издигаха все по-нагоре и по-нагоре, накрая съвсем изчезнаха от погледа…
Изведнъж се чу шум, приличен на фучене на летяща ракета, и на върха на едно дърво, чупейки клоните, падна мъртвият окървавен ястреб.
След него с крясък се появи орелът, държащ в ноктите си змията, и се стрелна към дървото. Базил грабна пушката да го застреля, но до дървото можеше да се стигне само с кон. Той възседна своя чер сокол, скоро долетя звук от изстрел и орелът падна на земята.
Това беше последната брънка от веригата изтребления, която момчетата наблюдаваха.
Глава шеста
На следващото утро пътешествениците продължиха пътя си. Няколко дни минаха без особени приключения, но между реките Тринити и Брасос им се случи нещо, което можеше да има печални последици.
През горещите дни обикновено спираха към обяд, за да се подкрепят и да дадат почивка на животните. Така постъпват всички пътешественици по тези места. Пред тях се простираха прериите, през които смятаха да тръгнат вечерта, зад тях остана гората. Прерията беше равна, покрита със зелен трилистник. Нарядко се срещаха ниски дървета, които нарушаваха еднообразието на пейзажа. В далечината започваше гъста дъбова гора. Изглеждаше, че дотам има четири-пет километра, но в действителност бяха повече от петнадесет така измамно действа на окото прозрачният въздух в тези високи области. Местността, в която се намираха, се наричаше „гористи прерии“, тъй като тук все още се срещаха горички и групички дървета.
Едва бяха слезли от конете, когато се чу викът на Франсоа: — Бизони, бизони!
Базил и Люсиен погледнаха натам, където показваше Франсоа, и видяха три големи животни.
Като всички ловци, които за пръв път виждат бизони на свобода, младите пътешественици силно се развълнуваха, още повече че бизоните бяха истинската цел на предприетото от тях опасно пътешествие. Макар че нямаше нито един бял бизон, момчетата все пак решиха да убият някой от тях и започнаха бързо да се съвещават как да направят това.
— Е, разбира се, трябва да ги подгоним — посъветва Франсоа с вид на опитен ловец.
Както белите, така и индианците имат няколко начина за лов на бизони в прериите. Най-често употребяваният е преследването. Ловецът на кон настига бизона, препуска наред с него и стреля в сърцето му. Ако не се цели там, може да изстреля и двадесет куршума в животното, без да го залови. Белите ловци стрелят с пушки, а често и с големи револвери, които имат предимството, че лесно се пълнят по време на езда. Индианците предпочитат лък — изпращайки стрелите една след друга, те могат да убият няколко бизона в едно преследване. Така изкусно владеят лъка, щото техните стрели понякога пронизват цялото животно. Освен стрели по време на лов индианците използват и копие.
Друг начин на лов на бизони е издебване. Ловецът се приближава до животните на разстояние един изстрел и стреля непрекъснато в тях, докато убие няколко. Понякога се скрива зад труповете на убитите животни и продължава да стреля след стадото. Особено важно е през цялото време да се стои срещу вятъра, тъй като при бизоните обонянието е развито по-силно от зрението. Често ловецът облича вълча или еленова кожа и бизоните го допускат по-близо до себе си.
Този начин е много по-практичен от преследването.
Трети начин е ограждането. Използват го обикновено индианците, тъй като при него е необходим голям брой ловци, а белите обикновено не се събират на такива големи групи.
Когато открият стадо бизони, ловците на коне го ограждат от всички страни и постепенно стесняват кръга, с диви викове прогонват животните в центъра, където ги и убиват със стрели и копия.
Всички тези начини бяха известни на нашите млади пътешественици само от разкази на стари американски ловци, които понякога нощуваха в дома на баща им. Полковникът обичаше да разговаря с тях и да слуша техните разкази.
Базил и Люсиен обмисляха плана. Тъй като бизоните бяха само три, всяко от момчетата можеше да си избере един и да го подгони, още повече че вчера беше неделя и конете и ловците чудесно бяха отпочинали. Неделната почивка спазваха по съвета на баща си. Когато обмислиха всичко, решиха да прибягнат до преследването.
Привързаха Жанет с целия товар за едно дърво. Там оставиха и всичко, дето можеше да ги притеснява при лова. Маренго взеха със себе си, понеже можеше да бъде полезен. Яхнаха конете и препуснаха. Всеки си избра по един бизон и приготви пушката и револвера си.
Франсоа постави куршуми в двете цеви на пушката и беше напълно уверен, че ще убие своя пръв бизон.
Но когато се приближиха, ловците бяха поразени от странно явление: кожата на бизоните, обикновено груба и космата, някак подозрително блестеше на слънцето. Братята продължиха да се движат напред, като се вглеждаха внимателно в странните животни.
— Това не са бизони — забеляза Люсиен. — Те не могат така да блестят.
— А какво може да бъде? — попита Франсоа.
— Вслушайте се малко и ще разберете — отговори младият природолюбител.
И тримата се спряха, а до слуха им достигна гъргоренето на пуйки.
— Та това са пуйки! — извика Люсиен, смеейки се.
— А ние ги взехме за бизони!… — разочаровано каза Базил. Смутените ловци отначало се спогледаха сконфузено, ала скоро избухнаха в смях.
— Аз мисля — каза Базил, — че е по-добре да не разказваме никому за това, ще ни вземат на подбив!
— Не се притеснявайте — Обади се Люсиен. — Такива грешки често се случват, дори и на стари ловци. Това е просто оптическа измама. Чувал съм, че веднъж дори врана взели за бизон.
— Е, значи, когато срещнем бизони, сигурно ще ги вземем за мамути — засмя се Франсоа.
И така, разочарованите ловци започнаха да преследват птици вместо бизони.
— Напред! — извика Базил, като пришпори коня си. — Да убием хубава тлъста пуйка за вечеря, все пак не е толкова лошо.
— Но как да се приближим до тях? — зачуди се Люсиен. — Те са на открито, а няма къде да се скрием.
— И не е необходимо. Ние ще ги подгоним, както бизоните.
— Да гоним пуйки! — разсмя се Франсоа. — Те веднага ще хвръкнат!
— Няма! — възрази Базил. — Знам от стари ловци, че често се прави тъй. Защо и ние да не опитаме?
— Добре — съгласиха се Франсоа и Люсиен и всички тръгнаха напред.
Когато приближиха до птиците, ясно разпознаха два пуяка и една пуйка Пуяците, напомнящи пауни с ярката си перушина, се движеха по тревата с разперени на ветрило опашки и вдигнати крила. Явно бяха съперници: пуйката, която стоеше по-настрана беше по-малка и не така пъстра.
Женската първа забеляза приближаването на момчетата и с тревожен крясък предупреди другарите си. Птиците веднага отпуснаха крила и опашки, протегнаха дългите си шии и съвсем се преобразиха. Сега всяка от тях беше висока около метър и осемдесет.
— Колко са хубави! — извика Люсиен.
— Да — съгласи се Базил, — но не трябва да губим време. Ти, Люсиен, подгони пуйката, тъй като твоят кон тича по-бавно. Хайде, на добър час!
Като пришпориха конете си, и тримата препуснаха напред начело с Маренго. След минута се озоваха на сто метра от пуйките. Птиците пробягаха няколко крачки и изведнъж се издигнаха във въздуха, силно пляскайки с крила. От уплаха се разлетяха в различни посоки. Всяко от момчетата си избра по една и я следваше. Люсиен тихо тръгна след пуйката, а Маренго го последва.
Като похвърча малко, пуйката пак слезе на земята и бързо се понесе към най-близката горичка. Маренго пръв се хвърли след нея. Люсиен препускаше след тях. Когато стигна горичката, Люсиен видя Маренго да стои под голям дъб, да лае и маха с опашка. Момчето внимателно приближи и видя пуйката да се крие на един от най-горните клони. Той се прицели, гръмна и птицата тупна на земята. Маренго я хвана, но ловецът
