След известно време измъкнахме ранения морж на повърхността. С грозен рев той се хвърли върху нас.
Имахме чудесния случай да се убедим какви средства за защита притежава и как лесно може да обърне лодката. Както е известно, зъбите му имат направление отгоре надолу. С тези подобни на куки зъби той се заканва за борда на лодката и увисва на нея с цялата си огромна тежест, преобръщайки я.
Нашият се готвеше за атака. Той вече беше се повдигнал над водата, насочвайки се към лодката, за да се закачи за борда й, когато Рансъм прониза със своето широко копие гърлото му и той отново изчезна в окървавеното море. Този път вярвахме, че е смъртно ранен — извиваше се на края на обтегнатото въже. Най-после въжето започна да изплува и ние помислихме издъхнал е. Извадихме и видяхме само дръжката на пречупеното копие.
Самият морж беше изчезнал. Останалите моржове не бяха далече от нас — те бяха измушили глави над водата и силно ревяха. Убихме огромна самка.
Когато вече се готвехме да повлечем животното след себе си, неочаквано се появи малко моржче. То плуваше около тялото на майка си, издавайки жални викове, подобно на агне, което блее край майка си.
Всички присъстващи на тази сцена бяха сурови и калени моряци, ала никой не направи опит да скрие сълзите си. На нито един от нас не му хрумна дори мисълта да го убие. Това ни изглеждаше по-лошо дори от убийство.
Докато тялото на майка му плаваше на повърхността на водата и ние го придърпвахме с въжето към кораба, то се движеше след нея, издавайки от време на време жалните си вопли като изоставено дете. Когато започнахме да я изкачваме върху борда на „Летящият облак“, то инстинктивно искаше да се хване за нея.
Известно време матросите стояха мълчаливи, неподвижни, като пред ковчег, който ще бъде спуснат в гроба. Трудно е да се повярва, но аз видях как някои от моите другари заплакаха. Един безсърдечен негодник си позволи да извика: „Убийте го и го вдигнете на борда!“ Този жесток глас ни порази като бомба.
И все пак бедното моржче трябваше да бъде убито по заповед на капитана. На пръв поглед жестока, тази заповед бе дадена от състрадание. Лишено от майка си, осиротялото моржче щеше да загине от много по-бавна и мъчителна смърт.
Бяхме разочаровани, учуден бе и самият капитан: вече няколко седмици плавахме из полярния басейн без никаква сполука, всичките ни усилия бяха напразни. Дойдохме с убеждението, че ще срещнем много китове, ала през цялото време срещнахме едва два или три. Възможно беше предишната китоловна кампания да ги бе избила. За полярното море се говореше отдавна и тук вече бяха идвали китоловни кораби от всички краища на света. Особено тази година напливът беше така голям, щото едва ли можеше да се покаже кит, без да се спусне след него китоловен кораб.
Преследвани по всички посоки, китовете бяха станали боязливи и много предпазливи. Ние изпаднахме в отчаяние, задето няма да можем да попълним своя товар. Да се върнем без товар или с наполовина пълен кораб, беше позорно. Капитан Дринкуотър не знаеше къде да се дене, а екипажът бе изпаднал в униние.
Вече няколко дни плавахме край бреговете на Сибир, в околностите на Североизточния нос, когато Рансъм, този млад честолюбец, за когото споменах по-рано, се обърна към капитана с думите:
— Не мислите ли, капитане, че бихме могли да тръгнем с лодки покрай брега и да потърсим лов?
— Да — отговори капитанът, хвърляйки внимателен поглед към сушата, — но смятате ли, че е възможно доближаването до брега? Аз не виждам сред тези ледове никакъв проход, през който можем да се промъкнем в открито море.
Този леден пояс, „огърлица“, както го наричат някои, се състои от малки късове лед и кораб като „Летящият облак“ можеше безопасно да се промъкне между тях. Но капитан Дринкуотър би се решил на това само ако знаеше, че тук има китове, а той не беше убеден. Далекогледът минаваше от ръка на ръка, но никой не забелязваше на водната повърхност нито един водоскок. Общото мнение беше, че ако преминем „огърлицата“, за да доближим брега, само ще загубим време. Единствен Рансъм беше на противното мнение.
— Между ледовете и сушата — настояваше той — има чудесна водна повърхност, и предполагам, толкова дълбока, щото и най-големите китове се чувстват добре там. Забелязах между ледовете няколко пукнатини. В такова време като днес лодката ще премине през тях без ни най-малка опасност.
И наистина в морето цареше такава дълбока тишина, че по повърхността едва можеха да се забележат съвсем леки вълни.
— Отлично, мистър Рансъм — весело каза капитанът. — Напред! Ако предполагате, че ще срещнете там кит, търсете го. Защо да не си опитате щастието?
Три лодки бяха спуснати в морето под командата на трима офицери. Капитанът остана сам на борда.
Започнахме да гребем към брега. Лесно се промъкнахме между ледовете, ала достатъчно беше да подухне по-силен вятър, за да стане трудно, дори опасно, преминаването ни. Когато ледовете се доближаваха много близо до нас, достатъчен беше един удар с греблата, за да ги отблъснем. Освен това сред ледените маси имаше проходи. Озовали се най-после в свободни води, лодките се разпръснаха в различни посоки, за да търсят китове. Достатъчно бе само да се мерне кит, за да го забележим. Морето беше гладко и спокойно като езеро. Дори чайката, докоснала се до повърхността му, веднага се забелязваше. Чайки видяхме много, ала нито един водоскок на кит. До обед гребахме край брега, без да забележим нищо.
— Може да се каже, че тук няма китове — обезсърчен каза Рансъм. — Да слезем на брега да обядваме.
След като внимателно привързахме нашата лодка, се запътихме да търсим сухо място, защото по- голямата част от брега беше влажна и блатиста. След като намерихме подходящо кътче, започнахме да се храним. Менюто ни се състоеше от морски галети и солено месо.
Намирахме се в подножието на могила. Когато свършихме скромния обяд, Рансъм пожела да се изкачи на върха на хълма и ме взе със себе си. Искаше му се да погледнем отвисоко дали Някъде не се забелязват китове. Макар склонът на хълма да бе полегат, изкачването беше трудно. Повърхността му беше хлъзгава, влажна, покрита със сух мъх и купчинки пръст, разхвърляли тук-там като островчета. Между тях имаше черни поляни, където не се решавахме да вървим. Скачахме от купчинка на купчинка, като гледахме да не се задържаме върху тях по-дълго, тъй като не ни вдъхваха доверие — пускаха вода при най-слабия натиск. Тук-там имаше бели петна от топящия се сняг, които придаваха на гледката студен и тъжен изглед. Дори през най-хубавото време на годината тази земя не радва погледа е пищна и весела гледка.
Глава седма
Скачайки от купчинка на купчинка, Рансъм ме доведе до върха на хълма. Казвам, че ме доведе, защото наистина вървях по неговите стъпки, тъй като видях, че има особен талант да избира най-големите купчинки. Когато стигнахме горе, той изведнъж спря и ми направи знак да не мърдам от мястото си.
— Тихо! — шепнешком произнесе. — Приближете се към мен и наблюдавайте. Това заслужава да се види.
Послушах го и тихо пристъпих към него. Това, което бяхме помислили за връх на хълма, се оказа хребет на скала, издигаща се високо над морето. Срещу нашата скала имаше още една. Двете бяха отделени посредством къс пролив, съединяващ морето с малкия залив, заобиколен от скали. Ала не това ми показваше Рансъм.
Малкият залив бе зает от голям кръглоглав кит, който от пръв поглед би ни осигурил до осемдесет тона мас. Разположил се беше така, че гърбът му стърчеше над водата при самото устие на канала, сякаш му беше заповядано да пази изхода на залива.
Тъй като водата беше съвсем спокойна и толкова прозрачна, щото можеха да се различат камъните и раковините по дъното, то и целият кит се виждаше ясно като в аквариум.
Този мъжки кит беше някъде около стогодишен, ако можехме да съдим за това от белите петна около
