бронз, дори дръжките на вратите са бронзови. В коридора има мека пътечка, на прозорците кадифени перденца, на масата лампа с красив абажур. Служител с униформа разнася чай в масивни чаши с поставки, вежлив, любезен, особено с Костя.
Варя разбираше, че в този вагон пътуват важни, може би прочути хора: в съседното купе — офицер с четири ромба на петлиците, висш военен чин, в следващото — красива възрастна дама с мъжа си, само актриса можеше да бъде. На Варя дори й се стори, че я е гледала в някакъв филм. И в другите купета пътуваха може би народни комисари или заместници на народни комисари с куртки, бричове, ботуши — стандартното облекло на отговорните служители. Но и придружителят на вагона, и разносвачът на вина и закуски, и сервитьорът, дошъл да запише желаещите да обядват във вагон-ресторанта, а после сервитьорът и бюфетчикът във вагон-ресторанта се държаха с Костя особено любезно. В неговия облик, в обноските му имаше нещо, което веднага накара тези хора да поставят Костя по-високо от всички пътници.
Варя отначало се дразнеше от неговата грубовата фамилиарност, той говореше на целия обслужващ персонал на „ти“, но те усещаха в Костя своя човек и никой не му се сърдеше, смееха се на шегите му, с очевидно удоволствие изпълняваха исканията му. Костя приемаше старанията на сервитьорите с благосклонна усмивка, както подобава на човек, който се е издигнал на гребена на успеха и разбира, че успехът привлича хората към него. Но се държеше весело и дружелюбно.
Костя няма чинове, длъжности, звания, но не се нуждае от тях. Независим, влюбен в риска, той постига неща, които другите хора не биха постигнали. Кой може през юни, в разгара на курортния сезон, да намери билети за Крим в деня на заминаването на влака, и то в международния вагон, резервиран само за отбрани хора? А Костя успя, макар Варя да допускаше, че е платил двойна или тройна цена за билетите. Той щедро раздаваше бакшиши, не прибираше ресто, споделяше своя успех с хората.
С Варя се държеше, сякаш се познаваха от сто години и нямаше нищо чудно, че пътуваха двамата в отделно купе. За нищо не я разпитваше, сякаш вече знаеше всичко за нея, и за себе си нищо не разказваше, сякаш и тя знаеше всичко за него. Говореше й за местата, край които минаваха, чувствуваше се, че не за пръв път ги вижда. Не я докосваше. Нито веднъж не се опита да я прегърне, да я целуне, някак да започне. Само когато стояха в коридора и гледаха през прозореца, сложи ръка на рамото й, този жест и тази поза бяха обикновени и естествени — застанали в коридора някакви младоженци и младият съпруг е сложил ръка на рамото на младичката си съпруга. Във вагона към тях се отнасяха именно като към младоженци, усмихваха се и дори на Варя й се стори, че им се любуват, особено на нея. Варя виждаше — това е приятно на Костя, поласкан е, че всички се любуват на неговата съпруга.
Само я тормозеше мисълта какво ще стане през нощта. Костя, разбира се, е убеден, че щом тя се съгласи да пътува с него, се е съгласила и на това. Мъжете изобщо смятат, че щом са поканили едно момиче на театър, на кино, на забава, вече имат право на това, и се ядосват и сърдят, когато не им го разрешават. А той я води в Крим, ще живеят в една стая в хотела, той ще я храни и пои… Не, подобна сделка не й харесва, тя не е съгласна на подобна сделка. Не се е натрапвала, не го е молила, отива в Крим заради него, той я помоли, тя се съгласи да тръгне, не е давала съгласието си за нищо друго. На него му е приятно да се разходи из Крим с младо хубаво момиче, защо не, тя ще му достави това удоволствие.
Навън взе да се мръква. Костя се вгледа в очите й, усмихна се.
— Всичко наред ли е?
— Всичко е наред — отговори му в тон Варя, макар че с падането на вечерта все повече я обземаше боязън.
Друго щеше да е, ако беше влюбена, ако си бе изгубила ума от любов. Но тя не си бе изгубила ума и не се знаеше дали ще го изгуби. Както на всички, и на нея й бяха симпатични щедростта и размахът на Костя, но тя беше свикнала на по-голяма сдържаност. Костя е невъзпитан, той е от някакъв чужд свят. А тя, макар да е израсла на двора, все пак е възпитана. И приятелите й са възпитани. Льовочка, Ика, Рина, Воля големия, Воля малкия — те са все интелигентни младежи, виж, обаче Костя, макар да е главният сред тях, не е интелигентен. И всички се присламчват към него, защото има нещо, което те нямат — пари, а Костя се заобикаля с тези младежи заради онова, което те имат, а той няма — интелигентността. Вярно, човек от народа е, провинциалист, такъв му е характерът, натурата, само така може да бъде възприеман. Но това не й харесва твърде.
Харесва й неговата независимост. Но лично тя може да бъде независима само ако сама се издържа. Дори да стане негова жена. Но иска ли да му стане жена — дори това не знае. Изобщо не са говорили за женитба. Тогава значи ще стане негова любовница? Но любовниците се обичат. Значи държанка? Не, тя няма намерение да става държанка. Ала каквото и да си мислеше. Варя разбираше колко несигурни са доводите й. Онова, което трябва да стане, ще стане. Да се превзема би означавало да играе комедия.
19.
В село Дворец се разделиха с лодкаря и с мълчаливата му жена. Нил Лаврентиевич хукна за пощата, върна се с приемчика, измъкна от лодката чувалите, нещо се суетеше, спореше с онзи, не обръщаше внимание на Саша и Борис. Докарал е пътем заточеници, наредили са му, та затова ги е докарал.
— Да се отбием ли в комендатурата? — предложи Борис.
— Защо?
— Ще ни изпратят за Кежма.
— И без тях ще стигнем. Нареждането е у нас.
— Може да си имаме неприятности — намръщи се Борис, — защо не сме се явили да се обадим. Не бива да ги дразним за дреболии.
На Саша не му се ходеше в комендатурата. Една среща повече — едно унижение повече. Борис е обзет от желанието по-скоро да започне да действува, мисли само за Фрида. Чу, че Дворец ще става районен център и иска да установи тук някакви връзки, познанства, та после по-лесно да прехвърли Фрида или той да се прехвърли при нея. Фантазьор.
— Утре ще решим — каза Саша.
— Добре — съгласи се Борис, — постойте при багажа, аз ще потърся квартира.
Слънцето се скриваше зад облаците, духаше хиус — студен вятър откъм реката, шибаше гъвкавия ракитак на брега. Саша си наметна палтото, донесе куфара. Сърцето му се свиваше. Защо не отиде в комендатурата? Квачадзе щеше да отиде да си потърси правата, и Борис иска да отиде някак да си уреди работите, това е негово право. Виж, той не иска и няма да го стори. През тази седмица пътуване без охрана се бе почувствувал относително свободен. Нима свободата свърши? Не, няма да отиде. Може да е илюзия, самозалъгване, но нищо.
Върна се Борис и весело съобщи:
— Сега ще ви запозная с една отломка от империята. Готвачът на Негово величество! Хранил е княз Юсупов и Григорий Распутин. Невероятен чешит!
В къщата, където заведе Саша, на една пейка седеше дебел моравонос старец с ватирана антерия в защитен цвят и ватиран панталон, напъхан в ботуши с разрязани кончови. Подпухналото, гладко избръснато лице, равно щръкналият като мъх перчем бели коси издаваха в него градския човек.
— Запознайте се — възбудено изрече Борис. — Антон Семьонович! Главен готвач от двора на Негово императорско величество.
— Значи лейбготвачът — каза Саша и с интерес заоглежда стареца.
Оня също внимателно огледа Саша изпод полузатворените си клепачи.
— Антон Семьонович го отзовават в Москва — продължи Борис, — ще готви на дипломати и посланици. Кюфтета „дьо волай“, сос „провансал“… Имах познати готвачи в Москва. Вярно, не могат да се сравнят с вашия мащаб, но ги има. Познавате ли Иван Кузмич от „Грандхотел“?
— Нещо не си спомням — отговори равнодушно Антон Семьонович: не може да помни всеки Иван Кузмич, но виж, всеки Иван Кузмич трябва да познава него, Антон Семьонович.
— Съвсем приличен готвач — продължи Борис, — наистина, когато има от какво. Ами салонния управител Алберт Карлович?
— Знам го — кратко отговори Антон Семьонович.
— Квалифициран, представителен — Борис още повече се оживи, като разбра, че имат общ познат.
