страшен рев и след минута умря.
Привлечени от изстрела, дойдоха и другите ловци, които през това време бяха убили един грамаден бик.
За този ден ловът беше достатъчен, поради което решиха да се върнат вкъщи. На Нигър натовариха убития бик, кравата поведоха с ласо, телето взеха на гръб, а на пумата одраха кожата и оставиха трупа й на орлите.
Изморени, но доволни, нашите ловци се завърнаха в къщи, където представиха на възхитената Нана втората крава и я зарадваха с телето, от което тя обеща да направи прекрасно филе.
Както вижда читателят, стопанството на нашите приятели ставаше все по-голямо, първоначалното им жилище се превръщаше в колония. Това налагаше да му дадат и име. След дълги обсъждания, с общо съгласие бе решено да кръстят младата колония „Есперанса“10 — надежда.
След като взеха това тържествено решение, пристъпиха към по-нататъшното разширяване на Есперанса и построиха кухня, за каквато Нана отдавна мечтаеше.
За тази цел направиха зад жилището помещение от набити в земята колове. Между тях преплетоха клони, после ги измазаха добре от двете страни с глина и след две седмици имаха просторна суха стая. В нея изградиха огнище, където Нана изкусно приготвяше своите говежди пържоли, пудинги и др. Младежите от своя страна й помагаха кой с каквото можеше: счукваха царевично брашно, биеха масло…
Хванатите коне бяха вече напълно укротени и на тях можеше да се язди, благодарение на което стана възможно от сега нататък да ходят на лов четирима конника: Чарлз — на Нигър, Алмагро — на мулето, а Луис и Джек — на новите животни.
Веднъж цялата тази дружина отиде в гората право на изток, откъдето слезе в степта значително по на юг от мястото, където миналия път имаха такъв сполучлив лов.
Утринта беше хладна и във въздуха се усещаше животворния мирис на бор. Слънцето весело огряваше избледнелите листа и блестеше, отразено в далечните планински върхове. Доста дълго ловците вървяха, без да срещнат друг дивеч освен страхливите агути11, които щъкаха из тревата и едно гуанако, стоящо на пост, за да предупреждава стадото в случай на опасност.
— Алмагро, виж! — извика внезапно Джек, сочейки земята. — Какви големи яйца! Навярно тук някъде наблизо има щраусово гнездо!
— Няма съмнение — отговори гаучото. — Но тези яйца не се излюпват, а се пазят, както се говори, за храна на малките пиленца. Хайде да се скрием зад тези дървета и да погледаме! Я погледнете какъв едър екземпляр идва насам с пилците си! Гответе топките! Непременно ще хванем две-три от тях!
Всички със силни крясъци изскочиха от засадата. Гигантската птица отначало сякаш се стресна, обади се с висок дрезгав глас, после хукна да бяга с бързината на вятър, придружена от малките.
Обаче на Чарлз и Джек все пак се удаде да хванат две пилета. Алмагро веднага им подстрига крилата, после им завързаха краката и триумфално ги помъкнаха към къщи. Из пътя се случи да хванат още един див кон и накрая, пак пътем, срещнаха едно растение, от което Луис ги посъветва да съберат семе — това беше лен и изобретателният доктор реши да го отглежда за тъкане.
Глава VIII
Привлечена от веселия глас на Джек, който с цяло гърло пееше някакъв весел марш, наизскача цялата колония и с изумление загледа чудните трофеи на победата. Чарлз галантно поднесе своето щраусче на Мери, а Мария получи другото от Джек с обещанието да построи за пленниците кошара. От своя страна и момичетата се похвалиха с находки, които бяха открили в големия сандък, носен още от Англия — оказа се, че всички бяха забравили, че на тръгване мисис Мъртън, по съвета на съобразителната къщовница Нана, беше сложила в сандъка, покрай принадлежностите за женски ръкоделия и съдовете, още и семена на всевъзможни градински и овощни растения — тук имаше лук, фасул, ряпа, цветно зеле, карамфил и др.
Решено беше още на следната пролет да засеят тези семена, а засега, предвид настъпващите студове, се заеха с по-неотложни работи. Преди всичко, изградиха в „коралите“ дъсчени помещения с ясли за кравите, ламите и конете. После пристъпиха към построяването на параклис, дълъг дванайсет метра, който разбира се, беше направен също както кухнята, но постлан с камъни и покрит с рогозки от царевични стъбла — последното, както и шиенето на кожени постелки за параклиса беше задължение на девойките. Скоро черквицата бе тържествено осветена от мистър Мъртън и оттогава цялото семейство започна да се събира тук всяка сутрин за молитва.
През това време малките щрауси скоро свикнаха с робството си и, след като се напасяха по поляната, сами се връщаха в определените за тях помещения. Още не беше решено какво да правят с тях. Без съмнение те в бъдеще можеха да дават яйца и перушина, но засега яйца се набавяха само при лов. Вътрешността им служеше обикновено за закуска, а добре разрязаните с трион черупки заменяха чиниите и чашите.
Настъпи вече лошото време — понякога валеше сняг на едри парцали, извиваше се виелица. Колко приятно беше за нашите колонисти да стоят в такова време зад здравите стени, около веселия огън!
Така, с всички тези разнообразни работи, незабелязано дойде и зимата. С пълна сила тя се разрази през месец юли. В скривалището на колонията имаше големи запаси от месо и царевица, достатъчно беше и млякото. Тези припаси се попълваха след всяко отиване на лов с някой и друг заек, гуанако или вигон. Веднъж, при едно от обичайните си излизания, ловците се натъкнаха на далечно езеро, по чиито брегове изобилстваха купчини от изкристализирала на слънцето сол. Те побързаха да напълнят торбите си с тази жизнено необходима подправка, за което Нана много им благодари.
Друг път ловците попаднаха на петнистия хищник на пампасите — ягуара, но щастливо се избавиха с точен изстрел, който го остави на място.
Преди да настъпи пълноводието, когато преминаването на реката щеше да стане съвършено невъзможно, бе решено да отидат още веднъж на екскурзия, за да докарат висока, прилична на бамбук трева, която забелязаха на едно място и която, както смятаха, прекрасно можеше да послужи за стените на постройките. Възнамеряваха да вземат и още сол.
В една ранна студена утрин ловците се отправиха на път. Бяха вече навързали големи снопове трева, бяха сложили върху им буци сол и тъкмо бяха впрегнали в този влек Нигър и мулето, за да потеглят назад, когато Джек, който се беше покачил на едно дърво за гълъбово гнездо, се смъкна презглава долу и бледен, и запъхтян съобщи, че е видял хора.
— Това могат да бъдат само индианци! — отсече Луис. — Преди обаче да предприемем каквото и да било, трябва да узнаем броя на враговете. Я, Алмагро, погледни ти!
Алмагро се покатери на дървото, но веднага слезе с израз на безкрайно учудване.
— Представете си — това не са индианци! Забелязах кола с впрегнати в нея коне!
— Какви ли са тези хора? — в недоумение се питаха един друг ловците.
След няколко минути стана вече възможно да се видят два дълги, покрити фургона. Единият го теглеше кон, а другия — муле. Двама мъже водеха животните за юздите.
Нашите приятели яхнаха конете и дойдоха рисковано близо до непознатите.
— Ох, слава Богу — извика на английски, като ги видя първият непознат — бледен, измършавял човек. — Ако сте християни, няма да ни оставите да загинем!
— Ще направим всичко, което можем — отговори съчувствено Луис. — Но кои сте вие и откъде идвате?
Тук в разговора се намеси другият непознат — снажен и хубав мъж.
— Ние сме роднини. Наричам се Уйлям Дълас, а това е баджанакът ми Хенри Керизърс. В колите са жените ни с едно новородено, а след нас идва слугата ни Джон Армстронг. Това е цялата ни дружина. Ние тръгнахме преди три месеца от Буенос Айрес, за да преминем Андите преди първия сняг. Смятахме да разработваме рудници в Чили. Но по пътя ни ограбиха водачите, ние се объркахме в тези безкрайни пампаси и сега почти умираме от глад. Още един ден и нашите животни щяха да паднат от изтощение, а над нас щеше да надвисне смъртта. Но Господ ви изпрати насреща ни!
— Виждаш ли, Хенри — намеси се в разговора и една дребничка, миловидна, бързо говореща жена, излизайки от колата, — казвах ти аз, че не бива да се отчайваме! Я иди сега при жена си и й кажи да не
