак поднесе съд с мрежа, на дъното на мрежата се мяташе жива риба.
— Как се казва тази риба? — попита Костя Варя и предупредително вдигна пръст: никой да не отговаря вместо нея.
— Нали поръчахте шаран — отговори Варя, — значи явно е шаран.
— Но какъв шаран — обикновен или огледален?
— Не знам.
— Това е огледален шаран — обясни Костя, — неговото гръбче е високо, остро, виждате ли, и люспите му са едри. А гръбчето на обикновения шаран е широко и люспите му са дребни. Разбрахте ли?
— Разбрах. Благодаря. Сега мога да кандидатствувам за рибния институт.
Костя кимна на готвача и той отнесе рибата.
— Вие въдичар ли сте? — попита Варя.
— Аз не съм въдичар, а рибар, от Керч съм, баща ми е рибар, и дядо ми е рибар, като дете съм ловил таранка в морето.
— Откога шаранът стана морска риба? — попита Ика, като се върна на тяхната маса.
— Ами аз не съм ловил шаран в морето — Костя разтегли устни, гневно изгледа Ика, — ловил съм таранка. Знаеш ли каква е разликата между таранката и каспийската бабушка? Не знаеш? Я гледай, музикантите дойдоха, върви да танцуваш, после ще ти обясня.
Варя танцува с Льовочка, с Ика, с Вили. Костя не танцуваше, не умеел. И сега това, кой знае защо, не
