го пращаш.
Саша завари селото още не съвсем обедняло. Парите се ценяха: за квартира и храна той плащаше на хазаите двайсет рубли, понякога донасяше съдина сметана — поправяше обществения сепаратор.
Сепараторът беше шведски, от края на миналия век, тъй нареченият лаваловски „Алфа С“, с чинийки, много сложен за демонтиране и почистване. Саша бе добил представа за устройството на сепаратора преди три години, когато ходи на производствена практика от института. Изпратиха автоколоната на село за прибиране на реколтата. От някакъв разкулачен беше останал един сепаратор, никой не му разбираше. Механикът на автоколоната разглоби сепаратора, почисти го и го сглоби. От любопитство и Саша направи същото и ето че сега му влезе в работа. Апаратът беше стар, резбата на оста се бе изтрила, гайката едва се държеше, нямаше с какво да се направи нова резба.
— Кажете на вашия председател — на няколко пъти обяснява Саша — да закара сепаратора в Кежма, там ще направят нова резба, инак съвсем ще излезе от строя.
Но или колхозничките не казваха това на председателя, или председателят нямаше време да се занимава със сепаратора.
Сепараторът е клубът на омъжените жени. Да идеш на сепаратора означава поне за час да излезеш от къщи, да си побъбриш, докато ти дойде редът — кратък проблясък в тежката орисия. Тук всичко лежи върху женските плещи: полето, градината, добитъкът, къщата. Истинският ангарец е ловец, скитник, той презира работата, особено домашната. Соловейчик беше прав: на двайсет години тук жената е работен кон, на трийсет — кранта. Истинският й живот е от тринайсет до шестнайсет години, преди да се омъжи. И макар че младото момиче работеше в колхоза и по къщата наравно с възрастните, вечер то имаше движението. Отпред в две редици крачеха момичетата и пееха, след тях, също в две редици, младежите с хармониста. Стигаха до края на селото, връщаха се, пак тръгваха нататък и тъй, докато мръкне, тогава се пръсваха на двойки по хармани и сеновали. Ако съпруг натякваше нещо на съпругата си, то беше именно че е останала читава. Тоест никой не я е харесал като мома.
Обратно на очакваното, инцидентът с Тимофей укрепи престижа на Саша в селото: заточеният бе имал смелостта да насвие местен човек. На тях, заточените, още от царски времена нищо не им се прощаваше — за кражба, пиянство, сбиване мъстеше цялото село, виновен никога не се намираше. Вярно, така постъпваха с криминалните, политиканите не се биеха. А тоя, заточеният, разказваше магазинерът Федя, бил от самата Москва и от никого не се боял, защото знаел фатки — Федя употребяваше непознати думи, за да придаде повече тежест на собствената си образованост.
Именно благодарение на Федя Саша попадна в Мозгова.
За разлика от богучанския пълномощник на НКВД, онзи сънливец и мързеливец, кежемският пълномощник Алфьоров беше подвижен, болезнено мършав, той изгледа изпитателно Саша и отсечено го попита:
— С какво пристигнахте?
— С магазинера от Мозгова.
— Той замина ли си?
— Не.
— Щом е тъй, заминавайте с него за Мозгова — реши Алфьоров, като сигурно си направи сметката, че така ще има по-малко грижи — нали има вече място в лодката.
И Саша беше доволен: ще живее на дванайсет километра от Кежма, пък и вече има, колкото и да е, познат човек.
Една вечер Федя се отби у Саша, извика го да излезе. В уличката седяха на трупите парясницата Лариска, невзрачна, пъпчива, с малко кривогледи дръпнати очи, и Маруся, сестрата на Федя, квадратна добродушна мома с широко плоско лице.
Федя седна на трупите до Лариска и каза на Саша:
— Сядай до сестрата.
Маруся вдигна поглед към Саша, усмихна му се поощряващо: сядай, прегърни ме през раменете, виждаш ли какви широки, податливи рамене имам, и гърдите ми са едри, топли — ще се сгрееш.
И все пак той седна малко настрана. Нещо го възпираше. В Лукешка от Богучани имаше нещо живо, детинско, тя играеше с него наивно безсрамно, по нещо му напомняше Катя. А с тази квадратна дебелана не знаеше за какво да разговаря, сигурно не беше и нужно да разговаря, тя просто щеше да се търкули с него на сеновала…
Откъм улицата долитаха песни, звуци на хармоника. Мина учителката Зида; Нурзида Хазизовна, на 25–26 години, тук й казваха Зина, Зинка, а учениците — Зинаида Егоровна. Бавно мина покрай уличката, където седяха Саша и новите му познати, погледна ги. Добродушно усмихната, Маруся подхвърли на Саша:
— Тебе дири.
— Защо мене?
— Хвърлила ти е око. Искаш ли да я доведа?
На Саша хареса доброжелателната й откровеност: щом не искаш мене, вземи друга, аз ще ти я доведа. Простичко, без сръдни.
— Няма нужда.
— Какво не ти хареса?
— Кожа и кокал — отговори Федя вместо Саша.
— Да, ама роклите й градски, гащите й копринени — обади се Лариска.
— Пък под гащите кокалдаци — възрази Федя.
Той стана, протегна се.
— Айде, Лариска, тиганиците ще изстинат.
— А, завих ги аз в листа, топли ще са.
На двора Лариска каза:
— Качвайте се в плевнята, аз ще донеса тиганиците.
По една дървена стълба те се качиха на сеновала. Миришеше на ланшно сено. Нощта беше лунна, светла, белееше се кръглото Марусино лице, Саша чувствуваше очаквателния й поглед, чуваше дишането й. Федя порови под дъската, в ръцете му блесна бутилка, звъннаха чаши.
Саша смътно си спомняше тази нощ. Лариска и Маруся пиха малко, а той, за да не изостане от Федя, изпи половин водна чаша спирт, който опари гърлото му, после чаша вода, хапна сушена риба, а нататък си спомняше само, че се ерчеше и се хвалеше как умеели да пият в Москва. Почувствува се лек, нещо го повлече, дето се вика, морето му беше до коляно, искаше да се изтръгне от самия себе си, от горчивата си съдба, искаше още спирт. Федя вдигаше бутилката и му показваше, че няма вече.
После повръща, вече не на сеновала, а на земята, тя миришеше на тор, към него се навеждаха белите лица на Федя, на Маруся, тикаха в устата му някакво канче, наливаха вода във врата му, той се надигаше, мъчеше се да тръгне нанякъде, някаква сила пак го затискаше, повръщаше на дълги мъчителни пристъпи, звезди сияеха в далечното небе, някъде лаеха кучета, влачеха го, той не се оставяше, но вкъщи си влезе през прозореца, не искаше да буди хазаите, да става за смях.
На сутринта чу как хазаите се стягат за работа, престори се, че спи и наистина заспа, а когато се събуди, вкъщи нямаше никого. Стана, влезе в зимника, приятно го лъхна влажна прохлада на пръст, взе от полицата гърненцето със сметана, покрито с дървено капаче, качи се в кухнята, извади изпод месала един кравай, още топъл, мек, и го изяде, като го топеше в сметаната. Олекна му, спа до вечерта, излезе чак за вечеря. Хазаите нищо не го попитаха, но Саша беше сигурен — знаеха.
На другата сутрин се чувствуваше съвсем добре, но настроението му беше отвратително, не му се излизаше, страх го беше да не срещне Федя, Маруся, Лариска, да не види насмешливите им погледи, не разбираше как бе могъл да стигне до такава свинщина. Да препие — беше му се случвало, но да се фука, да се големее — това никога не бе очаквал от себе си. И все пак наложи се да мине през кооперацията, свършиха му цигарите. Федя го посрещна с приветлива усмивка. Здрасти! Здрасти! Как ти е главата? Наред ли е? Е, бива, щом е тъй! Даде му цигари, кибрит. Предложи му да си купи китара със самоучител. Изпратили му три броя, а нито тунгусите, нито чалдоните21 свирят на китара. Саша не си купи и после съжаляваше — щеше да се научи да свири.
