Глава осма
Ловците се разположиха сред стара гора от бели дъбове и лещак. Конете привързаха край един ручей, където имаше сочна трева, а Базил и Франсоа взеха пушките и тръгнаха да търсят дивеч за обяд, тъй като всички провизии бяха разпилени по време на бягството на Жанет.
Момчетата се надяваха да намерят катерички, ала слънцето беше още високо, а те се появяват само сутрин и вечер.
След като не намериха нищо в гъстата сенчеста гора, насочиха се към края й и след стотина метра през последните дървета се провидя прерията. Те тихо се провираха между стъблата, за да не уплашат сърните, дивите гъски и другия дивеч, който се крие по тези места.
В равната прерия, обрасла е ниска трева, нарядко се срещаха големи дървета. Равнината беше пуста. Но когато се вгледаха по-внимателно, недалеч видяха две зверчета: те тичаха по тревата, а понякога приклякваха на задните си крака като малки маймунки.
— Това са диви кучета — обяви Франсоа.
— Не — възрази Базил, — дивите кучета имат по-дълги опашки.
— Тогава какво е?
— Навярно зайци — отговори Базил, като продължаваше да разглежда животните.
— Зайци! — извика учуден Франсоа. — Та те не са по-големи от плъхове! Искаш да кажеш, зайчета?
— Не, точно възрастни зайци.
— Как? — засмя се Франсоа. — Ти не гледаш добре! Навярно ти се струва, че са много далече от нас? Те са само на двеста крачки, а сивата катерица би изглеждала пред тях великан. Какви ти зайци!
— Все пак аз поддържам твърдението си — отговори Базил, — но мога и да се лъжа. Жалко, че го няма Люсиен. Той би ни обяснил.
— Ето го и него — каза Франсоа. — Люсиен, погледни, Базил твърди, че това били възрастни зайци.
— И има право — отговори Люсиен. — Няколко разновидности от тези малки зайци населяват Скалистите планини и съседните прерии. Това е много рядко животинче. Бих искал да се сдобия поне с една кожичка за папа, уверен съм, че той ще остане много доволен.
— Това не е трудно — каза Франсоа. — Да се приближа и да застрелям едно?
— Не — отговори Люсиен, — те веднага ще се разбягат.
— А Маренго не може ли да хване поне едно?
— Не вярвам. Освен това той ще го разкъса. Най-добре е да си останем на мястото. Зайците като че ли се приближават към нас.
Тримата се скриха зад големите дървета. Животинчетата приближаваха право срещу тях. Ловците вече се канеха да тръгнат насреща им, когато изведнъж зад храстите се показа странно животно. То спираше, притискаше се до земята и жадно следеше с поглед малките невинни създания, които скачаха по тревата.
Животното беше голямо колкото куче, жълточервено на цвят, с кафяви петна по хълбоците и също такива ивици по гърба. Тези краски и кръглата глава с котешка муцуна му придаваха сходство с леопарда и тигъра. Но животното имаше щръкнали уши и къса опашка, извита нагоре. По тази опашка, по дебелите крака, а главно по косматите високи уши момчетата познаха риса. Той явно си точеше зъбите за зайците. Не би могъл да ги настигне, затова разчиташе да скочи върху тях. Не беше трудно да долази, скрит зад купчинките миналогодишна трева. Между риса и зайците се издигаше клонесто дърво, а под него растяха трънливи храсти и висока трева. Хищникът приближаваше към дървото от едната страна, зайците — от другата.
Животинчетата се движеха, а момчетата се любуваха на грациозните им движения. На земята пред тях лежеше някакъв странен предмет — като сива космата топка. Заети със зайците и риса, Люсиен и Базил съвсем не я забелязаха, а Франсоа я помисли за купчина суха трева или кактус. Ала видът на тази топка не изплаши дори зайците, които дойдоха съвсем до нея.
Внезапно топката скочи и братята видяха остроносо, четирикрако животно с дълга опашка. Това беше двуутробка. Тя бързо сграбчи с лапи един от зайците, прегриза му главицата и го просна на земята, готова да го изяде. Но тогава зърна риса, грабна жертвата и се скри в храсталака. Рисът изви гръб, скочи напред и обиколи целия трънак, за да види къде се свря двуутробката. След като го обиколи няколко пъти, смело се хвърли навътре. Двете животни изчезнаха от очите на наблюдателите — само по пращенето на сухите клони можеше да се разбере, че между тях се води борба.
След няколко минути двуутробката изскочи от храстите със заека в уста и се покатери по дървото, като обхвана стеблото с предните си крака. Момчетата знаеха, че рисът също много добре се катери, затова се учудиха на двуутробката, която търсеше спасение на такова дърво — не по-високо от десет метра. Рисът с един скок се озова в подножието му и като си отдъхна, подскочи нагоре. Двуутробката седеше на едно от горните клончета. Рисът стигна до нея, ала тя махна с опашка и скочи по-ниско. Той искаше да я последва, но клонът изглеждаше крехък и той се върна обратно, спусна се по главното стебло и полази по същия клон, на който седеше двуутробката. Тя отново се прехвърли от един клон на друг и най-после се оказа на най- долния.
Момчетата мислеха, че ще скочи и ще избяга в гората, но двуутробката се боеше, че рисът ще я настигне, затова не мръдва-ше от мястото си, а продължаваше да виси на най-долното клонче, което се превиваше от тежестта й. Разбира се, то не Рисът полази по клона, като се опита да откачи от него опашката на двуутробката, но не успя. Тогава се изкачи по-високо, ала пак нищо не можа да направи. Озлобеното животно слезе на земята с намерение оттам да подскочи до жертвата, но се оказа, че не може да я стигне.
През това време двуутробката, сякаш за да го дразни, започна да яде заека. Това вече беше много. Разяреният рис отново се покатери на дървото и забравяйки опасността, се метна към двуутробката. Клонът изпращя, пречупи се и двете животни паднаха на земята. Рисът бързо дойде на себе си и с рев се хвърли върху жертвата, като забрави дори за заека, който лежеше до него на тревата.
Но двуутробката изведнъж се сви и пак се превърна в сива топка. Той я подмята известно време, накрая се умори, остави я и се захвана със зайчето.
В този миг Франсоа пусна Маренго и рисът хукна към прерията. Маренго го настигна и след кратка, но отчаяна схватка бързо се справи с него.
Младите ловци прибраха заека и отидоха за мъртвата двуутробка, като разчитаха да я сготвят за вечеря. Ала за тяхно учудване никъде не я намериха. Хитрото животно, престорило се на мъртво, се бе възползвало от удобния случай, за да се скрие безследно.
Тъй като месото на риса не привличаше ловците, а заекът беше съвсем разкъсан, момчетата за пръв път трябваше да си легнат без вечеря.
Глава девета
Братята легнаха на земята близо един до друг. По липса на палатка спяха на открито, под голямо клонесто дърво, завити с одеяла. На разсъмване Франсоа почувства как нещо лепкаво и студено се допря до лицето му и го захапа. Изплашеното момче скочи и събуди с вик братята си. Отначало беше убеден, че го е ухапала змия, но като разтри очи, видя бързо отдалечаващо се животно, съвсем неприличащо на змия.
— Какво е това? — попитаха Базил и Люсиен.
— Навярно вълк. Бутна ме по лицето със студената си муцуна. Погледнете, там са два! — извика Франсоа, като показа двете бягащи животни.
Те бяха големи колкото вълци, ала съвсем черни. Скриха се толкова бързо, че момчетата не можаха да ги разгледат добре.
— Дали не са пекари? — предположи Франсоа.
— Не, тези са по-големи и по-тромави от пекарите — възрази Люсиен.
Момчетата бяха в недоумение. Грабнаха пушките си; не преставайки да се вглеждат в странните обитатели на тези места. Изведнъж до тях се изправи човешка фигура, която сякаш ги приласкаваше.
— Човек и две кучета — пошепна Франсоа. — Може би индианец!
