закотвен на Нюбедфорското пристанище. Запознахме се на крайбрежната улица в Ню Йорк. Бях ходил на борда на един параход, който заминаваше за Западна Индия, и си предложих услугите, но както винаги получих отказ. Вървейки по улицата, се бях замислил за печалната си съдба, когато чух глас зад себе си:
— Хей, млади човече, елате насам, искам да ви кажа няколко думи!
Тъй като наоколо нямаше никой друг, за когото да се отнасят тези думи, аз се спрях. В същия момент познах човека, който говореше с капитана на парахода, който бях напуснал преди малко. Този господин се приближи до мен и каза:
— Наистина ли искате да пътувате по море? — И без да ми даде време да отговоря, продължи:
— Зная много добре, че имате силно желание да пътувате по море. Няма ли да ви бъде приятно да направите едно малко пътешествие с мен? Имате изнежен вид, но това не е толкова важно. Не сте само вие такъв на борда на „Летящият облак“. Там е безопасно и не е така лошо. От време на време работата е тежка, но мисля, че вие няма да обърнете внимание на тази дреболия. Това не трябва да ви спира, ако у вас тече кръвта на моряк. А аз съм уверен, че това е така. Достатъчен ми е само един поглед, за да разбера това. И така, бихте ли имали нещо против, ако ви предложа да станете blubber hunter2?
През време на този странен разговор, от който разбрах само половината, той не преставаше да мести цигарата си от единия ъгъл на устата в другия. Всичко това ме накара да помисля, че може би се подиграва с мен. Неговият последен въпрос затвърди това мое мнение. Нямах ни най-малко понятие какво е „blubber hunter“.
— He! — сухо и отсечено отговорих аз. — Всичко, каквото желаете, мога да бъда, само не и „blubber hunter“ — завърших аз с дълбоко презрение.
Готвех се да му обърна вече гръб и да си тръгна, но последният ми поглед, отправен към този оригинал, изведнъж промени мнението ми за него. Той беше в разцвета на силите си, около четиридесет — четиридесет и пет години. В израза му нямаше нищо, което да отблъсква. Изглеждаше весел, дори комичен благодарение на маниера, с който пушеше цигарата си. Тази цигара, здраво стисната между зъбите му, винаги образуваше остър ъгъл с повърхността на лицето му. Горящият край на цигарата ту се издигаше до края на носа му, ту се спускаше по-ниско от брадичката му. Той изслуша моя сух и груб отговор, изгледа ме от главата до краката и проговори:
— Значи всичко друго, само не и „blubber hunter“? Да, вие наистина сте чудак! Значи тъй! Приемате да служите на кораб при каквито и да е условия. Не отричайте. Сам чух какво говорехте.
Значи твърдо отказвате да станете китоловец? Позволете ми да ви кажа, младо момче, че може да получите още по-лоша служба и че въпреки надутата ви външност моите юнаци от „Летящият облак“ имат право да се смятат не по-малко важни от вас.
Той се обърна и с бързи крачки започна да се отдалечава. Тогава разбрах грешката си. И наистина, от мига, в който извади от устата си „снаряда“, изразът на лицето му съвсем се промени. В него нямаше вече нито следа от ирония или глупост. Лицето му стана решително и сериозно.
— Моля, господине! — извиках аз след него с тон на разкаяние и извинение. — Виждам, че стана недоразумение. Моля да бъда извинен. Съвсем не ви разбрах, че под думите „blubber hunter“ разбирате китоловец. Ако знаех, че това е така, веднага щях да се съглася. Ще бъда много щастлив, ако ми дадете тази длъжност.
— Да, мое момче — отговори той, като се спря. — Аз също схванах, че между нас стана недоразумение. Оставям настрана всички неясни изрази и отново ви предлагам: искате ли да станете китоловец?
— За мене няма нищо по-приятно от това, господине! Предпочитам да бъда китоловец.
Говорех истината, тъй като по онова време професията на китоловеца, поне в Съединените щати, бе на голяма почит. От нея можеше да се направи състояние. Но не това ме съблазняваше. Бях привлечен от романтичната страна на професията, приключенията, опасностите, дръзките начинания и въобще от целия този свят, в който често се случва да чувстваш, че животът ти виси на косъм.
— До утре! — каза капитанът. — Ще ви дам всички необходими указания. Ще ме намерите в хотел „Кораб и котва“ на пристанището Пек. Попитайте за капитан Дринкуотър от „Летящият облак“. Корабът е на котва в Ню Бедфорд. Ще ви очаквам в десет часа, мое момче. Бъдете точен, ако желаете да станете китоловец!
След това той пак захапа цигарата и ме остави сам на крайбрежната улица.
Глава втора
На следващия ден в десет часа аз се явих в хотел „Кораб и котва“. Разделих се с капитана едва след като вече бяхме подписали договора и вече бях член на екипажа на „Летящият облак“. Капитанът ми посочи къде ще намеря кораба и ми заповяда веднага да тръгна.
След двадесет и четири часа бях в Ню Бедфорд, на борда на „Летящият облак“, а една седмица след това вече плавахме в Атлантическия океан по посока на нос Хорн. След като го минахме, навлязохме във водите на Тихия океан, който, както тогава, така и сега си остава главното място за лов на китове.
На борда на „Летящият облак“ имаше още неколцина младежи като мене, които за пръв път излизаха в морето. Но с бързината и схватливостта, характерни за американците (простете ми тази лека проява на национално тщеславие), те в скоро време се научиха да понасят трудностите. Бързо постигнаха всичко, което е необходимо да се знае при маневрирането на един кораб. Още не бяхме стигнали до нос Хорн, и екипажът вече се справяше отлично с всичко. Ала върху цялата тази картина имаше едно петно. Нашият капитан съвсем не беше такъв, какъвто трябваше да бъде.
Дринкуотър, преведено буквално, означава водопиец. Никой не би могъл да има по-неподходящо име. Много повече на капитана би прилягало името „дринкрум“ т.е. — ромопиец. Може да се каже, че той изпитваше ненавист към водата и не пиеше нито капка от нея. Всъщност не беше лош човек. Беше великодушен, добър и щедър, но под влияние на рома неговата необузданост стигаше до крайност, като можеше да бъде сравнена само със страстта му към любимото му питие, рома „Санта Крус“. Неведнъж тази му страст ставаше причина да излага на опасност не само себе си, но и екипажа, и кораба. Той много обичаше да се хвали, че „Летящият облак“ е най-добрият от всички кораби, че може да плава с всичките си платна, макар вятърът да е като ураган. И наистина корабът имаше добър ход. Но аз познавах кораби, които можеха да му съперничат по бързина и сигурност, дори нещо повече. Но всеки, който би имал смелостта да каже тази истина, веднага и завинаги щеше да бъде изключен от списъците на капитана. Когато беше под влиянието на рома, той виждаше враг, който иска да го изпревари, във всеки срещнат по пътя кораб. Тогава той зарязваше всяка работа, заповядваше да се вдигнат всички платна и гонитбата започваше. В такива случаи той хвърляше такава енергия, като че ли гонеше награда.
Бяхме на лов за кашалоти. Насреща ни се беше задал един и приготвихме лодките за спускане в морето, когато на хоризонта се показа наш съперник — друг китоловен кораб. Движеше се по вятъра и също бе излязъл за кашалоти. Кашалота, който другият кораб искаше да улови, беше много по-голям — мъжки — от този, когото ние преследвахме.
— Кълна се в Йосафата! — извика капитан Дринкуотър. Това беше едно от любимите му възклицания. Поставяйки до очите си далекогледа, той продължи: — Ако не се лъжа, това е „Смелата Сара“… Да, гръм и мълния! Това е тя! Напред, юнаци, да покажем на стария Босток как се ловят китове!
Неговата заповед бе изпълнена веднага, защото, трезвен или пиян, капитан Дринкуотър не допускаше ни най-малко противоречие. Веднъж дадена, заповедта се изпълняваше, дори и при най-лоши последствия за нас. В дадения случай капитанът не бе удовлетворен, защото „Летящият облак“ се компрометира в своята бързоходност.
Преди да доближим „Смелата Сара“, тя пусна лодките си, кашалотът бе убит и вдигнат на борда на кораба.
Когато бордовете на двата кораба се доближиха, капитан Босток ни извика:
— Много късно, Дринкуотър, много късно! Ако знаех, че „Летящият облак“ идва след мен, бих му хвърлил въже, за да го взема на буксир. Най-добре ще сторите да се върнете при вашия кашалот, който, струва ми се, преследвахте. Само трябва да бързате, за да успеете да го заловите!
Никога досега не бях виждал такова разочарование по лицето на нашия капитан.