Базил слезе от коня и започна внимателно да разглежда следите.
— Сега ги разпознавам сред хиляди други — каза той, като изправи. — Маренго!
Кучето се приближи до Базил, който държеше в ръка червеното одеяло на Франсоа. Момчето го подаде на Маренго, за да го подуши. След това Базил пак метна одеялото на седлото си, наведе се и показа с ръка по тревата, за да обясни на кучето по коя посока да тича. То изскимтя и се понесе по следите. Базил скочи на седлото и извика:
— Напред, Люсиен, не трябва да губим от очи кучето — всичко зависи от това. И трябва добре да запомним откъде да се вържем, за да не се заблудим и ние.
При тези думи най-големият брат пречупи една клонка от дървото, покрай което минаваха.
Кучето дълго тича почти по права линия. Момчетата препускаха след него, наблюдавайки го внимателно. Поспирваха нарядко, за да оставят следа на някое дърво. Кучето премина горичката, после пак потича в права посока, след което започна да описва кръгове. Изведнъж спря и започна да рови с муцуна нещо, което се оказа купчина пера.
— Навярно тук Франсоа е убил пуяка — обади се Базил. — Дано Маренго е на вярна следа!
Кучето пак се понесе напред — момчетата го последваха развълнувани. Знаеха, че настъпва решителната минута и всичко зависи от това, ще намери ли Маренго по-нататъшните дири.
Той започна да се лута из множеството пресичащи се стъпки, след което пак се върна на предишното място и внезапно започна да вие.
Братята знаеха, че това е лош признак, и мълчаха, а кучето отново хукна, този път към прерията.
— Боже мой! — извика изплашено Базил. — Маренго пак отива в старата посока!
Кучето отново спря и зави, а когато Базил го повика, то пак се залута. Братята се спогледаха в отчаяние. Следите бяха изгубени.
— Почакай, има още надежда — каза Базил, скочи от коня и повика кучето.
Маренго дотърча при господаря си. Момъкът вървеше бавно и внимателно разглеждаше следите по земята. Като измина седемстотин-осемстотин крачки, попадна на следи от коня на Франсоа, които му се видяха по-пресни, и Маренго отново хукна из прерията. Момчетата препуснаха след него.
Следите не вървяха по права линия, те внезапно завиваха ту наляво, ту надясно, като образуваха зигзаги, които едва не объркаха кучето. Беше ясно, че Франсоа се е лутал в различни посоки, без да знае накъде да върви.
После около три километра дирите вървяха по права линия. Вероятно тук Франсоа беше решил да върви направо, ала както забеляза Базил, тъкмо в противоположна посока от палатката. Следите бяха пресни и кучето тичаше бързо. Неочаквано то пак изви на запад и те видяха, че слънцето вече залязва.
При мисълта за приближаващата тъмнина ги обзе отново страх. В дози места нощта настъпва бързо. А какво ще правят тогава? Вече трудно различаваха Маренго.
— Зная какво трябва да направим! — изведнъж извика Базил. Той пришпори коня си, настигна Маренго и го хвана. — Люсиен, свали си бързо ризата, тя е по-светла от моята.
Люсиен веднага изпълни искането на брат си и му подаде ризата. Базил откъсна ръкавите, пъхна през отворите предните лапи на кучето и стегна яката около шията му, долната част завърза около задните му крака. В това облекло Маренго приличаше на улична маймуна, но в тъмнината се виждаше ясно.
— Сега — извика Базил — вече няма да го изгубим от очи.
— Почакай малко — обади се Люсиен, извади бележника си и написа: „Франсоа, върни се по следите си и ще ни намериш. Ако ги изгубиш, следвай Маренго.“
Той откъсна листа и го подаде на Базил, който го прикрепи към ризата.
Пуснаха отново Маренго, той се втурна по следите, а момчетата препуснаха след него. Измина цял час.
Обикаляйки една горичка, неочаквано попаднаха на ярък огън, който гореше под големите дървета. Опасявайки се да не се натъкнат на индиански лагер, Базил задържа Маренго, а той все се дърпаше към огъня. В този миг огънят лумна нависоко и освети коня на Франсоа и господаря му, който седеше на земята. С радостни сълзи братята се хвърлиха в обятията си.
Франсоа разказа своите приключения. След като убил пуяка, той се заблудил и вместо да се върне по следите си, скитал до вечерта, викал и стрелял. Понякога го нападало отчаяние, отпускал поводите, като оставял коня да върви накъдето иска. Най-после с настъпването на нощта той се уморил, слязъл от своята Котка и я вързал за дървото. След това решил да накладе огън, тъй като бил измръзнал и гладен. За щастие на седлото му висял пуякът, който се канел да пече, когато се появиха братята му.
Като видяха пуяка, Базил и Люсиен разбраха колко са гладни, тъй като не бяха и обядвали. Когато печеното стана готово, момчетата се нахраниха отлично, като не забравиха и Маренго, завиха се в одеялата и заспаха дълбок сън.
На следващия ден станаха рано, закусиха пак от пуяка и тръгнаха да се връщат. Следите вече не бяха пресни и кучето не можеше да им помогне, затова се ориентираха по счупените клонки. Разбира се, трябваше да вървят бавно и често да спират. Ала друга възможност нямаше, трябваше да се върнат при палатката и при всичките си провизии.
Настроението им беше весело, из целия път се шегуваха, главно с Люсиен, който нямаше риза, тъй като Маренго я беше разкъсал. Питаха се и какво ли прави бедната, вързана за дървото, гладна Жанет.
Най-сетне към обед отдалече я видяха.
— Но какво става там? — извика Франсоа.
И тримата спряха в недоумение. С Жанет ставаше нещо странно. Във въздуха се мяркаха ту предните, ту задните й крака, понякога подскачаше с четирите едновременно, а палатката, която се беше смъкнала от гърба й, се удряше о земята при всяко движение.
Момчетата гледаха с любопитство и страх.
— Дали не са индианци? — предположиха те.
— Не, това са вълци — досети се Базил, — трябва по-скоро да я спасим.
Братята препуснаха, а когато наближиха, видяха, че около мулето се бяха струпали някакви животни. Те бяха дребни, тъмни, с дълги заострени муцуни, огромни кучешки зъби и съвсем къса опашка.
— Това са пекари — извика Люсиен, който познаваше тези животни по описанията.
Вързаното муле риташе и пръхтеше, а пекарите издаваха пронизителен вой и го хапеха по краката. Те бяха повече от сто, цялата полянка беше почерняла от тях.
Въпреки опасността момчетата се хвърлиха сред нападателите. Ако не бяха на коне, не биха посмели. И тримата стреляха, убиха три пекара, но пак не успяха да ги прогонят с изстрелите.
Животните хапеха краката на конете, като скачаха толкова високо, щото почти достигаха конниците. Братята здраво седяха на седлата, но не успяваха да пълнят пушките си. Маренго, като опитно ловджийско куче, веднага позна пекарите и благоразумно застана настрана.
Младите ловци разбраха, че трябва да бягат. Базил успя да стигне до, дървото, преряза с ножа ласото, с което бе вързана Жанет, извика братята си и препусна в прерията.
Щом се почувства свободна, Жанет се втурна да бяга, преследвана от цялата глутница пекари. Конете и Маренго бягаха по-бързо от хищниците, ала Жанет беше в опасност. Прекарала почти два дни без храна и вода, тя бе отслабнала, освен това краката й бяха изранени, а палатката, която се влачеше след нея, й пречеше да бяга. Но точно тази палатка спаси мулето. Пекарите се хванаха за нея, измъкнаха я от калъфа и започнаха да я дърпат по земята. През това време Жанет се спусна с всички сили и настигна конете. След няколко километра ловците спряха да починат, тъй като Жанет нямаше сили да продължи. След като изгубиха палатката и други вещи, сега лагеруването им много се опростяваше.
Момчетата се питаха какво е предизвикало нападението на пекарите, които обикновено не нападат сами. Вероятно са подушили пуйките, оставени на тревата. Ако са се доближили много до Жанет, тя ги е ритнала и се е започнало.
Ако не бяха се върнали навреме, от нея не би останало нищо. Обикновено безвредни животни, пекарите стават много свирепи и опасни, когато ги обезпокоят или ранят. Това малко зверче е изключително смело и цялата глутница напада дотогава, докато не загинат всички до един. Случвало се е пекари по няколко дни да държат в обсада мексикански ловци.
