отговаряше на всички въпроси на Тимофей. Народът! Велик, могъщ, но все още див, необразован, пред него Саша, както и всички руски интелигенти, открай време изпитваше чувство на вина.
Веднъж Саша отиде с Тимофей да косят на острова. Не умееше да коси, но реши да опита. Саша гребеше, Тимофей беше на кърмата, управляваше лодката. На дъното имаше две коси, брус за клепане, маски против комари: една груба, от конски косми — на Тимофей, и копринената на Саша, купена в Канск по съвет на Соловейчик. Като оглеждаше мрежата на Саша, Тимофей каза:
— Това вие, гражданята, всичко си имате, пък ние, селяните, нищо си нямаме, нищо не сме виждали, хем на наш гръб живеете.
Тимофей развиваше в примитивна форма теорията за принадената стойност: той, изобщо селяните, създават материалните ценности, а Саша и хората като Саша нищо не произвеждат.
За това си мислеше Саша, натискайки с всички сили веслата, за да не ги отнесе течението по-надолу от острова — в ръкава то беше силно.
— Пращат ви тука ние да патим заради вас — продължи Тимофей, — живеете от нашата пот и кръв.
Саша не отговори. Какво можеше да отговори? Ако Тимофей бе поискал да разбере… Той нищо не искаше да разбира. Пред себе си има заточеник, безправен човек, може да му се подиграва.
— Шубето ли те подгони? Трепериш ли? — захили се Тимофей. — Като те шибна с косата, па хайде в реката — край с тебе! И нищо няма да ми направят, ще река, избяга в гората. Контри такива, троцкисти, кой ще ми дири сметка за такъв? Ясно?
Саша докара лодката до брега, нагази, изтегли я. Тимофей не се помръдна да помогне, седеше на кърмата и се хилеше и чак когато Саша съвсем изтегли лодката и хвърли веригата, слезе на брега.
— Защо не ме удави, а? — попита Саша.
— Ако знаеш много, ще те удавя, няма лъжа — закани се Тимофей.
— Ама трябваше да ме удавиш.
— Що пък?
— Защото сега ще те убия — каза Саша.
Тимофей отстъпи една крачка.
— Де, де, не си играй!
Пуст остров на края на земята. Някъде на другия му край работят косачи. Роят се и бръмкат комари, по реката никакъв друг звук не се чува. Светът не съществува, няма го човечеството, двамата са сами и ето, най-сетне Авел ще накаже Каин заради греховете, заради всичките му престъпления.
С впит в Саша напрегнат поглед Тимофей бавно отстъпваше заднишком, после се обърна и се втурна към лодката, към косите. Саша го настигна, удари го с юмрук в гърба, Тимофей падна във водата, стана, обърна се, Саша силно го удари по лицето, Тимофей пак падна и като разплискваше водата, запълзя към брега.
Не, няма да убие Тимофей, защо да загива заради някакво леке. Тимофей не ставаше, лежеше на брега и страхливо поглеждаше Саша. Гадна мутра!
Лошо… Лошо…
Саша отиде при лодката, изхвърли косите, бруса, мрежата на Тимофей, хвана веслата и загреба към селото.
На вечеря Саша заяви, че се мести в друга квартира.
— Зле ли ти е у нас? — попита войникът. — Даде на Тимошка да се разбере, добре стори. Никаквец, знае само да се заканва, от лошотията му хората мира нямат. А ти я какъв си юначага! На, ходи с Васка, всички моми са негови, може ла ти отстъпи някоя.
— По него учителката се заплесва! — разсмя се Василий.
Тимофей мълчеше и никого не поглеждаше.
Хубава къща. Но му беше неприятно да живее под заплахата на нечия отмъстителност, пък и бе рисковано в неговото положение. На сутринта Саша си пренесе багажа в друга квартира.
В тази къща освен кухнята имаше и още едно стайче, него му дадоха. Хазаите, двама старци, бяха по- бедни от предишните, но го хранеха сносно. Малко работеха в колхоза, по цял ден си седяха вкъщи, не се караха помежду си, бабата наричаше стареца си „моя сакатушко“, той беше малко патрав, дребничък. В къщата беше тихо: само старата шеташе с дилафа край печката и дядото удряше с брадвата из двора, поправяше нещо. В стаята миришеше на прясно измит под, по черните от времето дървени стени бяха окачени портрети на Ленин и Калинин и до тях изрязани от „Нива“ снимки на царското семейство в открита каляска.
Понякога стареца го нямаше по цял ден, прибираше се вечер и на въпроса какво е правил в колхоза отговаряше:
— Ми квото ми наредиха, туй правих.
Тук колхоз беше условно понятие. Колективизацията беше започнала по-късно от другите области, а след статията на Сталин „Главозамайване от успехите“ колхозите се бяха разпаднали съвсем и новото им събиране бе станало година и половина-две по-късно. Пък и какво ли имаше за колективизиране? Краткият вегетационен период позволяваше зърното да се отглежда в количество, едва стигащо за изхранване на семействата. Ако пък това зърно им се вземеше, откарването му с шейна на шестстотин километра разстояние или спускането му по Ангара през прагове и плитчини би било абсолютно невъзможно. Животновъдството? Всеки имаше по десетина крави, две хиляди глави на цяло село и около хиляда коня. Обобществиха ги, събраха ги в дворовете на изселените кулаци, умориха над половината стадо, зимите тук са сурови. Върнаха животните по дворовете, но не като собствени, а като колхозни, къде да предават млякото, на кого? Маслобойни няма, млекозаводи няма. Да го карат в Кежма за началството? Виж, за разлика от стадото, което намаляваше с дни, то се множеше. Оставаше основният поминък — ловът. Именно оттук, от Мозгова, се отделяше главната пътека към тунгусите, към Ванарава. Преди колективизацията предаваха белките в държавната кантора за доставка на кожи. А сега — трябвало чрез колхоза, колхозът обаче удържа половината от стойността. Къде да се дяват? Ловците укриваха кожите, продаваха ги на тунгусите, във факториите им плащаха истинската цена.
След година-две в центъра се сепнаха — намаля доставката на кожи! А това е валута! Изпратиха комисия, умуваха и тъй, и инак, най сетне решиха: на ловците им пречи земеделието, в него е цялото зло, не се рентира, държавата няма никаква полза от него, само вреда и загуба, затова районът трябва да се обяви за неземеделски, да се специализира за добив на кожи, а зърнени храни да му се доставят от други, земеделски райони, както се доставя зърно на евенките.
Сега вече колхозниците продаваха кожи на тунгусите заради хляба: забраниха им да сеят, а от другаде зърно не докараха, май забравиха. Пред началството се оправдаваха, че ето, белката отишла на север, до нея трябва да се ходи три седмици, да се градят зимовища на нови места, а тунгусите рушат зимовищата, стига се едва ли не до стрелба. В действителност те никога дотогава не бяха се сприятелявали толкова с тунгусите, заменяха кожите вече не само срещу хляб, а повечето срещу спирт. Във факториите има всичко за евенките. И пиеха заедно.
Затънтеното сибирско село, което бе давало на държавата до сто хиляди кожи от белки в годината, което бе карало стада в Иркутск, което само се бе изхранвало със зърно, мляко и риба, престана да ловува, да сее пшеница, намали стадата си десеторно и заедно с други приангарски села заживя на гърба на алтайския селянин, който и без това нямаше какво да яде.
И все пак Ангара не изпита глада в началото на трийсетте години. Спасиха я отдалечеността, изоставеността, вековната традиция на нейното всъщност натурално стопанство. Хранеше я реката — рибата с шапка да я гребеш: хариус, таймен, червена, която се качваше тук за мръстене; хранеше я гората с плодове и гъби; хранеше я добитъкът, който, макар че се смяташе за колхозен, си беше по дворовете, вече трета година фермата се строеше; хранеха я домашните птици, свинете и прасетата, овцете за вълна — и те не бяха обобществени. Най-важното беше, че нямаха план за доставки, освен за кожите, пък и той от година на година намаляваше, докато накрая районът бе обявен не само за неземеделски, но и за незверодобивен. Определиха го за стоково-млечен, задължиха го ежедневно да доставя мляко на районното началство, което кечгмекият колхоз вече не можеше да изхрани. Мозгова доставяше млякото редовно, не беше трудно, от две хиляди крави тук бяха останали двеста — натоварваш на каруцата десет гюма мляко и
