— Разпределението ни забави, Натолий Егорич — обясни Нил Лаврентиевич, — занапред няма да спираме, ще продължаваме направо за Дворец.
Тази новина бе оживено обсъдена: щом в село Дворец вече ще има пощенски клон, зимната поща ще идва по-бързо по Тайшетския път. От друга страна, създаването на нов пощенски клон може би предвещава административни промени. Може би в Дворец ще бъде новият районен център. И значи ще има ново началство, нова метла и тази метла ще бъде по-наблизо.
— Вземайте си багажа — разпореди се Мария Фьодоровна, — ще ви настаним за нощувка.
— Благодаря — отговори Саша. — Нил Лаврентиевич искаше да ни заведе на квартира.
— У Ефросиня Андриановна ли?
— У нея — потвърди Нил Лаврентиевич и измъкна от лодката чувала с пощата.
— Прекрасно, тогава довечера ще се видим, Фрида ще мине да ви вземе. Нали, Фрида?
Фрида четеше едно писмо от получените.
— Фрида, съвземете се!
— Да, да — момичето прибра писмото в плика и вдигна към Мария Фьодоровна огромните си сини очи. Черни кичури бяха разпилени върху вехтата блузка, свободно обгърнала тънката и талия.
— Ще наминете към нас — повтори Мария Фьодоровна, — ще поседим у Анатолий Георгиевич.
— При мене, при мене — Анатолий Георгиевич прелистваше някакво списание.
— Другари, имате време да четете — властно проговори Мария Фьодоровна, — тръгваме!
Борис вдигна колета.
— Вие имате багаж каза Фрида.
— Голяма работа!
С юначно движение Борис метна на рамо колета, взе в ръка куфара. От умората му сякаш не бе останала и следа.
— Засега оставете куфара, ще се върнете да го вземете — посъветва го Мария Фьодоровна.
Саша помогна на Нил Лаврентиевич да разтоварят лодката. Върна се Борис и те пренесоха всичко в къщата на брега.
Докато хазайката чистете риба и приготвяше вечерята, Саша и Борис излязоха.
— Е?! — Борис въпросително погледна Саша.
Саша се престори, че не разбира въпроса му.
— Приятни, мили, гостоприемни хора.
— Да — нетърпеливо подзе Борис, не са като ония от Чуна, приятелите на Володя, това са истински интелигенти, не ги интересува в какво вярвате, интересува ви че сте същият заточеник като тях. Хора са!… Ами какво ще кажете за Фрида?
— Красиво момиче.
— Слабо казано! — възкликна Борис. — Суламит! Естер! Песен на песните! Това е трябвало да премине през хилядолетия, през изгнания, скиталчества, погроми.
— Не знаех, че сте такъв националист — засмя се Саша.
— Ако беше рускиня, нямаше да съм националист, ама сега, като е еврейка, веднага „националист“. Имам предвид типа, породата. Жена ми също беше от еврейско семейство, тя не струваше колкото малкото пръстче на Фрида. Каква осанка! Достойнство! Това се казва човек! Съпруга, майка, домакиня.
— Заговори еврейският съпруг.
— Да, защо не?
— Вие сте осъден, и тя е осъдена. Вас ви пращат в Кежемски район, тя живее в Богучански.
— Дреболия! Ако се оженим, ще ни съберат.
Саша се изненада от фантазьорството на Борис, но каза само:
— Може да е омъжена.
— Е тогава лошо.
В чиниите имаше риба, сметана, сладко от черни боровинки. Нил Лаврентиевич и жена му плюеха костите на масата. Саша вече беше свикнал с това.
Хазайката, пълна, будна по натура жена, се оплакваше от сина си: не искал да работи в колхоза, вербовчиците го подмамвали да иде на някакъв строеж в Русия.
— Най-големите разбойници — квалифицира Нил Лаврентиевич вербовчиците, — вариклечковци, само се шляят насам-натам.
Синът на хазайката, същинско циганче, любопитно поглеждаше Саша и Борис, мълчаливо слушаше упреците на майка си. Хазаинът, който също приличаше на циганин, седеше на пейката, пушеше. Борис поглеждаше към вратата, чакаше Фрида. Хазайката продължаваше да се оплаква от сина си:
— Тия дни намерих у него клечки, направил дупки по джобовете, крие си цигарите, па си пали джобовете. И кво не му харесва туканка? На работа дип го не пращаме, все е с тейко си. Още птичка не се обажда, вече сме на полето. Началството иска, не иде да го ядосваш.
Синът мълчеше и все попоглеждаше Саша и Борис. И хазаинът мълчеше, и той явно носеше скитническа душа. А хазайката не спираше да се жалва: ще замине момчето, ще попадне в лоша компания и хайде в затвора.
Влезе Фрида, поздрави, седна на пейката, без да пречи на разговора. Беше с ботуши, с вехто палто и шал, увит около главата и врата. Не си развърза шала, така си остана с него, докато чакаше да свърши вечерята.
Борис се надигна, нетърпеливо погледна Саша като подкана да побърза.
Близо до входа беше кътът с иконите, отсреща — ъглов шкаф, на него огледало, тюруче — макара конци, до нея викотерник — чист бродирай пешкир, по первазите — камъни, късчета минерали, семена в кутийки, разсад в саксийки.
— Анатолий Георгиевич ни е агроном, геолог, минералог, палеонтолог и не знам какъв още — Мария Фьодоровна се позасмя, — надява се да го оценят.
— Те края си да оценят — отговори Анатолий Георгиевич, — такова богатство като на Ангара нийде няма. Въглища, метали, нефт, гори, кожи, неизчерпаеми водни ресурси.
Той опипваше с тънките си пръсти камъните, парчета лава, късове скала, прошарена със сребърни нишки, щастлив от вниманието на слушателите си — други щяха да се появят може би след година, а можеше и изобщо да не се появят.
— Бил съм на заточение на Ангара още преди Февруарската революция — продължи Анатолий Георгиевич — и ето че пак съм тук. Но тогава моите статии за този край се печатаха, сега не смея и да помисля. Все пак се надявам, че записките ми ще бъдат полезни.
— Във връзка с развитието на втора металургична база на изток — каза Борис, като попоглеждаше Фрида — издирването на природни богатства е много важно. След Кузбас индустриализацията ще се придвижва насам. Въпрос на време.
Той произнесе това изтежко, като ръководител, поощряващ местни ентусиасти. Горкият Борис! Иска да изглежда пред Фрида важна личност, а значението му се състои в съвсем други неща.
Мария Фьодоровна насмешливо кимна.
— Хайде и вие: индустриализация, петилетка… Вас са ви лишили от свобода — за това помислете. Разсъждавате какво щяло да стане с този край след петдесет години, какъв щял да стане Сибир… По-добре помислете в какво ще се превърне за тези години човекът, лишен от правото да бъде добър и милосърден.
— Все пак очевидните факти не могат да се отрекат — каза Анатолий Георгиевич, — в Русия се извършва промишлена революция.
Това белокосо пухкаво старче някак не се вписваше в представата на Саша за анархистите.
— Какво тогава седите тук?! — възкликна Мария Фьодоровна. — Отречете се! Ще станете академик!
— Не — възрази Анатолий Георгиевич, — те трябва да знаят: инакомислието съществува, без инакомислие няма и мисъл. А трябва да се работи, човек не може да стои без работа. — Той посочи разсада: — Ето, отглеждам домати, дини.
