напоиха я с консервираща мас, която Люсиен носеше със себе си, и внимателно я натовариха на гърба на Жанет.
Ловците се простиха със своите приятели и тръгнаха да се връщат, а индианците ги изпратиха до границата на Луизиана. Момчетата благополучно пристигнаха вкъщи, където бяха радостно посрещнати от баща си и от Юго. След като получи желаната кожа, старият полковник беше най-щастливият човек. Той се гордееше със своите момчета повече откогато и да било и с голямо удоволствие слушаше разказите за техните приключения по време на експедицията за белия бизон.
Книга трета
Ловци на китове
Глава първа
Лично за мен на земята няма по-интересен кът от Луизиана. Там за пръв път стъпих на американския материк. Напуснах училище, завладян от страстна любов към природата. И сега тук можех да се наслаждавам на неповторими и девствени природни красоти.
В това отношение Луизиана може да предложи всичко. Нейната обширна територия, много по-голяма от Англия, е покрита ту с гъсти гори, ту с прерии, където често пъти няма да видиш дори конска пътека, а нерядко гората и прериите преминават в непроходими блата. Тук растителността е пищна, изобилна, почти тропическа. Могат да се изброят повече от сто вида тукашни дървета, между които: магнолията, която много прилича на лавъра, с листа като че ли лакирани и огромни цветове; палми с ветрилообразни листа; мрачни кипариси, чиито клони са декорирани със сребрист мъх. Ако растителното царство на Луизиана ми доставяше истинска наслада, то какво да кажа за царството на животните? Безчислени стада от елени бродеха по саваните; из горите се разнасяше ръмженето на пуми, които властваха необезпокоявани над по-малките животни; вълци, рисове, лисици, порове, еноти.
В реките, заливите и лагуните царуваше чудовищният алигатор, който всяваше ужас сред рибите, четириногите, водните птици и сред всичко живо, което би имало нещастието да се приближи към неговата уста или да попадне под ударите на ужасната му опашка. Близо до водите живееха големи птици с блестящи пера, като белия рибар, луизианските жерави, синия рибар и най-блестящия от всички останали, облечения в червено фламинго.
За мен, страстния ловец, Луизиана беше обетована земя. Още с пристигането си се впуснах в обиколка, за да изследвам най-дивите части на нейните блата, равнини и гори. Но все още Не бях удовлетворен. Нито веднъж не срещнах фламинго. Почти се отказах да видя наред с другите си ловни трофеи и фламинго когато случаят ми помогна. В хотел „Сен Шарл“, където живеех, срещнах един господин. В него нямаше нищо забележително. От останалите го отличаваше само военната му униформа. Запозна ни общ приятел. Така започна приятелството ми с капитан Меси, командир на митническия катер „Бдителни“, пуснал котва в устието на Мисисипи.
Веднъж, когато обядвахме заедно, разговорът засегна лова. Заговорихме за животните, които се срещат из тази страна. Признах пред него, че имам силно желание да посветя част от времето си на лов за фламинго, както и досегашните си неуспешни опити. Дори изразих съмнение в съществуването на фламинго в Луизиана.
— Фламинго! — извика капитан Меси. — Аз настоявам, че тук ги има. Лично аз съм стрелял по цели ята!
— На кое място? — попитах аз.
— По целия бряг на изток от устието на Мисисипи. Срещат се главно в околностите на остров Баратария. Навярно знаете този остров, където старият пират Лафит обикновено пуска котва.
Това неочаквано разкритие усили желанието ми да отида отново на лов за фламинго. Вече бях взел решение да направя пътешествие до острова на пиратите.
— Ако, разбира се, това е възможно? — изказах аз известно съмнение.
— Защо мислите, че не е възможно? — попита капитанът. — Ако сте човек, който би се задоволил с гостоприемството на един митнически кораб, то бихте били желан гост на „Бдителни“. На моя кораб можете да прекарате седмица, дори месец, стига да желаете. Аз се ангажирам да ви заведа на такива места, където можете да убиете достатъчно фламинго, за да напълните с тях цяла лодка!
Приех с радост поканата. Двадесет и четири часа след това бях вече на палубата на кораба и ние отплавахме към устието на Мисисипи.
Верен на своето обещание, капитан Меси ме заведе в онези места, където живееха птиците фламинго. След като направих голям лов на фламинго и задоволих любопитството си, оставих птиците на мира. Освен интересите на ловеца и естественика сега в мен се събудиха и други интереси. Тези брегове будят исторически спомени: за проучванията на Луизиана от испанеца Де Сато и колонизацията на страната, ръководена от французина Ласал. Но капитан Меси ми разказваше не само за Луизиана я за нейното минало. Научих за няколко приключения, в които той беше участвал. Капитанът бе играл не една роля в живота, но, както скромно добавяше той, тези роли никога не са били блестящи! Той бе взел участие във всичките войни в Тексас. На младини беше се включил в революционните войни на Южна Америка. А много по-рано, още като юноша, беше преживял редица приключения, не по-малко интересни от разказите му за обсади и сражения. Тогава е бил китоловец. На колко много опасности и рискове е бил изложен животът му! Изтръпвах, слушайки го, но същевременно научавах много интересни сведения и описания на моретата и животните, които живеят в тях. И искам да съобщя всичко това на моите млади или стари читатели. Това, което имам желание да ви разкажа, са неговите приключения, изложени в същия ред, в който той сам ми ги разказа.
И така, читателю, вече си предупреден. Не ти разказвам аз самият, а капитан Меси, който действително е ходил на лов за китове.
— Родих се на село, в глуха гора — започна капитан Меси своя разказ. — За първи път моите очи видяха светлината в източния окръг на щата Ню Йорк. По онова време там беше рядко населено. Въпреки това още от най-ранно детство чувствах влечение към морската служба. Вероятно това свое желание съм наследил от баща си, който също бе морски офицер. Но тъй като баща ми бе починал по време на корабокрушение, майка ми не искаше да стана и аз моряк.
Морето й бе отнело съпруга и тя твърдо вярваше, че то не ще пощади и сина й.
Не мога да кажа, че познавам баща си. Бях малък, когато морето го отне завинаги от нас. Но в детските си години бях слушал много неща за него и само едно добро нещо: „Истински моряк от главата до петите“. Тази фраза винаги се повтаряше, когато ставаше дума за баща ми.
Вълнението, което изпитвах от разказите за неговите подвизи, разкри моето призвание. Слушах тези разкази всеки път, когато идваше някой гост в нашата къща. Моята страст към морето растеше от година на година въпреки усилията на майка ми да я пресече и да ме отклони от морето. Тя мечтаеше да стана юрист. Ето защо се стремеше да ме възпита в това направление. Мъчех се да убедя майка ми да ми позволи да постъпя моряк. Но тя остана глуха към моите молби. Органичната й омраза към морето беше по-силна от моите молби.
В продължение на няколко години този въпрос често пораждаше спорове помежду ни. Понякога ставаха доста бурни. Аз се защитавах с най-различни аргументи — майка ми мъжествено посрещаше моите атаки и обикновено тя излизаше победителка. Най-после, след като се убедих, че никога не ще отстъпи да стана моряк, избягах от къщи.
Отпътувах за Ню Йорк. Нямах никакво намерение да остана в този град, но оттам всекидневно отплаваха кораби към всички краища на света. Няма друго пристанище, където биха могли да се видят наведнъж толкова много кораби с различни знамена.
Докато се настаня като моряк, изпитах редица затруднения, които едва не ме доведоха до отчаяние. Бях на шестнадесет години и макар да бях напреднал доста в учебните занятия, нямах понятие за нищо друго, бях напълно неспособен да си изкарвам хляба както на сушата, така и по вода…
Бих се съгласил на всичко вече, когато съдбата ме срещна с един човек, който за щастие или за нещастие оказа решаващо влияние върху съдбата ми.
Този човек беше капитан на китоловен кораб. Не се запознах с него на кораба му, тъй като той бе
