20.
Сам сред пустинната река, Саша отиваше да срещне бъдещето си. Къде по-добре, къде по-зле, всички вече си намериха местата, а той не знае какво го очаква, къде ще го пратят. Никога вече няма да види Володя, Ивашкин, заточените, които бе виждал по селата, сигурно няма да види Борис, макар че ще живеят в един район. Горчилка заля сърцето му, бе загубил хората, с които измина първите стотици километри от пътя си.
На кърмата седеше лодкарят, неразговорлив четирийсетинагодишен мъж със сурово фелдфебелско лице. Саша и магазинерът теглеха лодката поред, а на плитчините — заедно.
Магазинерът се казваше Федя, демобилизиран червеноармеец, общително момче, работел в магазина в Мозгова, село край Кежма, важно се наричаше завеждащ селски магазин, бил зачислен в някакви курсове в Красноярск. Зимъска щял да иде да учи. Федя с космическо самомнение философствуваше за ролята на селския магазинер като проводник на държавната линия в селото. Нов тип селски активист, съобразителен, вземаш всичко за чиста монета с весела готовност, без съмнения и разсъждения, при това песнопоец и хармонист. Фактът, че Саша е заточен, изобщо не го вълнуваше. Значи такъв е редът, има хора, дето ги заточват, винаги ги е имало, от памтивека, хора като хора. А ако сега Федя служеше в комендантския взвод и му заповядаха да разстреля Саша, той щеше да го разстреля. Все защото тъй е подреден светът.
Федя разпитваше Саша за Москва, на коя улица е живял, хубава ли е тази улица, какви други улици има, какво работят родителите му, ходил ли е някога в Кремъл, виждал ли е другаря Сталин и другите ръководители, какви са цените в магазините. На всичко се чудеше, от всичко се възхищаваше. Москва беше върхът на мечтите му. И от Саша се — възхищаваше — кореняк московчанин! Черпеше го с цигари „Лукс“’, предназначени за районното началство.
От време на време запяваше „Забравен и захвърлен“, песен, донесена тук от заточените и популярна на Ангара. Хубаво пееше! „Никой няма да иде на гроба ми, знай, само рано напролет славей там ще ридай, ще ридай, ще засвири, ще отлитне без глас — гроб самотен тъй, както беше той преди час…“
Федя не бил ходил за злато, вече нямало такъв обичай. Затова пък преди казармата работил два месеца в експедицията на професор Кулик, търсили тунгуския метеорит, само че не го намерили, види се, потънал е в земята. На онова място се образували езера, после се заблатили, комарите много се развъдили, просто нямало спасение от тях, всички бягали. И Федя избягал, още повече че го викали в казармата. Тук започнали да викат в казармата от двайсет и шеста година, през двайсет и шеста открили и училище, дотогава нямало училища, от тукашните момчета само той бил грамотен, баща му го научил, той бил работил във факторията, търгувал с тунгусите.
— Див, необразован народ — добродушно разказваше Федя за тунгусите, — ама да крадат — не, такова нещо няма при тях. Наричат руснаците Петрушка, Ивашка, Павлушка, Корнилка… „Брашно мене даваш“, „Трябва малко-малко гледа“, „Продаваш две хляба“… Обичали тютюна, и мъжете, и жените пиели и пушели, и облеклото им еднакво — и на мъжете, и на жените. Децата пак можеш да ги различиш: момчетата имали една плитчица, момичетата — две. Обичали мъниста — накичвали се и по кожусите, и по камасините.
„Камус“ на тунгуски означаваше кожа от крак на елен или лос, от нея именно се правят ботушите — камасини. Тази дума порази Саша с приликата си с индианската мокасини. Този факт потвърждаваше, че тунгусите и северноамериканските индианци водят потеклото си от един корен.
Да можеше да дойде тук с експедиция да изучава диалектите или с геолози, в тази земя лежат несметни богатства. А той е заточен в затънтено село, без право да го напуска, три години ще си пилее времето без полза за себе си, без полза за другите.
Защо го сполетя всичко това? Дали той сам не е виновен? Ако беше разказал за Криворучко, сега щеше да бъде на свобода. А той не разказа, сметна това за безнравствено. Но какво е всъщност нравствеността? Ленин е казал: Нравствено е онова, което е в интерес на пролетариата.
Но пролетариите са хора и пролетарският морал е човешки морал. А да оставяш деца в снега е безчовечно и следователно безнравствено. Да спасяваш собствения си живот за сметка на чужд също е безнравствено.
Последната нощувка бе в село Заимка, на един остров с неочакваното име Тургенев. Дълъг е двайсет и два километра, в доения му край е село Альошкино, в горния — Заимка.
Къщата, където заведоха Саша, беше голяма, просторна, е пристройки и настлан с дъски двор. Хазайката беше едра, представителна старица, която навремето явно е била красавица, хазаинът — сгърчено възрижаво старче, синовете — от черни по-черни брюнети, с гърбави носове и гъсти вежди, същински кавказци, най-големият към четирийсетте, най-малкият на трийсетина, и те имаха жени и деца.
— Сега ще дойде отец Василий — каза хазайката, — с него ще вечеряте.
Дойде един свещеник с руса брадица, с иконописно добро лице, с дъждобран и ботуши, тук се преоблече в домашно расо. Хазайката сложи на масата сушена риба, пържени яйца и мляко. Отец Василий ядеше и разпитваше Саша откъде е и къде отива, къде е роден и какви са родителите му. Каза, че и той е заточен. Но не попита за какво е заточен Саша, и за себе си не каза.
След вечерята отидоха в стайчето, където беше креватът на отец Василий, имаше и малка масичка. Миришеше на нещо остро, църковно.
— Съблечете се, напарете си краката, ще ви олекне — предложи отец Василий и донесе котел с топла вода, усети мигновена слабост и блажено чувство на освобождаване от умората.
Отец Василий стоеше, подпрян на вратата, гледаше Саша с добрите си очи. Сега, когато го огледа по- добре, Саша видя, че е съвсем млад, в първия момент му се бе видял по-възрастен — поради брадицата, поради расото, поради това, че бе свещеник, а в представите на Саша свещеникът трябваше да бъде старец. Имаше чувството, че всички свещеници са от дореволюционните времена.
— Можем да напалим банята — каза отец Василий, — само че е на брега, на връщане ще настинете, а път ви чака.
— И така се чувствувам прекрасно, благодаря — отговори Саша.
— Тук се къпят в бани без комини — продължи отец Василий, — вие в Москва сигурно имате вана?
— Да, имаме вана.
— По нашите краища — каза отец Василий — също има черни бани, та дори се напъхват в печката и се мият. Тук народът е къде-къде по чистоплътен.
— Вие откъде сте? — попита Саша.
— От Рязанска област, Кораблински район, чували ли сте?
— За Рязанска област съм чувал, а за Кораблински район — не.
— Южни краища са нашите — усмихнат заразказва отец Василий, — ябълкови места. Тук няма да видите нито ябълчица, нито крушка, ще ви е мъчно за тях. Боровинките — това са плодовете тук. Е, и френско грозде, ситно, горско. Друго няма.
— Ще трябва да минем и без плодове — каза Саша, с наслада мърдайки пръсти в топлата вода.
— Със сапунче, със сапунче, я дайте аз да ви насапунисам — отец Василий взе сапун и гъба.
— Ама моля ви се, моля ви се, аз сам! — сепна се Саша.
Но отец Василий вече беше намокрил гъбата във водата, насапуниса я и започна да търка крака на Саша.
— Недейте! Бива ли, какво правите! — развика се Саша, опита да изтръгне краката си, като същевременно се страхуваше да не разплиска водата.
— Нищо, нищо — гальовно мълвеше отец Василий, разтривайки крака на Саша, — за вас е неудобно, а на мен ми е лесно.
— Не, не, благодаря! — Саша най-сетне му взе гъбата.
— Е, мийте се тогава — отец Василий избърса ръцете си с кърпата.
— Какво работите тук? — попита Саша.
— Работя, помагам на хазаите, стига ми, дето ме хранят. Добри хора са, отзивчиви. Ако се държите добре с тях, и те се държат добре. Нас сигурно ще ни махнат оттук.
— Защо?
— Заради колхоза. Няма лично стопанство, работа няма, а в колхоза не приемат заточени. Тук има
