и огледа езерото.
Скоро от разни места на езерото се появиха няколко бобри. Други се скриха из малките островчета, където се смятаха в безопасност, тъй като знаеха, че росомахата е лош плувец. И нито един не показа да има някакво желание да отиде на бента.
Росомахата от своя страна също като че ли се отказа да ги причаква там. Звярът не се криеше, а се оглеждаше наоколо с намерение или да преследва жертвата си, или да опита други, по-ефикасни средства, за да я улови. Накрая той се обърна и тръгна към онази страна, откъдето беше дошъл. Вече на известно разстояние от брега, изведнъж се спря, после, обръщайки гръб на езерото, се мушна в гората.
Интересуваше ме дали бобрите ще се върнат на бента, затова реших да чакам, без да напускам засадата си. Бях чакал само пет минути и видях, че тези от тях, които бяха по-далече, се гмурнаха във водата и заплуваха към мен.
Изведнъж чух глух шум. Огледах се — росомахата бързаше към бента. Стигнал до него, звярът започна да се катери като първия път и се улови с дългите си нокти за едно дърво. Движеше се към мене откъм противоположната страна на езерото. Клоните на това дърво стърчаха хоризонтално над преградата.
В това време петшест бобъра се покачиха на бента, смятайки, че врагът е вече далече. Аз вдигнах пушката и стрелях в росомахата. Изплашени бобрите скочиха във водата, а росомахата, вероятно ранена, падна. Изтичах до нея и я халосах с приклада на пушката, но животното го улови със зъби и го нагриза. Накрая го ударих с брадвата и го убих. Не се опитах да го взема със себе си, защото беше съвсем безполезно, а побързах обратно за нашия лагер.
Глава X
ДЪРВЕНАТА КЪЩА
Няма защо да описвам радостта на жена си и децата, когато след завръщането си разказах всичко, което бях видял.
Щом се убедихме, че наводнението беше станало поради задръстването на реката от бобрите, решихме да останем в долината. За нас се откриваха по-обилни източници за забогатяване от рудниците в Мексико.
Кожата на един бобър струва два фунта стерлинги. В долината имаше повече от сто екземпляра. И тъй като женската ражда годишно по пет малки, то в скоро време те щяха да бъдат хиляди. Ние можехме да ги опитомим, като ги храним и унищожаваме враговете им. По този начин щяхме да ускорим размножаването им. Старите щяхме да убиваме и да прибираме кожите им.
Така бихме могли да се върнем в цивилизованото общество с достатъчно количество от тази скъпа стока и да създадем завидно състояние.
Сега вече да се останеше в долината, беше нещо твърде примамливо, да не говорим, че и друг изход нямахме.
И ние решихме да останем в пустинята.
Първата ни работа беше да се погрижим за къща. Разбира се, можехме да мислим само за дървена къща, а за Куджо това беше дребна работа. По време на пребиваването ни във Вирджиния той построи дветри такива къщи в моята ферма — в това нямаше по-голям майстор от него.
Цели два дни Куджо се лута с брадвата из гората. Всяка минута долината екваше от падащите дървета. Франк, Хенри и аз, заедно с нашия кон Помпо, превозвахме дърветата до мястото, което бяхме избрали за построяването на къщата. Така работихме цяла седмица.
Седмият ден беше неделя и ние почивахме. Решихме винаги да спазваме неделната почивка.
След закуската принесохме на Всевишния единствената жертва, която би могла да му бъде приятна — нашите смирени молитви. Мария усилено работи цяла седмица, за да бъдат децата празнично облечени. Взехме ги и тях на разходка край езерото, недалече от брега.
Бобрите, подобно на нас, бяха заети със своите постройки. Техните конусовидни къщи красяха брега. Някои от тях бяха построени на малки островчета. Ние доближихме една от тези къщи и я разгледахме с най-живо любопитство. Тя имаше почти конична форма и приличаше на пчелна клетка. Построена беше от камъни, клечки и кал, размесени с трева. Една част от нея беше във водата. Входът на къщата се намираше под повърхността, така че бобърът, за да излезе от къщата, трябва да се гмурне.
Тези от бобрите, които бяха построили къщите си по-рано, събираха храна за зимата. Тя се състоеше от листа и тънки клончета от разни дървета.
Времето не позволяваше да се строи нов бент. Такава работа бобрите обикновено започват напролет. Виждаше се, че тази колония отдавна беше дошла тук, бягайки от североамериканските ловци или индианци.
Докато следяхме движенията на бобрите и говорехме за навиците на тези занимателни създания, един интересен случай ни показа, че бобрите не са единствените животни, които природата е надарила с необикновена съобразителност.
Почти в средата на езерото имаше голяма група дървета, чиито клони се спускаха във водата. До направата на бента тези дървета са се намирали на самия бряг на потока; сега отвсякъде бяха оградени с вода и образуваха нещо като остров.
По върховете на тези дървета се виждаха някакви малки животни. Те ловко се хвърляха от клон на клон и от дърво на дърво. Това бяха катерици. Изглеждаха силно разтревожени от нещо. Можеше да се допусне, че причината беше присъствието на някакъв враг. Но не ги заплашваше нищо. Те се прехвърляха от дърво на дърво и по клоните се спускаха до самата вода. После, след като разгледаха навред и имаха вид, сякаш че се готвеха да се хвърлят във водата, се изкачиха отново по върховете на най-високите дървета. Те бяха около двадесетина, но поради бързото им прехвърляне от едно място на друго, човек можеше да помисли, че са десеторно повече.
Ние отдавна бяхме забелязали тези животни, но понеже не виждахме в тях нищо особено, не спирахме вниманието си върху техните движения. Сега обаче си дадохме сметка, че тези животинки, които никога не влизат във вода, бяха изненадани от появата на бента. Те бяха затворници на дървото и с ужас търсеха средство да се отърват от този плен.
Едва сега разбрахме причината за възбудата, която цареше сред тях. Недалече от тази група дървета, по течението плаваше неголям дънер — навярно катериците имаха намерение, щом ги наближи, да го използват като сал.
Ние решихме да проследим всичките им движения. Дървото се приближи много тихо. Катериците застанаха срещу него.
Най-сетне то дойде съвсем близо, но все пак от катериците беше на около двайсет крачки. Те се наредиха една до друга в дълга верига и предната се готвеше за скок.
— Няма да се решат да се прехвърлят толкова далече — каза Мария.
Със затаен дъх и с най-голямо любопитство следяхме какво ще направят.
Ето, първата катерица подскочи във въздуха и падна върху плаващото дърво. След нея се хвърли втора, трета и така нататък, докато целият дънер се покри с тези малки животни.
Вече мислехме, че всички са се настанили върху него, но се лъжехме. Когато погледнахме отново дърветата, видяхме там още една катерица. Навярно беше закъсняла.
Горкото животно разтревожено тичаше напредназад. В началото катерицата се хвърляше от едно дърво на друго, спускаше се, изкачваше се, поспираше и гледаше отчаяна след отдалечаващият се „сал“. Впоследствие тя се спусна по едно дърво с твърде дебела кора, която се белеше на едри парчета. Катерицата се зае с едно от тези парчета, които се отделяха от стъблото. Малкото животинче се мъчеше да откърти съвсем парчето кора — то я гризеше от двете страни със зъби и я дращеше с нокти.
Най-сетне кората падна във водата. Катерицата в същия миг се метна върху нея. На това място нямаше почти никакво течение и нямаше изгледи кората да отнесе катерицата далече от дървото.
Но животното ни най-малко не се смути. След като се намести на своята „лодка“, то вдигна широката си опашка като платно и след малко духащият ветрец тласна кората на малкия мореплавател. Той скоро се отдалечи от дърветата и вятърът продължи да го носи след останалите.
Най-после катериците стигнаха брега. Хенри искаше да им пресече пътя, но майка му не му позволи с думите, че тези малки животни заслужават свободата си.
