В югозападната част на прерията, сякаш за да дразни момчетата, се движеше тъмна маса от тези огромни животни. Бизоните отиваха на север и дори да успееха да се спасят, момчетата не биха могли да стигнат стадото. Това зрелище хвърли ловците в още по-голямо отчаяние, особено като си представиха, че в огромното стадо можеше да има и бели бизони. Момчетата продължаваха да наблюдават тъмната маса, когато изведнъж се чу радостният вик на Базил:
— Ето там, там, гледайте в средата! Как блести на слънцето! Бял! Наистина бял!
И тримата радостно завикаха, като временно забравиха за опасността, в която се намираха. Техните викове събудиха мечката, която лениво се изправи на крака и пак започна да реве. Видът на страшния звяр върна момчетата към грозящата ги опасност.
Минаха няколко часа, а ловците все още стояха на дърветата и гледаха ту мечката, ту движещата се маса бизони. Два пъти им се стори, че виждат белия бизон, но очите им се измориха от напрежение и вече не можеха да мислят за нищо освен за болката, която усещаха от неудобното седене по тънките борови клони. Те умираха от жажда, изгубили всяка надежда за спасение.
След известно време мечката отново легна и заспа. Базил не беше в състояние да търпи повече мъки и реши да опита да намери изход от трудното положение.
Като направи знак на братята си да стоят спокойно, той се смъкна по дървото и тихо, като котка, тръгна към пушката си. Щом я грабна, Базил отново скочи към дървото.
Мечката се събуди от пращенето на клончетата, скочи на крака и се спусна към бора. Ако това бе станало преди миг, Базил би си изпатил, защото муцуната на мечката почти достигна краката му. Но той беше спасен и сега спокойно седеше на дървото, като пълнеше пушката си.
Колкото и да е странно, но мечката сякаш разбра какво й се готви и застана по-далеч от дърветата. Като обикаляше наоколо, тя намери остатъците от убитите овни и започна да яде. За точен изстрел не беше достатъчно близко, но в желанието си да я накара да се приближи или да я прогони въобще Базил стреля. Куршумът попадна в плешката, звярът зарева от болка, но все пак продължаваше да яде. Базил стреля отново и този път улучи мечката в главата, което страшно я разяри.
Животното остави месото, изтича до дърветата и пак започна да друса ту едно, ту друго. Когато мечката се приближи до дървото на Базил, момчето напълни пушката и стреля, като изпразни целия заряд в разтворената уста на мечката.
Когато димът се разпръсна, момчетата видяха животното, простряно неподвижно на земята.
Всички веднага слязоха от дърветата. Франсоа и Люсиен се втурнаха за пушките, напълниха ги и тримата се насочиха към пропастта. Измъчвани от жажда, те не се бавиха да разглеждат убитата мечка, а искаха по-скоро да се спуснат при ручея.
Момчетата се надяваха, че майката и мечето са убити и пътят е безопасен. Но какво беше разочарованието им, когато видяха долу мечката!
Положението не беше се подобрило много. Пътят им беше отрязан от мечката, която можеше да остане там дълго време. Да останат горе и да я чакат да си отиде, беше почти невъзможно — измъчваше ги непоносима жажда.
Тогава на Люсиен му хрумна щастлива мисъл. Като погледна големите кръгли цветове на кактусите, той си спомни, че те често са облекчавали жаждата на пътешествениците. Момчетата изтичаха към растенията, резнаха ги по малко с ножовете и се освежиха от скритата в тях влага. Мечката продължаваше да стои на същото място и беше невъзможно да се върнат в лагера. Оставаше да се надяват, че през нощта тъмнината ще им помогне да се промъкнат незабелязано.
За нещастие нощта бе лунна и слизането по пътеката беше не по-малко опасно, отколкото през деня.
До момчетата достигаше хъркането на мечката, край която не можеха и да се надяват да минат незабелязано, но дори и да я нямаше, слизането по такъв стръмен склон през нощта беше много опасно. Затова решиха да чакат утрото.
Цяла нощ те не спаха. Долу се чуваха цвиленето на конете и ревът на Жанет, на които отговаряха вълците. Всички тези звуци, особено зловещото хъркане на мечката, не оставяха момчетата да дремнат нито минута.
Мечката все още стоеше долу на пътеката, сякаш пазеше своето мъртво дете. Братята, особено Базил, започнаха да губят търпение. Изпитваха глад и жажда, която сокът на кактусите не можеше да утоли, а само временно облекчи. Мечтаеха за глътка студена вода. Бизоните безследно изчезнаха и ловците може би нямаше да имат друг случай да ги срещнат, да получат това, за което толкова много изтърпяха. Трябваше на всяка цена да се измъкнат. Базил предложи да предизвикат мечката да ги нападне, като стрелят в нея. Вероятно тя ще се изкачи горе, където ще я сполети участта на първата мечка. Люсиен предложи двама от тях да обиколят площадката, за да видят дали няма още някое удобно място за слизане, а през това време третият да наблюдава мечката.
— Жалко, че нямаме въже с нас — каза Франсоа, — бихме могли да се спуснем по него.
— Колко сме глупави! — извика Базил. — Как не се сетихме за това по-рано! Елате, сега ще наглася всичко.
С тези думи той бързо тръгна към мястото, където бяха убити овните. Извади ловджийския си нож и започна да прави ивици от кожите. Люсиен разбра какво ще прави брат му и започна да му помага, а Франсоа отиде да наблюдава мечката.
Момчетата здраво завързаха нарязаните ивици, като пъхнаха във възлите пръчки от боровите дървета. Скоро направиха стълба, дълга около тридесет и пет метра.
След това в края на хълма намериха бор, завързаха единия край на стълбата за дървото, а за другия привързаха Маренго, трите пушки и един голям камък, за да изпитат здравината й.
Когато товарът бе спуснат благополучно долу, от тежестта на камъка стълбата се удължи още повече. Пръв се спусна Франсоа, като си почиваше на пръчките, които му помагаха да се хлъзне много бързо надолу. Втори се спусна Люсиен, а трети — Базил. След по-малко от половин час и тримата бяха в прерията и без да губят време, се отправиха към лагера си. Там набързо накладоха огън, подкрепиха се с малко мечешко месо, оседлаха конете и продължиха пътя си.
Глава петнадесета
Този път решиха да вървят на запад, докато срещнат следи от бизони. След това да завият на север и по следите да настигнат видяното вчера стадо.
Когато минаваха край западната страна на хълма, видяха ято големи птици. Това бяха ястреби. Момчетата си спомниха за висящия на дървото овен и погледнаха нагоре. Животното все още се люлееше на клоните. То беше привлякло ястребите, които бяха повече от сто. Някои от тях кръжаха из въздуха, други се спускаха на върха на скалата или по клоните на бора, често кацаха по овена и се мъчеха да пробият кожата му, което не им се удаваше.
Ловците спряха срещу скалата, на която бяха ястребите, и започнаха да ги наблюдават. Интересно им беше как ще се справят птиците с овена. Без да обръщат внимание на тяхното присъствие, ястребите продължиха работата си.
— Трябва да са дошли отдалеч — каза Франсоа. — Но как са разбрали? Нали когато убихме овена, тук нямаше нито един ястреб?
— Довело ги е навярно обонянието — отговори Базил. — То е много силно развито при тях.
— Ни най-малко — отговори Люсиен. — Това е грешка на всички кабинетни учени. Напълно доказано е, че ястребите имат много по-слабо обоняние от много други животни.
— Но тогава как са могли да намерят тази мърша?
— Благодарение на зрението си. Това сетиво при тях действително е развито до съвършенство.
— Но как е станало това? — чудеше се Базил. — Виж, някои идват от изток, а хълмът се намира между тях и овена. Как са могли да го видят?
— Не казвам, че са го видели, но други от птиците, които са били по-близо, са видели овена и са полетели насам. Останалите са ги последвали.
— Твоята теория е по-вероятна.
— Тя е доказана от много опити с ястреби. Така са открили пълното отсъствие на обоняние при
