Много от следващите дни изминаха в построяването на къщата, поставянето на покрив, прозорци, врати и др. Целият дом беше издигнат без нито един гвоздей. Свързахме дъските с кожени ремъци, намокрени във вода. Щом изсъхнат, ремъците се свиват и още по-здраво пристягат всички части.
Пренесохме цялата си покъщнина и си отдъхнахме под покрива на новия дом.
Той далеч още не беше завършен. На следния ден запълнихме всички цепнатини в стените със стърготини, тресчици, камъни и кал. Същото направихме и на покрива. Не остана дупка, през която да мине и мишка.
Подът, който беше съвсем сух, временно покрихме със зелени палмови листа и накрая се получи доста удобен дом, чиито пълни господари станахме ние.
Следващата ни грижа беше да построим подслон за коня.
Щом свършихме обора, се заловихме да направим маса и шест здрави стола. Както казах, ние нямахме гвоздеи. За щастие, аз имах длето и други инструменти, които бях донесъл със себе си от Вирджиния в един голям сандък с надеждата, че ще послужат в нашата ферма в Кайро.
С тези инструменти и сръчността на Куджо успяхме да направим много дъски. От рогата и копитата на елена приготвих чудесен туткал. Трябваше ни ренде за изглаждане на масата, но минахме и без него. Парчетата пемза, които събрахме в долината, ни послужиха да я направим гладка като стъкло.
Не забравяхме и нашите бобри. И те всеки ден бяха заети с работа — хвърляха във водата големи клони и ги вкарваха в колибките си, осигурявайки си храна за зимата.
Малко по малко те се опитомиха. Често даже идваха при нас. Тяхната доверчивост ни подтикна да ги храним от време на време, което те навярно ни най-малко не очакваха.
В края на ливадата, недалече от нашия дом, растяха красиви дървета. Те бяха тънки, малко извити и не по-високи от десет метра, с кръгли светлозелени листа. Цветовете им приличаха на тези на розата, но имаха син, синьобял цвят. Те пръскаха твърде приятен аромат и Мария всеки ден береше букети, които поставяше в чаша с вода.
Жена ми ми обясни природата и свойствата на това ароматно дърво. Беше вид магнолия. Някои я наричат „блатен сасафрас“, а сред американските ловци е известна под името „боброво дърво“. Бобрите толкова лакомо ядат корените му, че често ги употребяват като примамка при ловенето им.
Скоро аз и Куджо се заловихме за работа и с брадвата и копието за няколко часа извадихме от земята много пънове със здрави корени, които пренесохме до брега на езерото. Хвърлихме ги във водата на най- често посещаваното от бобрите място.
Не след дълго те намериха корените. Надойдоха на големи групи и всеки от тях се стараеше да се върне в дупката си с повече корени в зъбите.
През това време нашият запас от месо се свърши и ние решихме да предприемем голяма ловна експедиция.
Групата за тази акция беше съставена от Франк, Хенри и мене. Куджо остана у дома да пази Мария и децата.
Когато всичко беше готово, тръгнахме по горната част на долината. След като се отдалечихме от потока на около километър, видяхме, че гората постепенно редее и на места се срещат поляни, покрити с трева и цветя. Тук много лесно можехме да срещнем кошути. Те предпочитат тези места пред гъстата гора, където често биват нападани от кугуар или каркажу.
Движейки се из тези поляни, скоро видяхме пресни следи. Те повече приличаха на следи от прасета, отколкото на следи от елени, но по големина не отстъпваха на еленовите.
Тръгнахме напред много предпазливо, стараейки се да се прикриваме, доколкото беше възможно, зад дърветата. Накрая излязохме на голяма поляна. Със самото приближаване, за наша голяма радост, попаднахме на голямо стадо.
Доколкото си спомнях, бях чел нещо за тези животни, малко изучени от естествениците и наричани червеноопашатите кошути на Скалистите планини.
Не ги разглеждахме дълго. Искахме веднага да стреляме. Но как можехме да се доближим до тях?
За щастие аз скоро съгледах на отсрещната страна пътека, която навярно водеше към някоя поляна. Ако подплашехме кошутите, те сигурно щяха да побягнат към поляната.
Предпазливо се промъкнахме от другата страна, за да им пресечем пътя за бягство. Франк остана на старото място, а Хенри застана по средата — между мене и Франк — и се скри зад едно дърво. По този начин кошутите попаднаха в един триъгълник. Бяхме сигурни, че няма да избегнат нашите изстрели.
Едва успях да стигна до прохода, когато видях, че стадото отива към Франк. Кошутите все повече и повече го наближаваха. Изведнъж между листата видях облак дим и изсвяткване. Чу се гърмеж, а след него и лаят на нашите кучета.
Една от кошутите се изправи на задните си крака и веднага падна на земята. Другите започнаха да се въртят силно изплашени и след като направиха няколко кръга, тръгнаха към прохода, където ги причаквахме. Те бързо минаха край Хенри и от неговия изстрел падна още една кошута.
Аз не исках да отстъпвам на моите синове. Когато кошутите приближиха, стрелях. Отначало ми се стори, че не съм улучил, но Кастор и Полукс веднага се хвърлиха върху последната и я повалиха на земята.
Аз им се притекох на помощ и като улових раненото животно за единия рог, с един удар го доубих. Кошутата беше ранена в хълбока — благодарение на това кучетата можаха да я догонят.
Събрахме се тримата, зарадвани от големия си успех. Отново напълнихме пушките, сложихме ги под едно дърво и веднага се заловихме да дерем убитите кошути.
В това време Хенри се оплака, че е жаден. Смятахме, че ручеят няма да е далече. Хенри взе чашата и тръгна да търси вода. Скоро от гората се чу гласът му — той ни викаше при себе си. Аз взех пушката си, Франк ме последва. Когато наближихме, видяхме Хенри спокойно да седи на брега на бистър поток и да държи в ръка пълната с вода чаша.
— Защо ни викаш? — попита Франк.
— Опитай тази вода — каза Хенри, — тя е солена като морската.
— Същинска саламура! — възкликна Франк.
Това беше неочаквано щастливо откритие. Децата, измъчвани от жажда, не разбраха моята радост. Те биха предпочели малко прясна вода пред този солен ручей. Аз им обясних значението на находката.
Ние чувствахме нужда от сол. Нямахме нито зрънце от самото ни идване в долината и много се измъчвахме. Който не е изпитвал липсата на сол, той не може да разбере, какво значи да се лишиш от тази груба, но необходима подправка.
Месото на елена, с което се хранехме от няколко дена, беше съвсем безвкусно поради липсата на сол. По същата причина ние никога не можехме да си приготвим вкусна течна храна. А от сега нататък щяхме да имаме достатъчно сол. Аз обясних на децата, че ако изпарим тази вода в котле, ще получим това, което най-много ни е нужно.
Скоро трите кошути бяха готови и накачени по дърветата, за да ги запазим от вълци. След това метнахме пушките през рамо и бързо тръгнахме към къщи.
Радостта на Мария беше неописуема, когато научи за нашето откритие.
Решихме да занесем големия котел при ручея и там да добием солта. Това ни се виждаше по-удобно, отколкото да носим у дома солената вода. Кошутите бяха пренесени още същия ден.
На сутринта, след закуска, отидохме при соления ручей. Отидохме всички заедно: Мария яздеше коня, аз и Куджо носехме момичетата, Франк и Хенри носеха в едната ръка пушките, а в другата — котела. Кучетата тичаха край нас.
Мария беше във възторг от картината, която се откриваше пред очите й. Тя внимателно разглеждаше всички дървета, които срещахме по пътя. Изведнъж радостно извика. Изглежда беше открила някакво ценно растение. Но каза, че ще пази тайната си до вечерта — до завръщането ни в къщи.
— Дотогава много ще се изморите — добави тя, — а това което ще ви кажа, много ще ви зарадва и ободри.
Ние вървяхме по малката полянка, разговаряйки и смеейки се от сърце, когато изведнъж от храсталака изскочи някакво животно и започна бавно да се доближава към нас.
Това беше малко хубаво зверче, голямо колкото котка, с тъмна лъскава козина. То се спря и като вдигна нагоре рошавата си опашка, ни изгледа невинно и глупаво като млада котка. Нетърпеливият Хенри не
