жално блеене.
Къщата на гаучото, както наричат в Южна Америка живеещите в диви условия испански потомци, при цялата си сиромашия, представляваше за пътниците надеждно убежище в тази бурна нощ и те със задоволство се изтегнаха на одеялата си да нощуват.
Сутринта всички се събудиха бодри и весели. Болният също изглеждаше добре и можеше да отговори на зададения му въпрос, какво го е накарало да се крие в тази дива и безлюдна пустиня.
— Принуден съм да се крия тук от врагове — започна той разказа си. — Враговете направиха живота ми мрачен и безрадостен като дълга зимна нощ.
Наричам се Алмагро. Моя родина са онези обширни равнини, известни под името пампаси. Ние сме от рода Валдивия, първите завоеватели и цивилизатори на Чили. Баща ни много ни разказваше на мен и брат ми Педро за храбростта на този славен предводител, който с шепа смелчаци покорил цялата страна, като прекосил Перу от край до край, до южната граница на Чили. Дори отчаяно храбрите араукани не могли да противостоят пред доблестта на Валдивия и били принудени да признаят неговото господство.
Като раздавал завладените земи на своите сподвижници, Валдивия подарил и на нашия прадядо, негов роднина, богата част на изток от Андите, където скоро била създадена цветуща колония. Обаче южните, още непокорени индиански племена, разярени от жестокостта на испанските управители, решили да не оставят на спокойствие колонистите и малко по малко напълно опустошили колонията. Оцелелите от изтребването малко на брой семейства, в това число и нашето, трябвало да бягат в пампасите и там, в гъсталаците, да се крият от своите неумолими врагове.
Те, горките, живеели в голяма беднота. Жилищата им били разхвърляни из пампасите ниски къщици, плетени от клони, покрити със слама и обиколени с прасковни дървета. Такава къщурка, съвършено отстранена от другите жилища, имахме и ние. Изглеждахме съвсем откъснати от всякакво общуване със света. Но баща ми, който се страхуваше от индианците, се беше погрижил да загради къщицата и двора с непроходима ограда от бодливи кактуси.
Ние живеехме бедно, но не гладувахме: садяхме царевица, имахме си кон. Баща ми опитоми няколко лами, които ни даваха мляко и козина, от която мама тъчеше дрехи.
Баща ми ни учеше двамата с брат ми да яздим, да стреляме с пушка, освен това — да четем и пишем, а мама ни научи да свирим на китара.
Мир и съгласие царуваше в нашето семейство. Но от един момент нататък баща ми взе да ходи замислен и угрижен, докато веднъж — о, как добре помня този злочест ден! — връщайки се от лов, бледен и уплашен, завика: „Индианци! Да бягаме!“ Ние започнахме бързо да събираме най-необходимото от покъщнината, а в това време татко разказваше, че той отдавна бил забелязал следи на индианци и днес видял и тях самите. През това време едва бяхме събрали някои неща; оставаше само да се качим на конете, когато внезапно един писклив, пронизителен вик процепи въздуха. За минута оградата ни пламна от всички страни и цяла тълпа дяволи обградиха къщицата. Мама падна в несвяст. Баща ми се наведе да й помогне, но в този миг един удар с нож го остави на място. Брат ми Педро, който се застъпи за баща ни, беше постигнат от същата участ. Мене, тъй като бях най-малък, ме пощадиха, но ме взеха в плен.
След дълго и опасно скитничество из планините индианците ме закараха в селото си. Аз попаднах при вожда Кадегуала, под чиято власт бяха няколко араукански племена, живеещи в подножието на Андите. Той беше човек с благородна, войнствена външност. Аз неволно му се любувах, когато тръгнеше загърнат в дългите дипли на скъпото си пончо, с изкусно изтъкани по него пъстри цветове и разкошни дълги ресни.
— Кажете, моля ви се, Алмагро — намеси се Матилда, — какви са къщите на арауканите и как живеят?
— Нашата къща беше покрита със слама и измазана с глина — това беше най-хубавата сграда в цялото село. Тя беше разделена на две отделения: едното служеше за спалня, която чрез преградки от тръстика се делеше на няколко помещения, а другото — приемна; в нея имаше хубави рогозки, килими и ниски маси. В отделна къща се помещаваше кухнята, снабдена с комини, глинени тенджери, гърнета и кошници. Чашите и паниците бяха също такива, а за лъжици служеха мидени черупки. Храната беше доста разнообразна: хранехме се с мляко, пшеница, картофи, тикви; за месо, да не говорим — то беше в изобилие, имаше дори и домашни кокошки. И помня как на нас с Кариелпа, мъничката дъщеря на вожда, неведнъж ни се беше случвало да плачем, когато колеха някоя наша любимка…
Кариелпа се отличаваше с добро и нежно сърце. При това тя беше тъй прекрасна, каквито могат да бъдат само ангелите в небесата. От своята майка, креолка, тя се беше научила да жали християните, които нейните съплеменници ненавиждаха, и почиташе християнския Бог. Общата кръв още повече ни сближи и нищо чудно, че колкото по растяхме, нежните връзки на любовта все повече ни сближаваха. Междувременно аз възмъжавах, научих се да владея оръжие и станах отличен ездач. Само когато индианците нападнеха християни, аз не вземах участие — ужасно ме плашеше мисълта да проливам кръвта на своите едноверци, а може би и сънародници.
Неочаквано Токи заяви на дъщеря си, че тя трябва да се готви да стане жена на вожда на едно съседно племе. Това известие ме порази като гръм. Буквално си изгубих ума от скръб. Много мислихме с Кариелпа, но на нищо не можахме да се спрем. Тогава пристигна известие, че при едно нападение, завършило с пълно поражение за нашите, Токи бил убит. Верните му войни едва успели да спасят тялото на вожда си от поругаване. За нещастие, мястото на умрелия зае годеникът на Кариелпа. Нямаше време за бавене — оставаше ни само да бягаме. Аз приготвих два бързи коня и през една тъмна нощ ние напуснахме индианското село. Пътят ни минаваше през мрачните усои на Кордилерите, в подножието на които, знаех добре това, на един испански мисионер бе позволено да се засели. Ние скоро намерихме сиромашката му килия. Добрият свещеник преди всичко благослови нашия съюз, после ни даде мулета, по-годни за пътуване през планините, намери ни оръжие с нужните припаси и ни посъветва да се скрием някъде в планинската долина, а после, когато всичко се успокои, да слезем в пампасите и да заживеем като гаучоси.
Така и направихме. След няколкодневно скитничество из планините си харесахме една усамотена долина и решихме да се заселим там. Аз построих жилище, в което постлахме кожите на убитите от мене пуми и алпаки3.
Дълго време нищо не нарушаваше нашето щастие. Аз ходех на лов, ловех вигони, от козината на които Кариелпа тъчеше облекло. Посях дадените ми от мисионера семена, така че освен месо, имахме на масата си и картофи, фасул и царевица. Освен това, опитомих няколко лами и трапезата ни се обогати и с мляко.
Сякаш в награда за този щастлив и спокоен живот, Господ ни даде прелестно момиченце. Сара, както я нарекохме, беше хубаво, умно детенце. Тя се катереше по планината, ловеше шарените папагали или нежните колибри, донасяше ни ароматни ягоди и безкрайно ни радваше с цветущото си здраве. Не можехме да се нарадваме на ненагледната си дъщеря.
Така изминаха повече от десет години. Сара беше вече на девет. Веднъж, най-неочаквано, когато отиде в гората за папагали, тя се позабави малко. Жена ми почувства безпокойство. По нейна молба хукнах да я търся, но напразно обходих всички околни височини. Какво се беше случило? Още веднъж, изгубил вече надежда да я намеря, се покачих на една стръмна скала и — кой би могъл да опише какво почувствах?! — съгледах далече долу да препуска цял отряд диви индианци и сред тях — развяващото се алено пончо на моята дъщеря!
Ужасен и отчаян се спуснах към къщи и изведнъж открих пред жена си цялата истина. Тя, горката, ме изгледа диво и падна в безсъзнание. Разбрах, че я убих със своята непредпазливост. Виках я, молих й се, внушавах й надежда, но жена ми, макар и да дойде на себе си, само клатеше глава, без да произнесе нито дума… Клетата, тя залиня от мъка и наскоро почина.
С нейната смърт жилището ни ми опротивя и аз натоварих на мулетата и ламите покъщнина и припаси и тръгнах да се скитам по планините, напразно търсейки дъщеря си. Най-после, изгубил всякаква надежда, измъчен телом и духом, си построих жилище на това усамотено място, където влачех печално съществуване. Животът ми е тежък и, право да си кажа, съжалявам задето вие, добри хора, ме избавихте!
— Стига сте се отчайвали — каза мистър Мъртън, — вярвайте, че Господ, който ви спаси, очевидно ви води към някаква цел, известна само Нему. Молете се и имайте упование!
От своя страна доктор Луис добави:
— Вие сте здрав, силен човек. Можете да се преселите в други страни и там да принасяте полза на хората, към което и ние се стремим.
