ястребите, което е цяло щастие за тези птици, като се има предвид храната, която употребяват.
— Това ято се събира тук от всички страни — каза Франсоа, — много от птиците сигурно са прехвръкнали сто километра.
— А може би и двеста — добави Люсиен, — такова разстояние за тях е нищо. Ако знаех точно времето, когато трупът е бил забелязан от първия ястреб, бих могъл да кажа от какво разстояние са дошли останалите.
— По какъв начин? — заинтересуваха се Базил и Франсоа.
— Първо: те всички са хвръкнали насам по едно и също време…
— В едно и също време? — прекъсна го Базил. — Но как е възможно това, когато някои от тях са били на двеста километра?
— Разстоянието тук няма значение — възрази Люсиен. — Те всички са полетели насам почти по едно и също време. При търсене на храна ястребите правят огромни кръгове, които се пресичат помежду си. Щом някой ястреб види мърша, той моментално се спуска надолу, неговият съсед „по кръг“ вижда това движение, разбира какво означава и прави същото, а след него следващият и по-следващият…
— Но как разбират, че техните събратя са открили плячка? — недоумяваше Франсоа.
— Ако Базил е далеч в прерията, ти ще можеш ли да познаеш по движенията му, че преследва дивеч?
— Разбира се.
— Така постъпват и ястребите, които имат по-остро зрение от теб и до тънкост разбират всяко движение на подобните си. Доказах ви, че са тръгнали по едно и също време, а тъй като ястребите летят в права посока към плячката, като знаем скоростта на летенето им и времето, когато са пристигнали тук, можем да определим изминатото от тях разстояние. Ако предположим, че първият ястреб е дошъл тук преди два часа, и приемем, че всички ястреби са летели със скорост петдесет километра в час, можем да заключим, че някои са изминали досега по сто километра. Вярна ли е сметката ми?
— Във всеки случай интересна е — забеляза Базил.
— Но какво чакат сега? — попита Франсоа. — Защо не ядат овена?
Въпросът на Франсоа беше напълно естествен. По-голямата част от ястребите, вместо да се нахвърлят на трупа, спокойно седяха на скалите и дърветата.
— Навярно чакат овена да започне да се разлага, тъй като го предпочитат така — предположи Базил.
— Напротив, ястребите повече обичат прясна храна.
— Но тогава какво им пречи да го ядат? — продължаваше да пита Франсоа.
— Пречи им дебелата кожа. Ястребите нямат силни нокти като орлите. Те че са в състояние да разкъсат кожата и чакат, докато тя омекне от разлагането.
Това обяснение беше вярно, тъй като всеки от новодолетелите ястреби се хвърляше върху овена, но щом виждаше, че не може да се справи с него, отлиташе и спокойно кацаше на скалата или дървото.
Но след известно време момчетата видяха, че някои ястреби започнаха да кълват месото, където бе попаднал куршумът на Базил. Раната, разбира се, се увеличи и всички останали птици побързаха да се струпат върху трупа. След по-малко от пет минути дървото и овенът бяха покрити с птици. Борът не издържа такава тежест, изпращя и се пречупи. Чу се пронизителният крясък на орляка от птици, а тялото на овена тежко падна на по-долните скали.
Между птиците настъпи суматоха, но те скоро се успокоиха и отново се нахвърлиха върху плячката.
Кожата на овена се бе разкъсала при падането и сега те лесно можеха да го кълват. Бързо се струпаха всички, съскаха, удряха се една друга с криле, човки, нокти, проявяваха злоба и хищност. Младите ловци е любопитство наблюдаваха всичко, което ставаше пред очите им. Франсоа погледна към кръжащите отгоре ястреби и изведнъж извика:
— Вижте! Бял сокол!
Базил и Люсиен вдигнаха глави и видяха бяла птица, която плавно разсичаше въздуха. Тя се виеше по- високо от ястребите, но и на такова разстояние изглеждаше по-голяма от тях.
Момчетата, които никога не бяха виждали такава птица, се питаха каква ли е големината й.
— Тя е три пъти по-голяма от ястребите — реши Люсиен. И неговата сметка беше приблизително вярна.
Каква беше тази птица? Лебед? Не, тя имаше съвсем друг полет. За пеликан, бял ибис или рибар, които момчетата добре познаваха, също не можеше да се говори. Бял орел? Но те никога не бяха чували за бели орли. По летежа си птицата най-много приличаше на сокол или ястреб.
Птицата започна да се спуска и момчетата с интерес я наблюдаваха, когато изведнъж се показа и друга бяла птица. Скоро и двете се озоваха на двеста метра над земята, започнаха бавно да кръжат и да се спускат към мястото, където се бяха събрали ястребите.
Денят беше ясен и на слънчевата светлина птиците изглеждаха особено красиви. Отблизо вече не бяха съвсем бели. Горната част на тялото им имаше красив жълтеникав цвят, а крилата — блестящ кафяв оттенък, краят на опашката беше черен, а цялата долна част на тялото и крилете — млечнобели. Главата и шията на тези птици бяха съвсем без перушина и покрити с яркооранжева и червена кожа. Тези два цвята не се сливаха, а образуваха нещо като правилна рисунка. Около шията си имаха нещо като яка. Над червенооранжевите им човки се виждаха израстъци, напомнящи гребен на петел.
— Никога не съм ги виждал по-рано — каза Люсиен, — но все пак мога да определя какви са тези птици.
— Какви? — нетърпеливо попитаха Базил и Франсоа.
— Това е царят на ястребите.
В този миг двете грамадни птици стремително се спуснаха към мършата, а всички останали ястреби се разлетяха на всички страни, като останаха на почтително разстояние.
Без да обръщат внимание на никого, новодошлите птици започнаха усърдно да кълват овена и след няколко минути външността им така се измени, че станаха противни за гледане — цялата им глава, шия и гърди бяха изцапани с кръв.
— Да се опитаме ли да убием поне една от тях? — попита Франсоа.
— Не — отговори Люсиен. — Да ги лишиш напразно от живот, би било грешно, а ако искаш да ги разгледаш по-отблизо, имай търпение.
Люсиен беше прав. След половин час птиците бяха изяли толкова, колкото можеха да погълнат, и започнаха тежко да се разхождат по земята. Като видяха, че птиците не могат да се издигнат, момчетата се затичаха към грамадните хищници и с помощта на Маренго ги хванаха.
Но те не задържаха дълго своите пленници, тъй като миришеха на мърша не по-малко от самия овен.
Когато се върнаха при конете, ловците забелязаха, че ястребите пак се събраха на предишното място и дояждаха остатъците от овена. Към тях се присъединиха няколко вълка, които ту прогонваха птиците, ту ръмжаха под силните удари на техните крила.
Без да чакат края на тази отвратителна сцена, момчетата възседнаха конете и отново тръгнаха из прерията.
Глава шестнадесета
Най-сетне стигнаха до голяма бизонова пътека и тръгнаха по нея. Пътят водеше на север и беше трудно да го изгубят, тъй като беше покрит с ясни следи от бизони. Затова момчетата бяха весели, като се надяваха, че съвсем скоро ще видят бизони. Но не бе съдено тези надежди да се осъществят скоро. Животните, които всяка година извършваха своето пътешествие на север, през пялото време тичаха, почти без да се спират, и не беше лесно да се стигнат.
През нощта пътниците трябваше да се отбият доста настрани от пътя заради конете, тъй като след минаването на бизоните по пътя не беше останало ни стръкче трева. Липсата на храна започна силно да безпокои момчетата. На втория ден месото от мечката свърши, тъй че трябваше да си легнат без вечеря. А минаваха през местност, където нямаше никакви животни освен бизони, вълци и много рядко антилопи.
На третия ден гладът започна да мъчи младите ловци, наоколо не се виждаха ни птици, ни животни. Към
