още неколкостотин стъпки по-надолу, за да стигнат до един дол, където Алмагро знаеше няколко пещери, в които можеха да се скрият от толкова честите по тези места планински виелици. Гаучото сподели, че по време на странстванията си неведнъж му се беше случвало да почива в тези пещери.
Но как да слязат в дола? Наклонът беше наистина доста полегат, но плъзгав, а пътечката много заобикаляше и, ако вървяха по нея, щяха напразно да изхабят много сили. Алмагро разреши просто този въпрос, като предложи да се хлъзнат в дола по снега. Първоначално едно такова слизане им се видя чудновато, но после всички се убедиха, че нищо друго не им остава. Хлъзнаха сандъците, куфарите, след тях подкараха животните, от които мулето и ламите (сред тях вече имаше една мъничка, която се появи на бял свят насред планината по време на пътуването) се заспущаха като на шега, а конете — с усилие. Най- накрая се спуснаха благополучно и хората. Издириха и пещерите, за които казваше Алмагро. В едната от тях намериха храсти, събрани преди време от гаучото, за да се намират; под тях беше затрупана цяла торба царевица, която също намериха.
Тази находка развесели нашите приятели, а хванатият случайно от Алмагро в пещерите огромен, тежащ десетина килограма пампаски заек, който се среща и в Андите, окончателно ги доведе до възторг, защото обещаваше за вечеря отдавна изчезналото за тях печено.
Нана действително сготви от заека вкусна гозба, от която всички хапнаха с охота.
През нощта ги разбуди страшен вятър и шум на падащи от планината камъни, придружен от цвиленето и блеенето на изплашените животни.
— Ето от кое се страхувах през цялото време — каза Алмагро, когато се обърнаха към него. — Това са темпоралес4 — страшните есенни виелици. — Сигурна смърт очаква онези нещастници, които застигнат в планините! Трябва да благодарим на Бога, че навреме стигнахме до надеждно убежище!
И наистина, когато отмахнаха камъните, с които вечерта бяха запушили входа на пещерата, видяха че беше натрупало два фута, а снегът продължаваше да вали, въртейки се в дива вихрушка.
Снегът не спря да се сипе още цели три денонощия и нашите приятели започнаха вече да губят смелост — запасите им почти напълно се изчерпаха, а и животните беше трудно да се изхранят.
Само мистър Мъртън, който беше дълбоко вярващ човек, не се отчайваше.
— Не унивайте, приятели — казваше той. — Щом Господ простираше досега десницата си над нас, и сега няма да ни изостави!
Сякаш за да се оправдае неговата дълбока вяра, на четвъртия ден времето внезапно утихна.
Всички, с нетърпение очаквали този момент, побързаха да излязат на чист въздух. Пред очите им се показа неизгледна бяла пелена, която покриваше планини и долини.
Но нямаше избор — трябваше да се отиде на лов, да се намери нещо за ядене. Незабавно Луис и Алмагро се приготвиха за път; към тях се присъедини и неукротимият Джек, въоръжен с копие, ласо и бола.
Ловците тръгнаха. По някое време вървящият напред Джек, се затича към една стръмнина, което подсказваше, че е видял дивеч и… внезапно изчезна от погледите на ловците. Оказа се, че беше пропаднал в снега. Но колко дълбоко, никой не знаеше. Тогава Луис повика младежа и скоро от едно място се показа края на копието му; едновременно с това се чу и глухият, като изпод земята глас на Джек. Нашите приятели веднага решиха какво да правят. Свързаха здраво две копия, завързаха на края им едно дълго ласо и като спуснаха примката му в снежната дупка, извикаха на Джек да се върже, за да го измъкнат. След няколко безуспешни опита им се удаде да издърпат момчето невредимо, но пребледняло, с натъртени ръце и навехнат крак.
— Е, благодаря! — продума Джек. — Сега ме оставете да полежа, а вие недейте изпуска гуанаките — именно заради тях пропаднах!
Наистина, недалече се виждаше цяло стадо от тези животни, които спокойно разриваха тревата изпод снега. Ловците не чакаха да ги подканят отново и тръгнаха в указаната посока. Скоро те успяха да повалят два хубави екземпляра, които едва довлякоха до мястото, където лежеше Джек. Да мъкнат дивеча до пещерата нямаха вече сили, затова Алмагро отиде за мулето си и за въжета, с помощта на които успяха да закарат лова, а също и Джек, когото поставиха върху гуанаките. Докторът прегледа пострадалия крак, сложи му компрес, превърза го и всички седнаха на обяд, който чевръстата Нана приготви набързо.
Глава VI
Козината на гуанаките остригаха и скриха в торби, а лойта от одраните и почистени кожи прибраха най- старателно. Една част от месото заровиха в земята прясно, а останалата нарязаха на дълги ивици, широки — четири дюйма5 и дебели — една трета от дюйма, които изсушиха на огън. Приготвеното по този начин месо, което южноамериканците наричат „чарки“, трае доста дълго. Преди да го варят, обикновено го чукат между два камъка, за да се размекне.
Изминаха няколко дни, но положението на преселниците не се подобряваше. Снегът не намаляваше, а и дивеч нямаше — очевидно беше, че и гуанаките са слезли в ниските долини. При едно изкачване над пещерата, в която се бяха подслонили, Луис съзря долу, на двеста метра под тях, зелена долина. Дотам можеха да се спуснат право по склона с пързаляне. Той опита този път сам и като го намери напълно подходящ, предложи и на другите да се спуснат по същия начин. Младежите с възторг приеха неговото предложение — до такава степен мисълта за едно такова пътуване ги увлече. Само боязливите съпрузи Мъртън в началото не искаха и да чуят за подобен метод на придвижване. Но, след като Луис и Алмагро на няколко пъти се спуснаха върху гуанаковите кожи и винаги се завръщаха благополучно, с което доказаха безопасността на такова пренасяне, Мъртънови най-после се съгласиха и бяха спуснати с голяма предпазливост.
Немалко работа отвориха и животните. Но успяха да подмамят ламите след себе си, като взеха на коленете си малкото им и се спуснаха с него. Майката, виждайки го да се изгубва надолу, започна жално да се лута, потича малко и накрая взе предпазливо да се спуска по стръмнината и бащата — след нея. Когато слязоха в долината и се убедиха, че рожбата им е невредима, ламите най-спокойно загризаха тревата. Коня и мулето подмамиха със сено: мулето първо се заспуска и завърши благополучно оригиналното пързаляне, а горкият Нигър се хлъзгаше и падаше, докато най-сетне се търколи долу с вирнати крака и остана зашеметен. Но след миг-два, като се разтърси, се добра до тревата при другите животни.
В долината беше значително по-топло, отколкото горе; освен това тук имаше сухи храсти и суха трева в изобилие.
Преселниците запалиха огън и отпочинаха около него от мъките. След като пренощуваха, на другия ден продължиха да слизат надолу по направена от мулета пътека. Колкото повече се спускаха, по-често и по- често срещаха храсти и дори дървета, сред които се носеха неспирните крясъци на папагалите. Най-сетне, след още два дни, се озоваха в обширна плодородна долина, най-долната гънка на Андите. Пред тях се простираше широка няколко квадратни мили равнина, заградена с последното най-ниско ребро на планината, а по-нататък се стелеше еднообразната равна степ с блестящите по нея като сребърни ленти реки.
— Оттук трябва да се отбием на север — забеляза Алмагро. — Тези места са ми добре познати. Пътечката, по която вървяхме досега, са я направили свирепите индианци от юг. За щастие, ние още не сме ги срещали. Но все пак е по-безопасно, колкото се може по-скоро да свърнем встрани от пътя им!
Пътешествениците последваха този съвет и, отклонявайки се на север, скоро дойдоха до една голяма гора, която се проточваше през цялата долина, в двата си края поемаше нагоре по планината и оттам се разстилаше полегато в пампасите. Разкошната горска растителност, между която и араукариите6, които отдавна не бяха виждали, им вдъхна бодрост и всички в добро настроение заразглеждаха гората.
Привлечени от шума на течаща вода, младежите навлязоха навътре в гъсталака и скоро излязоха на брега на една рекичка, която весело клокочеше от планината надолу под сянката на надвиснали върби. Те тръгнаха по течението й; брегът беше равен, а въздухът — прохладен и чист. По пътя те срещнаха диви картофи и други растения, от които събраха образци, разчитайки, че все ще им послужат за нещо.
Накрая излязоха на една поляна, където за свое учудване видяха прасковни дървета, приведени от вече узрели плодове.
