На улицата срещна Маруся, тя вървеше с кобилица на рамо, носеше вода от реката, усмихна му се, сякаш нищо не се беше случило.
Селото не бе удостоило с внимание това произшествие, напразно се бе тревожил: напил се човекът, какво толкова. Пък и Федя беше наредил на момичетата да си траят, че спиртът бил кооперативен, аванта.
Единственият, който заговори със Саша за това, беше Всеволод Сергеевич, заточеник от Москва, слаб, жилав човек на около трийсет и пет години, но наглед по-възрастен: плешив, с месест нос, с тънки иронични устни. Той се засмя добродушно: случва се…
Не разказа за какво са го заточили — тук не беше прието. При пътуването си разказваха подробно, а тук се казваше само членът. Почти всички бяха осъдени по член петдесет и осми, алинея десета.
Всеволод Сергеевич отначало бил пратен в Кежма после го засилили в Мозгова: завъртял любов с някаква служителка от районния финансов отдел, а това било забранено на заточените. Можели да го изгонят и по-надалече, на сто километра оттук, разстоянията са големи, но го оставили на работа в Кежма, само дето бил принуден всеки ден да извървява пеша двайсет и четири километра. Но тая пролет го уволнили, от окръга изпратили друг счетоводител. Сега Всеволод Сергеевич работеше каквото намери в Мозгова: занимаваше се с дърводелство, косеше, събираше сено, копаеше зеленчукови градини, ловеше риба с мрежа, хвърляше селото в почуда с гащетата си — тук не бяха виждали такова нещо, ходеха с дълги гащи, помагаше на колхозния счетоводител — младо момче, завършило курсове в Канск.
Но смисъл на живота му бяха жените, говореше за тях откровено цинично. Щом видя, че Саша се намръщи, забеляза, без да се засяга:
— Какво ни е останало в този живот? Какво смятате да правите тук? Единствената ни радост е жената — друга няма да изпитаме. Ценете трохите, които ни подхвърля комендатурата. Мъж сте, значи все още сте човек.
Саша се дразнеше от тези разсъждения, но не отбягваше Всеволод Сергеевич. В него имаше нещо от Москва от двайсетте години, от Москва на детството му, от нейните лафове, вицове, цигански романси. Той пееше с приятен баритон: „Живет моя отрада в высоком терему, а в терем тот высокий нет ходу никому…“ Имаше нещо от непринудеността и както Саша разбра по-късно, от човещината на онова време. В него не се чувствуваше Москва от трийсетте години. Явно отдавна я беше напуснал.
Когато научи как Саша е препил, нищо не каза, само се навъси:
— Това не е компания за вас. Обърнете внимание на учителката. Обаятелна, интелигентна! И нещо я е довяло на Ангара.
— И аз се изненадах — призна Саша, — че е дошла в това затънтено място.
— Явно катаклизмите на любовта — подзе Всеволод Сергеевич, — а жена, наближаваща трийсетте, самотна, при това жена източна — тя е такъв букет, такъв аромат…
— Не прилича на татарка — забеляза Саша.
— Сибирските татари съвсем са се смесили с руснаците — поясни Всеволод Сергеевич, — тоболските, томските, кузнецките татари са си всъщност руснаци, сибиряци. Мюсюлмани ли? Какви ти мюсюлмани в днешно време? То и православни вече не се намират!… Но националният характер, темпераментът, типът — това, разбира се, е останало, особено у жените — робиня на мъжа, вярна, предана, но и надменна. В погледа й има нещо ханско… Признавам си честно: на мене ми даде пътя. Защо? Кой знае! Виж, вие сте друго нещо… На добър час, Саша! Всичко минава, остават жените, с които ни е събирал животът. Обърнете й внимание, поразвлечете се. Такива жени са рядкост днес, повярвайте ми, такава дамичка е достойна печалба дори в Москва.
— Може да си има неприятности — каза Саша.
— Не вярвам, те няма да намерят друга учителка. И конкретен доносник липсва — никой не й се натиска. Вярно, не е задължително да афиширате връзката. В краен случай ще идете в Савино или във Фролово, дамичката заслужава.
Редом с набитите, скулести селски момичета — босоноги, с дълги, развяващи се фусти, Зида, ниска, слабичка, приличаща на хлапак, с тясната си и къса градска рокля изглеждаше чужда и беззащитна: самотна учителка, дошла кой знае откъде в затънтеното село в тайгата, където учението се смята за напразно губене на време, училището — за бреме.
Тя влезе в бакалницата, когато там беше Саша. Не влезе случайно. Сивите й очи гледаха прямо, спокоен, открит, малко отнесен поглед. Мека, доброжелателна усмивка. Разговаряше със Саша простичко, като с познат, на село всички са познати. И все пак дълбоко в погледа й се четеше още нещо…
Федя се оплакваше: вече втора година не докарват сапун, не докарали и пресован чай, и газ, а басмата, дето я докарали, не била от десена, който се търсел тук. Зида слушаше внимателно, разбираше грижите на Федя, отговаряше кратко, но така, както човек би трябвало да отговаря, когато не може да помогне с нищо освен с разбиране.
Саша прелисти доставените за продажба брошури за лена и памука. Тук не се отглеждаше нито лен, нито памук.
— В училище имаме прочитни книги, искате ли? — предложи Зида.
— Прекрасно!
— Елате довечера при лодките, ще ви донеса.
Каза това простичко, естествено, но тъкмо в минутата, когато Федя беше излязъл през задната врата в склада.
Вечерта се срещнаха на брега, край лодките, които миришеха на подгизнало дърво, риба и смола. Зида беше облечена с палто, закопчано догоре, но нямаше нищо на главата. На лунната светлина лицето й, изразително и с правилни черти, изглеждаше съвсем младежко, на същинско момиченце, ако не беше погледът, издаващ опита на зряла жена.
— Не знам какви книги ви интересуват. Да идем у нас, ще ги разгледате.
Саша я привлече, целуна меките й устни, тя затвори очи и той чу как бие сърцето й… После Зида се отдръпна, бързо го погледна и като се освободи внимателно от ръцете му, прошепна:
— Почакай.
Оправи шалчето на врата си, хвана Саша за ръка и двамата тръгнаха по брега, после по някаква пътечка, покрай малки тъмни бани, изкачиха се на височина.
— Постой малко тук, когато запаля лампата, ще влезеш.
Саша чакаше, облегнат на почернелите греди на банята. В прозорчето блесна светлина. Саша прескочи плета, прекоси двора. Вратата беше отворена.
Отиде си от Зида преди разсъмване по същия път, покрай баните, по брега и от другия край на селото до вкъщи.
Не си уговориха среща, предстоеше им цял ден, спокойно щяха да се уговорят. Но стана така, че не се видяха, Зида замина за Кежма.
Късно вечерта Саша излезе. Селото спеше, но прозорецът на Зида светеше. Както и снощи, Саша прескочи плета, натисна дръжката на вратата, тя тихо изскърца и се отвори.
— Защо не си заключваш вратата?
— Ами нали може да дойдеш…
Зида говореше руски чисто, без акцент, а във всичко останало, както правилно беше забелязал Всеволод Сергеевич, беше източна жена — покорна, страстна, примираше от всяко докосване на Саша… „Какво правиш ти с мен…“ И същевременно в нея имаше източна сдържаност, дори потайност. За себе си разказваше малко и без желание, веднъж, не щеш ли, спомена за съпруг и веднага се поправи: бившия й съпруг. В Томск при родителите й останала дъщеря й Роза, карала вече шестата година… Там, в Томск, Зида завършила педагогически институт, пет години учителствувала, после дошла тук. „Там всичко ми дойде до гуша.“ Но защо е дошла именно тук, на края на света, не казваше… „Така се случи…“ Мълком се съгласи със Саша, че отношенията им трябва да се запазят в тайна, защото Саша иска да я опази от неприятности, макар прекрасно да разбираше, че такава тайна на село е невъзможна. Но не възразяваше, за нищо не настояваше, нито сълзи, нито кавги, нито прояви на бурна радост, нито любовни признания. Само веднъж
