там овните?
— Може би горе са се родили — забеляза Базил.
— Не — възрази Люсиен. — Горе очевадно няма вода, а без нея не биха могли да съществуват. Овните непременно слизат отнякъде при ручея.
— Тогава тук трябва да има пътека — каза Франсоа.
— За тях без съмнение, но не и за нас. Тези животни могат да пълзят по склона не по-зле от котки и да скачат като катерици. Това им позволявала се спасяват от вълци, пантери и други хищници…
Разговорът бе прекъснат от възклицанието на Базил. Приближиха до източния склон на хълма, който имаше съвсем друг вид. Той беше разрязан от дълбока падина, през която към върха се виеше пътека. Тя се изкачваше сред отломки от скали, кактуси и акации. В дъното на падината се виждаха камъни и течеше ручей, заобиколен от буйна трева и върби.
Когато момчетата дойдоха при ручея, вниманието им бе привлечено от следи, оставени по меката кал. Те имаха продълговата форма и бяха по-дълги от човешки стъпки.
По дълбоките ямички от пет нокти лесно можеха да се познаят стъпките на мечка. Това откритие поизплаши ловците и ги поразколеба да се качат горе на хълма, но тъй като мечката не се виждаше наблизо, храбрите момчета решиха да тръгнат.
До върха стигнаха много трудно. Катереха се, като се хващаха за скалите и корените. Вървяха по едва забележими следи, оставени от овни или други животни. Към средата на пътя стигнаха до отвор подобен на вход на пещера, но отсъствието на растителност и утъпканата трева наоколо показваха, че тук е леговището на някакво животно. Тримата братя мълчаливо отминаха страшната пещера, като страхливо се оглеждаха и бързаха да стигнат върха колкото е възможно по-скоро. След няколко минути видяха плосък връх, покрит с борове, сред които растяха акация, треви, кактуси и алое. Но по-голямата част от площта беше гола и можеше цялата да се обгърне с поглед.
Тук момчетата отново видяха дивите овни, незабелязващи приближаването им, тъй като братята навреме се прикриха в храстите. „Сега трябва да им осуетим достъпа до пътеката и така цялото стадо ще бъде в ръцете ни“, мислеха ловците.
Като оставиха Люсиен и Маренго да пазят пътеката, Базил и Франсоа дебнешком тръгнаха към овните. Пълзяха и се криеха колкото е възможно, дойдоха наблизо и се прицелиха. В това време един от овните изведнъж изчезна зад скалата. Момчетата помислиха, че е паднал долу, стреляха веднага и убиха две животни. Останалите се спуснаха да бягат, но като видяха, че пътят им е отрязан, се хвърлиха в пропастта.
„Сигурно са се убили“, помислиха Базил и Франсоа. Извикаха и Люсиен на мястото, откъдето бяха изчезнали овните. Долу се простираше равнина, но по нея не се виждаше нито един овен.
— Ето ги! — извика Франсоа и показа как бягат далеч в прерията.
Тогава Люсиен забеляза няколко издатини по скалите, по които животните вероятно се бяха спуснали надолу.
Щом стадото изчезна от погледа им, ловците се върнаха при убитите животни и вече се готвеха да ги одерат, когато Базил и Франсоа си спомниха за овена, паднал от скалата. Като се наведоха над издатината, видяха дърво, в клоните на което се блъскаше овенът. Закачен с грамадния си рог, той висеше над пропастта. Тежко беше да се гледат страданията на нещастното животно. Базил стреля в него. И убит, овенът остана да виси в същото положение.
Младите ловци извадиха ножовете… Нарязаха месото на късове, за да го носят по-удобно. Всеки взе част от товара и се насочиха към пътеката. Като видяха, че слизането ще бъде още по-трудно от изкачването, решиха първо да хвърлят долу месото. То нямаше да пострада, а ако се поизкаля — ще го измият на реката.
Като хвърлиха няколко къса в пропастта, момчетата се върнаха и за останалото месо.
Но какви бяха учудването и ужасът, който изпитаха, като видяха долу грамадна космата мечка, която се движеше между късовете месо. Животното беше два пъти по-голямо от обикновена мечка и доста се различаваше от нея. Имаше щръкнали уши, по-зли очи, главата и муцуната му бяха по-широки, ноктите по- дълги. Тя беше толкова заета е вкусното овнешко месо, че дори не забеляза момчетата.
Братята се хвърлиха за пушките си, но когато се върнаха обратно, за свой ужас видяха на дъното на пропастта не една, а три мечки — цяло мечо семейство. Малкото беше съвсем черно, докато родителите му бяха сивокафяви.
Всички с голямо удоволствие гълтаха месото. Старият мечок ръмжеше към мечето, но майката тикаше към него най-хубавите късове.
Момчетата бяха в ужас, толкова разкази бяха чували за свирепостта на тези мечки. Знаеха, че нито един ловец без кон не се решава да нападне американската мечка и дори конникът я напада само когато е уверен в бързината на своя кон, а пространството пред него е открито. Такава мечка можеше да преследва няколко ловци, след като са стреляли в нея. Имало е случай, когато в животното се забиват дванадесет куршума и то пак продължава да се бори. Всичко това се въртеше в обърканите глави на момчетата.
Оказали се бяха в много опасно положение. Не можеха да се върнат в своя лагер от друго място освен по пътеката, където бяха застанали мечките.
На Базил му минаваше през ума да стреля в една от големите мечки, Франсоа, разбира се, одобри тази мисъл, но Люсиен беше против. За да се убие мечка, казваше той, трябва да се улучи в мозъка или сърцето. А от височината, на която се намираха момчетата, на това не можеше да се разчита. Можеше само да се раздразни животното. Но даже и да успеят да убият едната, то другите веднага ще се хвърлят да отмъстят за смъртта й, а за всички нямаха достатъчно патрони.
Доводите на Люсиен подействаха: момчетата продължаваха да стоят тихо над пропастта, като наблюдаваха мечките. Така измина около половин час. През това време животните изядоха месото и вдигнаха глави нагоре, откъдето то бе паднало. Момчетата не успяха да се скрият и мечките ги видяха.
Първата мисъл на младите ловци беше да бягат и те скочиха на крака. Но изнервеният Базил гръмна, а братята последваха примера му. Мечето се търколи по-надолу в пропастта, а най-голямата мечка с яростен рев се хвърли нагоре. Момчетата нямаха време да напълнят отново пушките си и затичаха по площадката.
След малко спряха и се огледаха: ранената мечка току-що се беше покачила на скалата и се канеше да ги преследва.
Беше ужасен миг. Мечката стоеше на не повече от триста метра зад тях! Какво да правят?
— На дърветата! — викна Базил, като си спомни, че сивите мечки не се катерят по дърветата.
Всички се хвърлиха към първите попаднали им дървета. Нямаше време да избират, раненото животно беше вече на двадесет крачки. Момчетата бързо се изкачиха по стеблата.
Мечката ревеше от ярост и тичаше от едно дърво към друго, като се мъчеше да хване долните клони, изправена на два крака. Тя силно клатеше дървото и драскаше с нокти по кората. Дървото, на което седеше Франсоа, беше ниско и мечката така силно го клатеше, че Франсоа можеше да бъде свален на земята, но момчето, ободрявано от братята си, мъжки се държеше. След като не успя, мечката отиде да тръска дърветата, на които седяха другите двама братя. Тя обели цялата кора и така дълбоко забиваше зъбите си в стеблото, че момчетата се страхуваха да не прегризе стеблото. Разбира се, мечката лесно би могла да го направи, ако се беше сетила.
Най-после тя се отчая от неуспеха, започна да ходи напред-назад под дърветата, а после се изтегна на земята и се престори на заспала.
Но какво стана с майката и мечето? Никой от тях не се показваше на върха. Дали не бяха и двете убити? Маренго благоразумно избяга на другия край на площадката, като старателно се криеше от мечката.
Положението на младите ловци сега беше по-лошо от когато и да било. Не можеха да слязат от дърветата, без да рискуват Да попаднат в лапите на мечката, а да седят дълго на тънките клончета на борчетата, беше много мъчително. А слънцето печеше силно и те изнемогваха от горещина. Ако мечката останеше дълго под дървото, те трябваше да избират: или да бъдат разкъсани веднага от нея, или да загинат горе от глад и жажда.
Пушките на момчетата останаха на земята и те не се решаваха да слязат за тях. И точно в това непоносимо положение, като че напук, за пръв път успяха да видят бизони — целта на тяхното дълго пътешествие.
