Няколко минути нещастницата гледала потресена своето дете, навела са над него и го целувала по бледите устни. Тя не плакала, не викала за помощ — това било безполезно, а и наоколо нямало жива душа. Понякога злощастната майка хвърляла поглед към мястото, където все още плувал кайманът, очаквайки нова жертва.
Освен дълбокото отчаяние на лицето на жената се появила жажда за отмъщение. Тя изтичала вкъщи и след няколко минути се върнала с дълго копие, с което нейният мъж ходел на лов за тигри и други животни. Освен копието индианката донесла ласо, въжета и два ножа.
Кайманът все още бил до брега. Индианката се решила на страшна постъпка. Тя промушила с копието тялото на детето, стегнала здраво ножовете при острието на копието като зъби, а ласото завързала за дръжката. След това захванала края на ласото за едно дърво, тъй като знаела, че нейната сила не е достатъчна за борба с каймана.
Когато всичко било готово, жената хвърлила копието заедно с тялото във водата и се скрила зад храстите да наблюдава какво ще стане. Не чакала дълго. Щом видял апетитното късче, кайманът се хвърлил върху примамката и стиснал мъртвото тяло със своите грамадни челюсти. Кайманите не дъвчат храната си, зъбите им не са приспособени за това — те им служат само за хващане, а езикът — за поглъщане на храната. Като видяла, че кайманът глътнал тялото, индианката бързо скочила и започнала да тегли ласото. Раздал се ужасен рев, който доказвал на нещастната майка, че е постигнала целта си.
Кайманът отчаяно се борел, като ту потъвал, ту отново изплувал на повърхността. Кръв шуртяла от устата и ноздрите му. Той дълго се борил, но малко по малко силите му отслабвали и накрая престанал да се движи. През цялото време обезумялата жена наблюдавала тази сцена и сърцето й горяло за мъст.
С мъка разказала печалната случка, когато се върнал мъжът й. Като научили за това, хората наоколо били ужасени и няколко дни изтребвали кайманите, които видели.
— Това — добави Люсиен — е истински случай, станал преди две години.
— Ужасно е — каза Базил. — Прииска ми се да убия поне едно от тези свирепи животни. Така ще се сдобия и със зъб от крокодил.
Той взе пушката си и тръгна към реката. Наблизо нямаше нито един алигатор.
— Чакай! — извика Франсоа. — Аз ще ги подмамя насам. Скрий се в храстите.
Франсоа, който умееше отлично да подражава крясъците на различни животни, често успяваше да ги заблуди. Той се скри в храстите и започна да лае и скимти като малко кученце.
След няколко минути неговата хитрост привлече много алигатори. Един от тях излезе на брега. Базил го улучи право в окото и грамадното чудовище веднага издъхна. Базил и Франсоа излязоха от храстите и останалите алигатори отплуваха обратно. С помощта на брадвата на Люсиен избиха най-големите зъби от устата на мъртвия крокодил. Вълците и хищните птици щяха да се справят с трупа.
Момчетата вечеряха и легнаха в палатката. Рано сутринта след закуска оседлаха конете и продължиха пътя си.
Глава пета
От Крокодиловия басейн ловците се отправяха на запад, през прериите Опелузас. Не разчитаха да срещнат тук бизони, понеже знаеха, че по това време вече са отишли на запад. Целта на младите ловци бе да проникнат колкото е възможно по-далеч на запад. По пътя си трябваше да пресичат многобройни ручеи и реки, които течаха на юг, към Мексиканския залив. Плитките места прегазваха, а дълбоките преплуваха на конете си.
След няколко дни достигнаха река Сабина, отделяща Луизиана от Тексас. Местността тук беше съвсем друга — по-висока и хълмиста. Растителността също рязко се измени. Горите станаха по-редки и вече не се виждаха кипариси. Замениха ги борове.
Момчетата преплуваха Сабина и се разположиха на западния бряг, решили да прекарат тук цял ден, за да изсушат намокрените си вещи. Лагерът им беше на открито място, където растяха само редки, ниски дървета.
Земята беше покрита с килим от всевъзможни цветя. Лози и други увивни растения оплитаха дърветата, а големите червени цветове на бегонията изпъкваха сред всичко.
Ловците разпънаха палатката си и закачиха вещите да съхнат на яркото слънце.
— Мисля — обади се Люсиен, — че на това място някога е имало стар индиански град.
— Защо? — попита Базил.
— Ето тези купчини пръст, обрасли с храсти, може да са гробове на индианци или останки от изгнили постройки. Освен това обърнете внимание на дърветата — нима не забелязвате нищо особено?
— Абсолютно нищо — отговориха двамата братя. — Погледнете добре.
— Всички тези дървета ми се струват познати — отбеляза Базил. — Ето черничеви дървета, чер орех, портокали, сливи, лози, магнолии.
— Да, но виждал ли си някога всички да растат на едно място? Ето защо смятам, че някога тук е имало индианско селище и тези дървета са посадени от индианците — разбира се, не от днешните, а от древното племе натчеси.
— Натчеси? Така се казва един град на брега на Мисисипи, но не знаех, че има такова племе.
— То сега не съществува, ала едно време е населявало цяла Луизиана. Натчесите, подобно на мексиканците и перуанците, били доста цивилизовани, умеели да тъкат платове и да обработват земята.
— А какво е станало, че са изчезнали?
— Никой не знае точно. Някои испански писатели казват, че племето било унищожено от южноамерикански индианци. Но по-вероятно е да са били покорени от племената крик и чикасо, дошли от югозапад. Колкото били останали от натчесите, се смесили с победителите. Твърде вероятно е тук да е имало тяхно селище, а дърветата да са отглеждани от тях.
Люсиен искаше да продължи своя разказ, но му попречиха редица случки, за които ще ви разкажем по- нататък.
Близо до палатката, между две дървета, висеше гъста мрежа от виещи се лози. Тя пъстрееше от различни цветове, сред които изпъкваха кръглите чашки на червената бегония.
Слушайки брат си, Франсоа гледаше цветовете. Вниманието му беше привлечено от кацналите на тях колибри. Макар че ги има много в Америка, рядко се случва да се видят тези птици. Те са толкова малки и така бързо прелитат от цвят на цвят, щото лесно може да не ги забележите. Люсиен прекъсна разказа си и тримата тихо приближиха към колибрите.
— Ето червеношийка — посочи Люсиен. — Цветовете на бегонията са любимата й храна. Чуйте как бръмчат крилцата й — също като на голяма пчела.
— Гледайте — извика Франсоа, — ето и друга, но тя не е така красива. Навярно е женска — перата й не са толкова ярки… Да ги хванем ли?
— Могат да се хванат само с мрежа, а ние нямаме.
— Да стрелям по тях със сачми?
— Не — каза Люсиен, — сачмите ще разкъсат тези мънички същества на парчета. Убиват ги е макови семена или с вода. Искам да го наблюдавам. Можем да потърсим гнездото им, то навярно не е далече.
Базил и Франсоа отидоха да търсят гнездото, а Люсиен се зае да провери един спорен въпрос: колибрито с насекоми ли се храни или с медоносен прашец. Успя да проследи борбата на едно колибри с пчела, която събираше прашец. Накрая победената пчела трябваше да се отдалечи.
Наблизо се чу възклицанието на Франсоа, който намери гнездото. То беше на един от долните клони на дървото и бе свито от тънки нишки испански мъх, а вътре постлано с мек пух. Представляваше полукълбо с диаметър три сантиметра и лесно можеше да бъде сбъркано с издатина по кората на дървото.
Момчетата пак се върнаха при птичките, продължаващи да прехвръкват от цвят на цвят. Люсиен скоро забеляза, че колибрите се нахвърлят на сините мухи и ги кълват. За него беше ясно, че колибрите са насекомоядни.
Всички тръгваха вече към палатката, когато Люсиен ги спря и им показа някакво странно животно, дето ту пълзеше, ту скачаше между листата. То беше голямо колкото колибри. Тялото му се състоеше от две части, съединени по средата, покрито цялото с остри червеникавокафяви косми. Животното имаше десет
