колхози от специални заселници, от разкулачени, и там не ни вземат…
— Странни синове имат хазаите, приличат на черкези.
Отец Василий се усмихна.
— Съгрешила хазайката на младини. У тях живял на квартира заточен кавказец, красавец бил, разправят. Та се случил тоя грях.
— Изглежда, не се е случил веднъж — забеляза Саша, — трима са синовете.
— Той живял у тях девет години — на драго сърце обясни отец Василий, — после си заминал. Децата останали. Хазаинът ги има за свои, а те него — за баща. Тук открай време заселват заточени, народът се е омешал. Живеят добре, сговорно, ей го, и мен прибраха. Не са твърде вярващи, по тези места никога не е имало истинска вяра. Сибир е, но съвестта все пак си иска своето.
— Отслужвате ли обредите?
— Църквата е затворена… Тъй, поговоря с хората, утеша ги… Саша си избърса краката, обу чорапите.
— Лягайте да спите, починете си — каза отец Василий.
— Ще изнеса легена, тогава ще легна — отговори Саша.
— Аз ще го изнеса — отец Василий вдигна легена. — Вие не знаете къде.
После се върна с парцал, избърса пода, изнесе и котела.
Пак се върна, приготви постелята.
— Лягайте!
— Как? Ами вие?
— Ще намеря къде да легна, аз съм си у дома, лягайте.
— Дума да не става! Ще легна на пода.
— Подът е студен, ще настинете. А аз обичам да спя на печката.
— И аз обичам да спя на печката — каза Саша.
— Хазаите вече са си легнали, ще ги събудите — отговори отец Василий, — а аз ще легна тихичко, никой няма да ме чуе.
Той меко увещаваше Саша, но в кротостта му се чувствуваше твърдостта на човек, комуто нищо не ще попречи да изпълни дълга си. Неговият дълг беше да дава на ближния всичко, което има, а той нямаше нищо, освен леген с вода и тесен корав креват.
Саша легна на кревата, почувствува хладината на чаршафа, отдавна не беше спал на чаршаф, отдавна не се беше завивал с топло одеяло, протегна се, обърна се към стената и заспа.
В затвора сънят му беше станал лек, някакво утринно шумолене го събуди. Беше отец Василий, тъкмо ставаше от пода, където беше спал върху един кожух, завит с шуба.
— Ех, че сте — Саша седна на кревата, — а разправяхте, че ще легнете на печката.
— Опитах да легна — весело отговори отец Василий, — ама вече всичко беше заето. И тук се наместих хубаво, чудесно се наспах.
— Не бива да отстъпвате леглото си на всеки пътник, те са много, а вие сте един.
— Как ще са много? — възрази отец Василий, докато се вчесваше пред окаченото на стената джобно огледалце, после си върза малка плитчица. — От три месеца никой не е минавал оттук. И пътници не минават всеки ден, пък и ги разпределят по къщите поред. В годината един или двама се случват в нашата къща. Аз спя на този креват всяка нощ, безразлично ми е, а за вас все пак е почивка. Спете, има още време.
Той излезе. Саша се обърна на другата страна и заспа.
И отново отец Василий го събуди: върна се, свали калните си ботуши, облече домашното расо.
— Сега вече ставайте, измийте се, ще закусваме.
За закуска пак имаше пържени яйца, топли тиганици и пресован чай. Всички бяха отишли на работа, само старата стопанка шеташе край печката.
— На колко сте години? — попита отец Василий.
— На двайсет и две. А вие?
— Аз ли? — усмихна се отец Василий. — На двайсет и седем.
— И на колко сте осъден?
Отец Василий отново се усмихна.
— Не е много — три години. Две вече минаха, остана една. Тегли ме към родните места, а пък и не ми се заминава — свикнах.
— Ами живейте тук — обади се хазайката, — ще се ожените. Къде ще вървите? В Русия няма да ви дадат да служите на господа.
— На господа може да се служи навсякъде — отговори отец Василий.
Той се обърна към Саша.
— Отначало ще ви бъде трудно, после ще свикнете. Не падайте духом, не се ожесточавайте, след лошо винаги идва добро. Спомням си, четох Александър Дюма. Там е казано: несгодите са мъниста, нанизани на броеницата на съдбата ни, мъдрецът спокойно ги прехвърля едно след друго. Мирски писател, съчинявал е приключенски романи, а колко мъдро и хубаво се е изразил.
На прозореца се почука, викаха Саша да тръгва.
— Колко ви дължа? — попита той хазайката.
— Нищо не ми дължите — махна с ръка тя.
Отец Василий го дръпна за ръкава.
— Не я обиждайте.
Той изпрати Саша, помогна му да качи куфара. Лодкарят размота въжето, оттласна лодката и седна до кърмовото весло. Федя преметна теглича през рамо и като пое напред, внимателно опъна въжето, на няколко пъти се извърна към лодката да види как я извежда лодкарят. Щом се убеди, че лодката се движи правилно, каза:
— Като излезем в началото на реката, ще стане дълбоко.
Саша подаде ръка на отец Василий.
— Довиждане. Благодаря ви за всичко.
Федя весело подвикна:
— Потеглихме!
Приведен, изопнал въжето, Саша пое напред.
— Господ да ви пази! — каза отец Василий.
ТРЕТА ЧАСТ
1.
За местоживеене на Саша определиха село Мозгова, на дванайсет километра от Кежма нагоре по Ангара.
С квартирата случи. Голяма заможна къща, хазайката — вдовица с двама големи сина и със съжителя си — не ангарец, външен човек, дошъл тук като войник. Навремето синовете не разрешили на майка си да се омъжи за него, за да не им е ортак на имота. Сега имотът беше включен в колхоза, но когато войникът се напиеше, в него се пробуждаше някогашната обида и той хукваше из селото зачервен, с разрошена побеляваща коса, заканваше се да убие заварениците, те го хващаха, заключваха го в килера да си отспи.
По-малкият син, Василий, хубаво момче с изваяно лице, сигурно бе преспал с всички моми в селото — тук нравите бяха свободни. Прибираше се призори, а понякога изобщо не се прибираше. Саша почти не го виждаше, а когато го виждаше, Василий мълчаливо му се усмихваше, беше неразговорлив, но дружелюбен.
По-големият, Тимофей, не се интересуваше от моми, вечер не ходеше по движението, винаги си спеше вкъщи. Без да иска разрешение, влизаше в стаята на Саша, оглеждаше вещите му: Това какво е, ами това?… Гледаше недоверчиво, мълчеше. Неговата безцеремонност дразнеше, но Саша търпеливо
