Глава VII
Нашите приятели тръгнаха да разглеждат жилището и, като се изключат свързаните с него тежки спомени, то се понрави дори и на госпожа Мъртън. Плашеше я само опасността от ново нападение на свирепите индианци, но Алмагро заяви, че те всички ще се погрижат да укрепят както трябва новото жилище.
И наистина, преди всичко изкопаха около къщата и градините широк ров, след това с помощта на намерените в пещерата инструменти издялаха дебели, дълги два метра колове, с които заградиха целия имот. Също такава ограда възнамеряваха да издигнат и около „корала“ за животните, но за тази работа сега не оставаше време — трябваше да се заемат с поправката на къщата и с вътрешната й уредба.
Най-напред поправиха покрива, като използваха за това говежди кожи, каквито намериха в голямо количество в същата пещера. После с вътрешни прегради отделиха две спални и една обща стая. След това се заеха да съберат царевицата, една част от която скриха в пещерата, а друга заровиха в земята. Листата и стъблата изсушиха — те щяха да служат за храна на добитъка през зимата.
След изрязването на царевицата на всеки направиха меко легло от прясна шума, покрито с кожа и одеяло.
Освен всичките тези работи, момчетата успяваха да ходят всеки ден и в гората, откъдето носеха яйца и птици. Веднъж, когато отидоха с Алмагро, докараха и една дива млада крава, която бяха хванали случайно. Животното отначало риташе и се дърпаше, не искаше да яде, мучеше неспокойно, но накрая, след седмица, се умири. А след още няколко дни се сдоби с теленце, което, разбира се, стана любимец на момичетата.
Кравата се оставяше да я доят и Нана устрои в пещерата млекарница.
Накрая се прибраха в жилището, защото вече беше време — не само нощем, но и денем от планината започна да вее студ. Мария дотолкова се поправи, че можеше да взема участие в общите домашни работи. Момчетата започнаха да се губят по лов из горите или по реката за риба.
При една от разходките си се натъкнаха на нисък тъмнозелен храст, покрит със зрели шушулки.
— Това е Capsicum Fructesceno, чилийски пипер — констатира Луис, като разгледа растението, — един от най-лютите и безвредни пипери.
Те натъпкаха пълна торба с шушулки и радостно я завлякоха на Нана, която отдавна чувстваше липсата на тази любима подправка на англичаните. Когато Мария видя донесения пипер, тя посочи и в градината също такова растение, посадено от баща й — по този начин пипер имаха винаги, когато им потрябваше.
Така минаваше времето — в работа.
Денят обикновено започваше рано. Докато мъжете бяха на нивата или в градината, жените се занимаваха с ръкоделие: Мария учеше сестрите Мъртън да предат и тъкат тънката козина на ламата и грубата — на гуанакото8 и в скоро време те имаха платове домашна изработка. После идваше време за обяд, а вечер цялото семейство отиваше да се разходи из гората, където се вслушваше в песента на непознати птици и събираше късни цветя. В това време мистър Мъртън обичаше да беседва с децата за хубавите страни на уединения живот, далече от светските съблазни и скърби.
Всички се съгласяваха с него, само момичетата и мисис Мъртън ги измъчваше мисълта да не би кръвожадните зверове да открият тяхното прибежище.
— Чакай, мамо — извика веднъж Том, — аз като че ли открих средство да направим нашето жилище съвършено недостъпно за индианците.
— Какво е то? Да не си намерил топове? — захихика Джек.
— Не се смей! Докторе — обърна се Том към Луис, — аз намерих кактуси… Знаете ли колко страшни са им бодлите! Ако се направи плет от такива кактуси, нито един индианец няма да успее да ни доближи!
— Да, това е добра идея! — съгласи се докторът. — Аз познавам кактусите — някои видове страшно се разклоняват и положително са непристъпни заради бодлите си. Още утре ще отидем и ще изкопаем колкото е възможно повече от тези полезни за нас растения.
На другата сутрин наистина отидоха и макар да довлякоха много растения, самите те се върнаха в плачевно състояние — всички бяха изподраскани от острите бодли. За щастие, сокът на същия този кактус, по съвета на доктора, излезе лечебен за раните. На следващия ден се показаха по-разумни — първо, взеха си ръкавици, направени от заешки кожи; второ, взеха със себе си мулето и коня и с тяхна помощ, на един път довлякоха цяла кола тръни. Още едно-две отивания и кактусите бяха достатъчни за плета. Оставаше само да се засадят, но след три седмици и тази работа завърши благополучно. Сега всичко, дори „коралът“ за добитъка, бяха оградени с двоен ред кактуси, с изключение на тесния проход, който възнамеряваха да защитят с врата. Растенията бяха четири стъпки високи, но те така бързо растяха, че скоро щяха да имат ограда висока 12 — 14 стъпки.
След това се заеха с вратата — направиха я от растящия в планината прекрасен кедър, — Pino Alerse — здрава и добре цепеща се порода. Избраха дърво високо около сто стъпки, отсякоха го, окастриха му клоните и го разделиха на трупи от по осем стъпки. От тях, с помощта на клинове отцепиха дъски и от тези дъски сковаха здрави, дебели врати, които окачиха на кожени клупове.
Когато привършиха работата около жилището, отново започнаха да ловуват, за да приготвят, за всеки случай, запаси за зимата.
Веднъж, когато излязоха с ласа, „бола“ и пушки (Луис и Алмагро — на мулето и коня, а другите — пеша), те слязоха през гората в степта и тук забелязаха цяло стадо коне. На момчетата светнаха очите при вида на тези превъзходни бегачи. Джек не можа да издържи на изкушението, доближи се до едно младо конче, майсторски оплете задните му крака с „болата“ и го повали.
— Ти си щастлив, Джек — извика Чарлз. — Вече имаш собствен кон.
Джек покри главата на пленника с дрехата си и той, щом се оказа на тъмно, изведнъж престана да се дърпа, само трепереше с цялото си тяло. След това го вързаха за шията с ласо, а с другото спънаха свободно краката му и едва тогава го освободиха от „болата“. През това време Алмагро хвана друг бегач, сне юздата от Нигър и със сила натъпка желязото в устата на дивия кон, след което се метна на гърба му. Почувствало чуждия товар, животното започна да скача, да се изправя на задните си крака и хукна напред, стараейки се да хвърли ездача, но той се държеше като закован. Накрая, цял в пяна, дивият кон се покори и позволи да го водят. Междувременно стадото се беше пръснало на всички посоки, като едва не увлече със себе си домашния кон и мулето. С голяма мъка ги възпряха да не се присъединят към дружината на дивите им другари.
Придобивките тържествено бяха поведени към къщи.
— Моя пленник ще го нарека Зефир! — реши Джек. — Той напълно заслужава това име.
— Вие, Алмагро, как ще кръстите вашия бегач?
— Това ще зависи от желанието на моя благороден спасител, доктор Луис, на когото ще имам удоволствието да подаря този превъзходен бегач, след като го усмиря и обяздя! — отвърна скромно гаучото.
Луис беше много трогнат от тази признателност на Алмагро. Той искрено се беше привързал към този добър, честен и услужлив човек.
— Луис, назовете подаръка си Памперо9. Това име много ще му подхожда.
— Слушам! — отвърна с шеговит поклон докторът. — А сега, господа, нека затворим нашите пленници в „корала“ и да ги държим до утре без храна. Това ще бъде първата стъпка към тяхното дресиране. По- нататъшното им възпитание ще зависи вече от търпението и силата на волята на техните укротители.
Ловците послушаха съвета на доктора, а после се върнаха в пампасите, за да продължат прекъснатия лов. Те не чакаха дълго — почти на самия край на гората се натъкнаха на стадо рогат добитък. Алмагро и Луис веднага се затичаха към стадото, което с уплашено мучене побягна в разни посоки.
Една крава с малко теленце се озова съвсем близо до Джек. Той се възползва от случая и с едно изкусно хвърляне на топките повали телето. Майката, като чу жалното мучене на своята рожба, се спря и тръгна към нея. Но в това време от гъсталака изскочи едра пума. С един скок тя се намери до омотаното теленце, за миг му изви врата, метна го на гърба си и изтича обратно в гората, отнасяйки с него и топките. За щастие, наблизо стоеше Чарлз — той се прицели, хищникът се търколи с пробита глава, надавайки
