Докато маневрирахме, за да се върнем пак при кашалота, който не ни беше съдено да видим отново, капитан Дринкуотър заповяда да му донесат ром и така — чаша след чаша, докато не се наложи да го отнесат до каютата му, тъй като не можеше да се движи сам.
За щастие на кораба имаше един офицер, който по навици и темперамент беше пълна противоположност на капитана. Това бе помощникът на капитана — Елидж Кофън, но по силата на фамилиарността, царуваща на кораба, всички го наричаха Лидж Кофън.
Роден в Нова Англия, той бе истински китоловец в пълния смисъл на думата. Самото му име сочеше това: Фенимор Купър, кръщавайки един от смелите си герои „Дългия Том Кофън“, бе взел името от живота. И наистина, по целия бряг на Масачузет, от Ню Бедфорд до Бостън, няма да се намери село, в което да не се среща фамилията Кофън.
Няколко месеца плавахме из Тихия океан на лов за кашалоти, които се срещаха често там. Специално за такъв лов беше пригоден и „Летящият облак“.
Тогава петролът още не беше открит и спермацетът струваше много скъпо. Ето защо ловът на кашалоти докарваше добри пари. Ние попаднахме на добро място на осемстотин километра от Чили. Почти всеки ден срещахме кашалоти и убивахме поне по един.
Нашият капитан продължаваше да пие, вкусът му към рома се засилваше паралелно на нашите успехи. Тази прогресия криеше известна опасност за екипажа, но, както и да е, потръгна ни. Към Коледа имахме толкова китова мас, колкото можеше да носи „Летящият облак“. Още стотина бурета и нашият товар щеше да бъде пълен. Естествено, бяхме в отлично настроение, затова решихме да отпразнуваме Коледа тъй весело, както някога са празнували на корабите този голям празник.
Сутринта на Рождество Христово палубата бе почистена, всички струпани по нея предмети бяха вдигнати, след това бе измита и изтрита с пемза, също както на военните параходи.
След свършване на работата моряците облякоха най-хубавото си облекло, което пазеха в куфарите си. Някои така се бяха издокарали, че можеше да се помисли, че ще има бал и на Него непременно ще присъства кралицата на Сандвичевите острови.
Само един от екипажа стоеше настрана и изглеждаше, че невзема никакво участие в трескавите приготовления за празника — офицерът Елидж Кофън. В това радостно коледно утро, когато всички си подхвърляха шеги и се смееха от сърце, Елижд Кофън беше по-мрачен отпреди. С една дума, този ден външният му вид отговаряше на името му3. Но никой не му обръщаше внимание. Той обикновено не взимаше участие в развлеченията на екипажа. Ако ставаше въпрос за молитви обаче, той на драго сърце би се включил, дори би поел инициативата. Трябва да се отбележи, че въпреки студения му и сдържан характер Лидж Кофън не събуждаше у екипажа неприязън.
Слънцето премина зенита и апетитната миризма от кухнята ни напомни, че наближава обяд. Вече започвахме да се облизваме, когато един познат вик прозвуча отгоре и изведнъж промени физиономиите ни:
— Кит!
Не искам да лъжа и смело мога да потвърдя, че никога друг път този възглас не е възбуждал по-малко ентусиазъм на борда. По някои лица се изписа израз на истинско отчаяние. Да се заемем веднага с лова на кашалота, би означавало да се откажем от всички удоволствия през този ден, но капитан Дринкуотър не беше човек, който ще обърне внимание на тези съображения и не би си позволил да пропусне щастливия случай. Дори да допуснем, че той би проявил благосклонност този път, неговият помощник не би закъснял да му напомни професионалния дълг. Едва думата „кит“ замря в ушите ми, и един глас попита:
— От коя страна?
Този зловещ глас беше на Лидж Кофън, който тичаше към кормилото.
— Отдясно — отговори дежурният. — Ето го пак.
Моряците от „Летящият облак“ не биха били истински китоловци, ако запазеха хладнокръвие в подобни минути. След десет секунди всички се струпаха край борда, като се взираха напрегнато в океана.
Когато китът за втори път изпусна своя фонтан от солена вода, беше на повече от километър от кораба. Съдейки по това, че струята беше само една, разбрахме, че пред нас е кашалот, и то много едър.
— Кълна се в Йосафата! — извика капитанът. — Той има сто тона мас! Това тъкмо ще допълни нашия товар, стига да го хванем.
— Момчета — продължаваше той, — на работа! Това е едно прекрасно животно! Погледнете как се движи — бавно, като работен вол. Сякаш ни казва: преследвайте ме, ако смеете! Още сега спуснете лодките, трябва да го хванем!
При всеки друг случай капитанът не би говорил с такъв възторжен тон, а просто би извикал: „Лодките в морето!“
Сега той виждаше, че екипажът не е склонен да лови кашалота, появил се така неочаквано. Миризмата от кухнята привличаше по-силно, отколкото китът. Освен това всички бяха облечени празнично и в такъв случай не искаха да се занимават с друга работа. Ако този кашалот беше животно с обикновени размери, едва ли би представлявал голямо изкушение. Но този екземпляр, от който можеше да се извади сто тона мас, не можеше да ги остави безучастни. Кой китоловец би устоял на такова силно изкушение?
— Момчета — извика капитанът, — непременно трябва да го убием! Да отложим за малко обяда и да уловим животното! Обещавам ви двойна порция от моя най-добър „Санта Крус“.
Глава трета
Екипажът на „Летящият облак“ не се нуждаеше от това обещание, за да се реши.
Капитанът едва бе свършил, когато на кораба се разнесе вик:
— Отлично! Готови сме!
— Лодките в морето и право срещу него. Сто долара на първата лодка!
След няколко мига лодките бяха спуснати в морето и екипажите тръгнаха.
Случайно попаднах в лодката на старшия офицер. Бяхме шестима. Четирима, в това число и аз — гребци, един на кормилото и старшият офицер. Сгрявани от надеждата да вземем сто долара, всички вършехме чудеса. Четиримата гребци бяха млади и силни момчета. Освен това при нас беше най-добрият кормчия от целия екипаж. Благодарение на него, когато се приближихме до кашалота, най-близката лодка беше на сто метра. След минута нашият кормчия се изправи, застана здраво на мястото си, прицели се със своето копие и дълбоко го заби в шията на кашалота. Ние бяхме първи, заслужихме си стоте долара и викахме радостно, за да събудим завист у другите лодки. Изведнъж върху лицето на Кофън се показа уплаха и той извика:
— Настрана! Настрана!
Започнахме да гребем с всички сили и ненапразно. Трябваше да избегнем удара от опашката на кашалота който разпени около себе си морската повърхност. Ударите на огромната опашка следваха един след друг.
— Внимание, той се отдалечава!
Едва се чу този вик и чудовището полетя по посока на вятъра. То се носеше с бързината на кон, скъсал юздата, като отнасяше копието, а болката го вбесяваше.
Нашето въже се размотаваше със страшна бързина. Щом стигна края си, то рязко се обтегна и лодката се понесе много бързо. В продължение на цял час буквално летяхме по повърхността на морето, все по посока на вятъра. Скоро изгубихме от погледа си другите лодки, а също и „Летящият облак“. Започна да ни става страшно. Самият кормчия показваше безпокойство. Що се отнася до Лидж Кофън — той бе съвсем спокоен. Един от нас предложи да се отреже въжето и да се пусне кашалотът на свобода, но Кофън не обърна никакво внимание на това.
— Не! — бавно произнесе той с дълбок глас, сякаш се готвеше да запее псалм. — Няма да го изпуснем току-тъй. Той получи вече един удар, сега трябва да получи и втори. Може би цял месец няма да ни се случи такъв хубав лов, а времето след месец не ще е много благоприятно да се обикаля нос Хорн. Погледнете, той няма да издържи дълго. Не забелязвате ли, че кръвта му изтича.
Наистина беше така. Погледнахме стария кашалот и видяхме, че излизащата от гърлото му вода имаше червен цвят. Това беше ясно доказателство, че копието беше засегнало важни кръвоносни органи на животното. Бяхме толкова уверени, че ще го хванем, щото съвсем забравихме за другите лодки и за кораба.
