лек ветрец. Постепенно нашата недоверчивост отстъпваше място на надеждата. Всички се изкатерихме горе при знамето. Гледахме натам, накъдето ни посочи офицерът. Наистина различихме бяло петно, което не би могло да бъде крило или гръб на чайка. Беше платно, платно, надуто от вятъра. Скоро корабът се приближи доста и ние познахме „Летящият облак“.
Тогава от нашите уста, или по-точно от сърцата ни, се изтръгнаха горещи възклицания и признателност към Бога, чиято воля ни спаси от смъртта. Повече не мислехме за дългата агония, изведнъж забравихме всичко.
На двеста метра от нас корабът спря и спусна три от най-големите си лодки. Беше ни достатъчна само едната. Но капитан Дринкуотър си знаеше работата. Макар и доволен, че е успял да намери своите хора, той същевременно не забрави да прибере и кита, от който би получил най-малко сто тона мас.
Що се отнася до нас, ние се хвърлихме в първата лодка, която приближи до кита. Не без труд се качихме на борда на „Летящият облак“ и когато най-после бяхме на палубата, едва се държахме на краката си. Явихме се пред капитана.
— Къде е Бил? — попита ни той веднага, след като забеляза, че сме пет, а не шест души.
— Той се удави! — отговори старшият офицер. Отговаряйки, той ме гледаше втренчено, сякаш за втори път ме предупреждаваше да запазя тайната.
Аз я пазих, докато той беше жив. Бих ли могъл да постъпя по друг начин, когато му дължах живота си?
С маста от стария кит нашият товар се попълни. Нямахме какво повече да правим през този сезон в Тихия океан. Ето защо тръгнахме обратно към Ню Бедфорд, където пристигнахме благополучно. Вместо една година моето първо плаване продължи повече от две години, както обикновено се случва. Можеше да се очаква, че завинаги съм се излекувал, ако не от страстта ми към морето, то поне от страстта ми към лова на китове. Но аз не виждах нищо по-добро. Споменът ми за приключенията, или по-точно за нещастията ми, възбуждаше у мен приятно вълнение и ме подтикваше да започна отново. Без съмнение бях видял смъртта в очите, ала привлекателното в цялата история бе това, че и аз имах някаква роля в нея. И почувствах, че този начин на живот ме влече. Това ме накара отново да постъпя на „Летящият облак“.
Притежавах вече познанието и опита на истински китоловец и вече можех да предлагам услугите си, без да се посрамя. Дори можех да избирам между корабите, които заминаваха за Атлантическия, за Тихия или Индийския океан. Но аз останах верен на моите другари, освен това искрено се привързах към капитан Дринкуотър. Той беше прекрасен човек въпреки някои лоши привички. Като оставим настрана голямата му страст към спиртните напитки, той беше уважаван като добър моряк, смел ловец и великодушен човек. Макар и да не чувствах такава искрена симпатия към старшия офицер, все пак изпитвах към него другарско разположение и чувство на благодарност. Аз не можех да не мисля за трагичния край на Бил, но не можех също така да забравя, че този човек ми спаси живота, излагайки на опасност своя живот. Имах и друго основание да предпочитам „Летящият облак“. Капитан Дринкуотър реши този път да остави на спокойствие кашалотите и да започне лов на китове, известни под името „боухед“ (кръглоглави). Тези китове са най- големите. Казват, че те най-често се срещат в полярното море, в онази част на Ледовития океан, дето започва нагоре от Беринговия пролив.
Ние щяхме да вдигнем платна, щом капитанът продаде спермацета. „Летящият облак“ бе отново пребоядисан и ремонтиран.
Може би читателят мисли, че съм използвал това време, за да изпълня своя дълг към майка си, като отида да я видя, да я помоля да ми прости за скръбта, дето й причиних с моето бягство от къщи? Уви, читателю, аз не сторих това. Задоволих се само да й напиша писмо, че съм жив и се готвя за ново пътешествие. Да изпълня своя синовен дълг ми попречи и това, че „Летящият облак“ замина по-скоро, отколкото предполагах. По-късно научих, че тя се примирила с мисълта, че съм моряк.
Майка ми не разполагаше с много средства и не можеше да се сърдите поне един от синовете й в желанието да си изкарва сам прехраната излагаше живота си на опасни приключения. Аз не знаех нищо за лошото състояние на работите й, когато за втори път заминах — вече не като прост работник, а като моряк. Освен това в главата ми вече се въртяха примамливите приключения, които ме очакваха отвъд Беринговия пролив.
И досега за мен думата „океан“ означава неизмеримо и бездънно водно пространство. Но трябваше да обуздая фантазията си, когато видях отблизо полярното море. След като преминахме Беринговия пролив и влязохме в Ледовития океан, забелязахме, че този океан прилича на широк пролив и че може да се хвърли котва навсякъде. Няма ли силен вятър, повърхността му е гладка и спокойна като езерна. Дълбочината му е много по-малка от дълбочината на другите океани.
Тридесет години преди да попадна там, географите знаеха съвсем малко за това море, започващо отвъд Беринговия пролив.
В един прекрасен ден, към средата на юли, „Летящият облак“ мина остров Диомед и хвърли котва около североизточния нос, на няколко километра от брега. Морето беше съвсем спокойно и остана такова през цялата нощ, ако можем да наречем това нощ. Полярният кръг започва от Беринговия пролив и през юли слънчевият диск се спуска зад хоризонта не по-ниско от своя диаметър. Дори в полунощ няма пълна тъмнина, а само полусянка. Няма нужда от лампа или свещ, за да можеш свободно да четеш вестници. Във всяка минута на двадесет и четирите часа на денонощието могат да се търсят китове и да се ловува.
От мястото, където бяхме спрели, на запад се виждаше арктическият бряг, тъжен и пуст. Трудно е да си представиш нещо по-меланхолично и непривлекателно. Докъдето погледът ти стига, се виждаха откъснали се ледени маси, които се движеха като ледена река покрай бреговете. Ние не се плашехме от тези блокове, защото нито тежестта им, нито големината им можеха Да представляват опасност за нашия кораб, направен солидно.
Първата нощ, която прекарахме в полярното море, дежурихме, а лодките бяха готови, в случай че се появи кит. Всички кораби правеха така, но китове не се виждаха. Ние чувахме гласовете на моржовете, ала не забелязахме нито един кит. Но капитан Дринкуотър не беше човек, който може да бездейства. Той заповяда да се вдигне котва, да се поставят платната и да се насочи корабът на запад, като предполагаше, че там ще срещнем китове. Другите кораби също вдигнаха котва и отплаваха на различни страни.
Използвайки лекия попътен вятър, скоро се отдалечихме на двадесет километра в морето. В това време капитанът отиде в каютата си, за да подремне.
Когато отново се яви на мостика, той се заразхожда, потривайки ръце, сякаш лекият ветрец караше кръвта му да се движи по-бързо. После заповяда да дадат закуска и се обърна весело към помощника си:
— Е, мистър Кофън, ето ни най-после във великолепното полярно море, където има чудесен лов. Какво ще кажете?
— Откакто сме тук, още не сме видели мас — рязко отвърна достойният моряк.
— Бъдете спокоен, няма да останем без мас. Искате ли да се обзаложим, че до довечера ще заловим кит?
— О — отговори старшият офицер, — не си струва. Бих се обзаложил, че ще хванем, но почти съм сигурен, че ще загубя баса. Мисля, че тук няма да намерим нищо особено и ще трябва да отидем на север, за да срещнем китове.
— Я погледнете нататък! — извика капитанът с тържествуващ тон. — Китът е само на един изстрел от нас, макар да не е от породата, която аз предпочитам.
Произнасяйки тези думи, той посочи на събеседника си кит от породата „финбек“, който вече от половин час плуваше наблизо до кораба. Никой не му бе обърнал внимание досега, защото тези китове се ловят много трудно и не си струва човек напразно да си губи времето с тях. Той като че нарочно винаги попада пред погледа на китоловците в тази част на океана, но те го отбягват.
— Това не може да се смята за кит — спокойно отвърна старшият офицер. — Дори да го уловите, пак ще изгубите баса, ако приемем, че сме се басирали.
— Отлично, мистър Кофън. Ще гледаме до настъпването на нощта да уловим нещо по-добро. Готов съм да се хвана на бас, а вие?
— Безразлично ми е — отвърна старшият офицер.
— А на какво ще се басираме?
— На бутилка шампанско и кутия хавански пури.
